Георги Константинов отпразнува със стихове два юбилея – личния и на „Пламък”

Прекрасна вечер на поезията подари на 6 февруари Георги Константинов на всички, събрали се в Клуб „Журналист” на СБЖ за неговия рецитал с творби от юбилейната му стихосбирка „Живея високосно”, излязла в края на миналата година. Поетът е роден на 20 декември във високосната 1943-та – оттам и заглавието.

Вечерта на 6 февруари бе и отдаване на почит към 100-годишнината на основаното от Гео Милев списание „Пламък”, чийто главен редактор от 1983 г. насам е Георги Константинов.

Председателката на СБЖ Снежана Тодорова връчи на големия поет, дал много и на журналистиката, почетното отличие на СБЖ „Златно перо“ за цялостното му творчество и по повод юбилея му. За което той благодари така, както само поет би го направил: „Вълнува ме тази среща с вас, скъпи приятели. Благодаря за този знак („Златното перо“) и ето, че аз веднага го сложих. Не са толкова много тези, които са ми давали знаци за моите стихове, но най-големия знак ми дават хората, които обичат стихотворенията ми. Всъщност, мисля си, че моите читатели също пишат стихове, но те са нещо като мои съавтори, защото продължават фантазията на моите стихове в своята фантазия. Съжалявам, че съм без шапка. Ако бях с шапка щях да я сваля пред вас.“

Останалото бе светлата „високосна” поезия на Георги Константинов, която той дари на всички събрали се – изрецитирана от самия него или изпята от барда Румен Спасов.
Ето едно от стихотворенията в стихосбирката „Живея високосно”:

ТЪМНИЯТ ДВУБОЙ

Любов и алчност
тъмно се борят
в човешките души.
Любовта създава
мечтата за полет.
А тя, алчността, я души.

Алчността винаги
слага на фокус
разни лъскави земни неща.
И към тях се стреми
с лъжа и жестокост,
стреляйки в любовта.

Никой не знае
пределът къде е
на този двубой нелек…
Но ако случайно
любовта оцелее
човекът
остава човек.

Георги Константинов е роден на 20.12.1943 в гр. Плевен. Завършва гимназия в родния си град (1961) и българска филология в Софийския университет (1967). Зам.-главен редактор (1972-1973) на в. „Народна младеж“, главен редактор (1973-1983) на сп. „Родна реч“, главен редактор на сп. „Пламък“ (от 1983).

Народен представител в VII ВНС (1990-1991). Заместник-министър на културата (1995). Главен секретар на Съюза на българските писатели (1997). Член на българския ПЕН-център от 1996 г. и негов председател от 2000 година.

Георги Константинов е автор на над 30 стихосбирки. Създадени са над 200 песни по негови стихове. Негови стихосбирки са публикувани на руски, сръбски, македонски и др. Стиховете му са включени в антологии на различни езици: английски, френски, руски, японски, немски, полски, сръбски, турски, гръцки, хинди и др.

Пише и книги за деца. Издал е десетина сборника с приказки и разкази, стихосбирката „Въпроси в зоопарка”, както и роман в три части. Неговият хумористичен роман „Туфо – рижият пират” е преведен на руски, френски, немски, полски, украински и др. езици.

Георги Константинов е носител на многобройни литературни отличия, включително Националната награда за цялостно творчество „Гео Милев”.

Предлагаме на читателите и неговата статия по повод 100-годишнината на списание „Пламък”, излязла в най-новия брой на списанието:

СПИСНИЕ „ПЛАМЪК” – ЕДИН ЮБИЛЕЙ ВЕКОВЕН

Георги Константинов

Тези, които истински обичат българската литература, знаят, че „Пламък“ е колкото литературно списание, толкова и творческа легенда. Легенда, чието начало е в едно далечно и драматично време — 1924 година.

Идеята за създаването на „Пламък“ е на неукротимия и щедро талантлив Гео Милев. Вдъхновен поет, даровит художник, неуморим преводач от десетина езика; имащ изяви и като театрален режисьор — известни са неговите постановки на „Едип цар“ в Стара Загора и на „Мъртвешки танц“ от Стриндберг в Народния театър; обичал е музиката, писал е ерудирани статии даже за архитектурата. Гео Милев е с чувствителни сетива за всичко ново в изкуството на Европа, пък и навсякъде по света. Поддържа лична връзка с бележити европейски поети, издава поетически антологии, основава и редактира две знаменити списания — „Везни“ и „Пламък“ — рисува образи на свои съвременници, живописва експресионистични платна, оформя собственоръчно корици на книги, написва докторска дисертация, съставя немско-български речник и какво ли не още. И всичко това — в един тридесетгодишен живот, прекъснат в зенита си от една мрачна диктатура…

Към края на своя живот Гео осъществява една от най-свидните си мечти — списание „Пламък“. „Пламък“ е българската трибуна на европейския модернизъм, трептящ флаг на социалната чувствителност и жажда за справедливост. В легендата вплитат имената си и такива творци като Антон Страшимиров, Георги Шейтанов, Ламар, Христо Ясенов, Николай Марангозов, Асен Разцветников, Николай Хрелков, Крум Кюлявков и много още.

