На 7 януари 2009 г., докато операцията „Лято олово“ беше в разгара си, написах статия в „Гардиън“ – „Как Израел докара Газа до ръба на хуманитарна катастрофа“. Това беше първата голяма атака на Израел срещу ивицата Газа след едностранното му изтегляне през 2005 г. Последваха още големи военни офанзиви през 2012 г., 2014 г., 2021 г. и 2022 г., без да броим дребните избухвания и близо 200-те загинали по време на граничните протести през 2018 г., известни като „Марш за завръщане“. Според моите сметки настоящата война е шестото сериозно израелско нападение срещу Газа оттогава насам и досега е най-смъртоносното и разрушителното. И също така повдига зловещия призрак на втора палестинска Накба.
Единственият начин да разберем жестоките и саморазрушителни войни на Израел в Газа е да разберем историческия контекст. От каквато и гледна точка да се погледне, създаването на държавата Израел през май 1948 г. е свързано с огромна несправедливост спрямо палестинците. 750 000 палестинци станаха бежанци, а името Палестина беше изтрито от картата. Израелците го наричат „Войната за независимост“, а палестинците – Накба, или катастрофата. Най-ужасяващото събитие в пропитата със страдания история на евреите е Холокостът. В историята на палестинския народ най-травмиращото събитие е Накба, която всъщност не е еднократно събитие, а продължителен процес на лишаване от собственост и изселване на палестинския народ от неговата родина, който продължава и до днес, в неописуемите ужаси, които се извършват от Израелските сили за отбрана ЦАХАЛ) в Газа.
Обединеното кралство е първоначалният спонсор на еврейската държава, още с декларацията на Балфур от 1917 г. Но до 1948 г. Съединените щати заместват Обединеното кралство като основен гарант. Британските официални лица с горчивина се възмущават от американската партизанщина в полза на младата държава, въпреки че самите те са дали възможност и са упълномощили ционистите да завладеят Палестина. Условията, които доведоха до Накба, бяха създадени във Великобритания. Въпреки това нито едно британско правителство никога не е поемало отговорност за загубите и страданията, които е причинило на народа на Палестина.
От 1948 г. насам западните сили, начело със САЩ, оказват на Израел огромна морална, икономическа и военна подкрепа, както и дипломатическа закрила. САЩ са използвали правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН 46 пъти, за да отхвърлят резолюции, които не са били по вкуса на Израел. Америка също така предоставя на Израел военна помощ в размер на около 3,8 млрд. долара всяка година, като тази година сумата е по-голяма, за да може Израел да поддържа военната си офанзива в Газа. Проблемът с американската подкрепа за Израел е, че тя не зависи от зачитането от страна на Израел на палестинските човешки права или международното право. В резултат на това на Израел буквално му се разминава отговорността за убийство.
През август 2005 г. предвождано от Ликуд правителство, ръководено от Ариел Шарон, организира едностранно изтегляне на Израел от Газа, като изтегли всички 8500 заселници и разруши къщите и фермите, които те бяха оставили след себе си. Ислямското съпротивително движение Хамас проведе ефективна кампания за прогонване на израелците от Газа. Пред света Шарон представи изтеглянето от Газа като принос към мира. Но през следващата година повече от 12 000 заселници се преместиха на Западния бряг, като затвърдиха израелския контрол и още повече намалиха възможностите за независима палестинска държава.
Истинската цел на този ход бе да се преначертаят границите на Голям Израел, като основните заселнически комплекси на Западния бряг бъдат интегрирани в държавата Израел. Така изтеглянето от Газа не беше прелюдия към мирно споразумение с Палестинската автономия, а прелюдия към по-нататъшна ционистка експанзия на Западния бряг. Това беше едностранен израелски ход, предприет в името на израелския национален интерес. Основано на фундаментално отхвърляне на палестинската национална идентичност, изтеглянето от Газа е част от дългосрочни усилия за лишаване на палестинския народ от независимо политическо съществуване на неговата земя. Това не попречи на израелските говорители да изкажат абсурдното твърдение, че с оттеглянето си са дали на жителите на Газа възможност да превърнат ивицата в Сингапур на Близкия изток.
През декември 2008 г. Израел започна операция „Излято олово“ в нарушение на шестмесечното прекратяване на огъня, постигнато с посредничеството на Египет. Това не беше война в обичайния смисъл на думата, а едностранно клане. В продължение на 22 дни ЦАХАЛ обстрелваше и бомбардираше цели на Хамас, като в същото време хвърляше дъжд от смърт и разрушения върху беззащитното цивилно население. Общо 1417 жители на Газа бяха убити, включително 313 деца, а повече от 5500 бяха ранени. Осемдесет и три процента от жертвите бяха цивилни граждани.
