За всеки, който искаше да види, истината беше пределно ясна още през 1955 г:: „Те се отнасят към арабите, онези, които все още са тук, по начин, който сам по себе си би бил достатъчен, за да обедини целия свят срещу Израел“, пише тогава Хана Аренд.
Но това беше през 1955 г., едва десетилетие след Холокоста – нашата голяма катастрофа и същевременно защитен костюм на ционизма. Така че не, това, което Аренд вижда в Йерусалим, не е достатъчно по онова време, за да обедини света срещу Израел.
Оттогава са минали почти 70 години. Междувременно Израел се е пристрастил както към режима на еврейско превъзходство над палестинците, така и към способността си да използва паметта за Холокоста, така че престъпленията, които извършва срещу тях, да не мобилизират света срещу него.
Министър-председателят Бенямин Нетаняху не е измислил нищо ново: нито престъпленията, нито използването на Холокоста за заглушаване на световната съвест. Но той е министър-председател от почти цяло поколение. През този период Израел, под негово ръководство, направи още една голяма крачка към бъдещето, в което палестинският народ е заличен от сцената на историята – със сигурност, ако въпросната сцена е Палестина, неговата историческа родина.
Всичко това не само се извършваше постепенно – още един дюнюм и още една коза, още един аванпост и още една ферма – но в крайна сметка беше обявено и публично, като се започне от Основния закон за Израел като национална държава на еврейския народ от 2018 г. и се стигне до основната политика на сегашното правителство, и преди всичко до изявлението: „Еврейският народ има изключително и неотменимо право върху всички части на Земята на Израел.“ А истината е, че консенсусът е много по-широк и по-обхватен от подкрепата за самия Нетаняху. В края на краищата, кой в Израел не е харесал брилянтния ход в навечерието на 7 октомври 2023 г. за нормализиране на отношенията със Саудитска Арабия, за да се запечата в съзнанието на палестинците фактът, че те са победена нация?
Но палестинците, тези упорити хора, не напуснаха сцената. Някак си, през всичките години и потисничеството, и селищата, и погромите на Западния бряг, и „рундовете“ на конфликта с Газа, и насилието на армията, и липсата на отговорност, и експроприацията в Йерусалим, Негев и долината на река Йордан, и на практика навсякъде, където палестинецът се опитва да задържи земята си, след много години и много кръв и много престъпления, рециклираният трик на израелската хасбара, или „публична дипломация“ започна да губи жилото си, тъй като тривиалната истина е, че не, не всеки, който гледа на палестинците като на човешки същества с права, е антисемит.
Междувременно дойде войната в Газа, с унищожението с библейски размери, което нанесохме на Ивицата и на десетките хиляди загинали палестинци. Има толкова много кръв и разрушения, че въпросът дали това е геноцид започна да се обсъжда сериозно в Международния съд в Хага.
По думите на Аренд, това, което правим с палестинците – тези, които все още са в Газа – все още не мобилизира света срещу Израел. Но светът вече си позволява да мисли за това на глас.
Всичко това все още не ни кара да преосмислим начина, по който „се отнасяме към арабите“. Вместо това ние отново се опитваме да вдъхнем нов живот на използвания балон хасбара. Ако през 2019 г. Нетаняху обяви, че разследването в Международния наказателен съд е „антисемитски указ“ (това не спря разследването), а през 2021 г. той твърдеше, че това е „чист антисемитизъм“ (и това не спря разследването), то преди седмица той започна да крещи за „антисемитско престъпление от омраза“.
Нетаняху, както обикновено, вмъква няколко думи истина между една лъжа и следващата. В речта си в навечерието на Деня в памет на жертвите на Холокоста в мемориала на Холокоста „Яд Вашем“ той описа Международния наказателен съд като орган, „създаден в отговор на Холокоста и други ужаси, за да гарантира, че това няма да се случи „Никога повече“. Но с изключителна наглост, ако се замислите за момент за обстановката и времето, всичко, което Нетаняху каза около това изявление, беше лъжа, особено когато твърдеше, че ако срещу него бъде издадена заповед за арест, „тази стъпка ще постави незаличимо петно върху самата идея за правосъдие и международно право“.
Истината е, че петното, което разклаща основите на международното право, е фактът, че дори след години на разследване, доколкото ни е известно, все още няма издадена заповед за арест срещу Нетаняху или други израелски военнопрестъпници. Това е така въпреки факта, че в продължение на десетилетия Израел извършва посред бял ден престъпления срещу палестинците, престъпления, които са държавна политика, престъпления, които са одобрени от Върховния съд, които са защитени от становищата на главните прокурори и изпрани от военните адвокати – въпреки че всичко това е открито и известно, докладвано и публикувано, никой не е подведен под отговорност за това, нито в Израел, нито в чужбина, поне досега.
Наближава моментът, а може би той вече е тук, когато споменът за Холокоста няма да попречи на света да види Израел такъв, какъвто е. Моментът, в който историческите престъпления, извършени срещу нашия народ, ще престанат да служат като наш железен купол, предпазващ ни от това да бъдем подведени под отговорност за престъпленията, които извършваме в настоящето срещу народа, с който споделяме историческата родина.
Дори и този момент да се е забавил, време е той да настъпи. Израел ще остане без Холокоста, но имиджът му ще бъде защитен от арабско-израелския гений на хасбара Йосеф Хадад и създателката на съдържание „Ела Пътува“, нали?
Хайде стига с тези нелепици. Може би ще е по-добре да си отворим очите и да възприемем друго отношение към палестинците: да гледаме на тях като на равноправни човешки същества. Това със сигурност е много по-добър урок от Холокоста. Аренд вероятно би се съгласила.
About The Author