Ямболският анархист Георги Шейтанов, чийто бунтовен дух го е люшкал и по чужди земи, предоставя на „Пламък“ и финансови средства, а младият поет Лальо Маринов от Калеица, Троянско, избрал звучния псевдоним Ламар, помага в осигуряването на печатница. Точно в „Пламък“ излизат за пръв път творбите на най-ярките по това време световни поети и писатели — да споменем само Верхарн, Уитман, Демел, Синклер, Маяковски. И в немалко от случаите преводите са на самия Гео…

Воден и от своята художническа дарба, Гео помества в новосъздаденото списание и десетки репродукции от наши и световни модернисти, както и свои собствени творби.

Списание „Пламък“ е не само вълнуващ сбор от артистични думи, гнездо на европейския експресионизъм и футуризъм, а пламтящо огнище на идеи, остър диспут с мрачната българска реалност, непрекъснат бунт на мисълта. И от литературна, и от обществена гледна точка то представлява предната линия на радикалните хуманни идеи, превръща се в духовно знаме на младите луди глави в литературата и изкуството ни, които жадуват за промяна на действителността.

Мощен катализатор за този изблик са кървавите Септемврийски събития от 1923-та година. В брой 7-8, 1924 година в списание „Пламък“ се появява земетръсната поема „Септември“ на Гео Милев, която поражда и смъртта, и безсмъртието на големия български и европейски поет. За тази поема е говорено и писано много. Поемата „Септември“ на Гео Милев е най-превежданата българска поема по света: била е претворявана на немски, френски, испански, английски, португалски, италиански, руски, гръцки и много други езици, включително на китайски и на японски.

Публикацията на поемата „Септември“ е знаков връх в цялата годишнина на списание „Пламък“ — като че ли всичко останало в неговите страници предизвестява и обяснява излизането на тази поема. Тя озарява цялото списание „Пламък“, което е придобило много от чертите на своя създател: дързък неконформизъм, несъгласие с неправдите, модерен поглед към литературата и обществото. Нека подчертаем и особеното внимание на Гео Милев към младите, неговата реактивност към всичко ново, което се появява в българската поезия, в българската литература. Всъщност дарбата му да усети и подкрепи всяка перспективна изява в модерното изкуство е недостигната, според мен, и до днес. Понякога днешните изяви на някои наши постмодернисти изглеждат твърде анемични и даже демодирани в сравнение с Гео-Милевия усет за новото.

Такива неща не се забравят. Списание „Пламък“ никога не е следвало литературни догми, но винаги има пред себе си онзи висок творчески пример. Ако погледнете надписа на първа страница в днешното списание, до самото заглавие „Пламък“ ще прочетете малко странния надпис: „Новото начало.“ На по-младите наши читатели и приятели ще обясним, че това е вторият период от живота на списанието, започнал, след немалко прекъсване, през 1957 година. Впрочем и в трийсетте, и в четирийсетте години на миналия век е имало няколко опити за възстановяване на списанието, но условията не са били подходящи за това.

През януари 1957 година, независимо от някои тоталитарни ограничения, роденият отново „Пламък“ поема курса да бъде главна трибуна на младите писатели, на новите явления в нашата литература. Дълги години списание „Пламък“ беше най-разкрепостеното духом литературно издание у нас. Там публикуваха най-ярките си творби, редом с такива наши творци като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Емилиян Станев, по-младите тогава Божидар Божилов, Александър Геров, Иван Радоев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Петър Незнакомов, Антон Дончев, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Цветан Стоянов, Андрей Германов, Димитър Стефанов, Владимир Башев, Константин Павлов, Петър Караангов, Дамян Дамянов, Никола Инджов, Любомир Левчев, Христо Фотев, Кръстьо Станишев, Николай Кънчев, Станислав Стратиев, Янко Станоев, Виктор Пасков, Иван Методиев, Миряна Башева, Петя Дубарова и десетки други. А след т. нар. голяма промяна списанието още по-щедро предоставя своите страници на идващата литературна смяна.

Ако трябва да потърсим друг израз на същността на „Пламък“ днес, бихме избрали понятието „творческа широта“. Неслучайно най-старото литературно списание, родено от неспокойния дух на Гео Милев, сега събира около себе си толкова млади дарби: поети, есеисти, белетристи, критици. Често в него се публикуват и репродукции на някои нови наши и световни художници, особено в броевете, запознаващи ни с литературния живот в различните български области, а така също в десетките ни броеве, посветени на чужди, главно европейски, литератури: австрийска, френска, британска, руска, фламандска, португалска, кипърска, гръцка, сръбска, полска и други. Няма българско литературно издание, което така често и щедро да разтваря далечни и близки хоризонти пред своите читатели, запознавайки ги с нови литературни имена и явления по света.

Редом с известни автори от други поколения, а понякога — с автори от други страни, младите намират в „Пламък“ наистина своя трибуна.

От близо две десетилетия в списанието съществува и се развива творчески рубриката „Внезапното поколение“*, създадена по идея на своя днешен издател. Тя има значителен принос за откриването и представянето на нови имена и творби в съвременния литературен живот. И днес към „Внезапното поколение“ могат да бъдат причислени десетки вече известни автори, намерили своята първа творческа трибуна в „Пламък“. Техният разкрепостен стремеж към нови изразни средства и нов поглед към света обогати нашата съвременна литература. Тази поява беше възможна, защото в списание „Пламък“ никога не е имало стилистични ограничения и идеологически парапети.

Винаги е било важно словото да идва с нов трепет, с друга светлинка, със стремеж за творческо приключение. Да бъде неочаквано, внезапно и вдъхновено — независимо откъде идва това слово: от големия столичен град или от различните краища на страната. Било от Варна или Сливен, Плевен или Силистра, Враца или Добрич, Бургас или Стара Загора. При това не става дума за формално следване на често споменаваната „децентрализация“ на литературата, а за действително потвърждение, че литературни таланти се раждат навсякъде в страната ни.

Затова „Пламък“ е списание с подчертана откривателска мисия. То е насочено преди всичко към младите писатели у нас — особено в последните 15—20 години. Освен на първи убликации, „Пламък“ е давал път — чрез своята малка издателска къща към списанието — и на много дебютни и втори книги. Те вече надминават цифрата 60… Уви, ние не можем да заместим изцяло залинялата обществена грижа към новите изяви на българската духовност. На някои наши приятели е известно, че „Пламък“ не е подсигурено с държавна или друга субсидия, че неговото съществуване се държи главно на творческия ентусиазъм и мениджърска находчивост на неговия неголям редакционен екип. В продължение на повече от 25 години, търсейки спонсори за всеки отделен брой, редакционният екип е осигурил от различни наши фирми и международни фондации необходимите средства за издадените близо 190 броя на „Пламък“ в тираж над 130 хиляди екземпляра общо през годините. Намирането на подобни средства често е било мъчителна и невинаги престижна дейност.

Творците, свързали живота си със сегашното списание „Пламък“ (нека не забравяме и отишлите си от живота наши талантливи колеги Димитър Танев, Петър Рашков, Калина Ковачева) правеха всичко възможно, даже невъзможното, за да подпомагат младите автори на България. И все пак те са обяснявали неведнъж: ние можем само да прочетем творбата, да поощрим нейния автор, ако е успял, и при първа възможност да я публикуваме — без да му обещаваме примамливо бъдеще.

Хората, работещи в „Пламък“, умеят да се радват на чуждата творческа сполука. Каквато и да бъде тя — свободен или римуван стих, абстрактно или предметно изображение, мрачни или оптимистични настроения. Стига в думите да има житейска и творческа истина. Да се вижда в тях автентична, а не вторична литературна изява. В този смисъл не е безпочвено шеговитото твърдение, че нашето списание „колекционира противоположности“… Понякога упрекват редакторите в „Пламък“ в стремеж към „елитарност“ — и в това може би има капка истина, но в по-висок литературен смисъл. Защото списанието работи не с някакъв ВИП-елит, а преди всичко с млади хора и бихме искали да представяме всеки автор с неговите наистина „елитни“ творби. А когато става дума за младостта, нека споменем, че в неговата редколегия, редом с дългогодишните издатели на списанието Георги Константинов и отишлият си от нас Димитър Танев, редом с уважавани ерудити като проф. Йордан Калайков, можем да прочетем имената на автори от различни поколения: Румен Шомов, Паруш Парушев, Ирина Велева, Николай Дойнов, Христо Караславов, Георги Н. Николов, Боян Бойчев, както и професионалното участие в техническото редакторство на Мариана Христова, Весела Младенова, Ганка Петкова.

„Пламък“ свети вече 100 години. То е най-старото и същевременно най-младото по дух наше литературно списание — има такова лице, такава същност, благодарение на своите млади сътрудници, както и на талантливите писатели от всички поколения, които публикуват при нас. За да бъде списанието такова, каквото е, благодарност заслужава и неговият малък, но всеотдаен редакционен екип. Ако не е този екип, списание „Пламък“ отдавна щеше да е само добър литературен спомен. Щеше да бъде закрито с лека ръка от заобикалящото ни духовно безразличие.

Искрени думи на благодарност трябва да отправим днес и към верните читатели на „Пламък“, които му дават кураж по трудния път. От всички, които са съпричастни към списанието, идва днешната ни увереност, че нашият духовен пламък ще продължава да трепти в мъгливия ни прагматичен ден.

Да ни е честит 100-годишният юбилей на голямото българско списание „Пламък“

____

* „Внезапно поколение“ като термин е упоменато в Литературна енциклопедия, Лондон, 2000 г. Там е посочено, че названието е създадено в българското списание „Пламък“