Военните престъпления бяха разследвани от независима мисия за установяване на фактите, назначена от Съвета на ООН по правата на човека и ръководена от Ричард Голдстоун – изтъкнат южноафрикански съдия, който по една случайност е евреин и ционист. Голдстоун и екипът му установиха, че и Хамас, и ЦАХАЛ са извършили нарушения на законите на войната. ЦАХАЛ получи много по-строги порицания от Хамас поради мащаба и сериозността на нарушенията. Хамас и други палестински въоръжени групировки бяха признати за виновни за извършването на ракетни и минометни нападения с умишлена цел да навредят на израелски цивилни граждани. Екипът на Голдстоун разследва 36 инцидента с участието на ЦАХАЛ. Той установи 11 инцидента, при които израелски войници са предприели директни атаки срещу цивилни граждани със смъртоносен резултат (само в един случай е имало възможна „оправдана военна цел“); седем инцидента, при които цивилни граждани са били застреляни когато са напускали домовете си, „развявайки бели знамена, а в някои от случаите – след разпореждане на израелските сили да го направят“; нападение, извършено „пряко и умишлено“ срещу болница; множество инциденти, при които линейки са били възпрепятствани да окажат помощ на тежко ранени; няколко нападения срещу гражданска инфраструктура без военно значение, като мелници за брашно, ферми за пилета, канализационни съоръжения и кладенци – всичко това е част от кампания за лишаване на цивилните граждани от стоки от първа необходимост. По думите на доклада голяма част от тези мащабни щети „не са оправдани от военна необходимост и са извършени незаконно и безразборно“.
В заключение в доклада от 452 страници се отбелязва, че макар израелското правителство да се опитва да представи операциите си като отговор на ракетните атаки в изпълнение на правото на самозащита, „самата мисия счита, че планът е бил насочен, поне отчасти, към друга цел: населението на Газа като цяло“.
При тези обстоятелства мисията стигна до заключението, че случилото се в рамките на малко повече от три седмици в края на 2008 г. и началото на 2009 г. е „умишлено непропорционално нападение, целящо да накаже, унижи и тероризира цивилното население, да намали радикално местния му икономически капацитет да работи и да си осигурява прехраната, както и да му наложи все по-голямо чувство на зависимост и уязвимост“. По-късно Голдстоун публикува статия във вестник „Вашингтон пост“, в която казва, че докато Хамас е извършил военни престъпления (ракетите са били „целенасочено и безразборно насочени към цивилни цели“), „цивилните граждани не са били умишлено атакувани като въпрос на политика“ от страна на Израел. Другите трима членове на мисията за установяване на фактите заявиха, че поддържат заключенията, които са „направени след усърдно, независимо и обективно разглеждане на информацията, свързана със събитията в рамките на нашия мандат, и внимателна оценка на нейната надеждност и достоверност“.
Нито Израел, нито Хамас бяха подведени под отговорност и не бяха принудени да платят за военните си престъпления. Израелците прибягнаха до дискредитиране на автора на доклада, вместо да се ангажират с констатациите в него. Въпреки че не доведе до никакви действия, докладът „Голдстоун“ предлага задълбочен поглед върху модела на израелското поведение в Газа по време на тази и всички следващи операции. Липсата на санкции също така обяснява защо Израел е в състояние да продължи да действа напълно безнаказано и за пореден път да се измъкне буквално с убийство.
Докато извършва военни престъпления, Израел твърди, че упражнява присъщото си право на самозащита, а западните му поддръжници повтарят това твърдение като папагали. По време на текущоти и най-опустошително нападение срещу Газа лидерът на Лейбъристката партия Киър Стармър надмина дори Джо Байдън и Риши Сунак, като заяви, че правото на Израел на самозащита оправдава отказа на вода, храна и гориво на цивилното население. И тримата лидери в продължение на осем седмици упорито отказваха да призоват за незабавно прекратяване на огъня, като се задоволяваха с неубедителни молби към Израел за паузи в боевете, които да позволят на хуманитарната помощ да достигне до обсаденото цивилно население.
Както повечето от твърденията на Израел в тази жестока война, и това, че просто упражнява правото си на самозащита, е неоснователно – или поне остро оспоримо. Франческа Албанезе, специалният докладчик на ООН за правата на човека в окупираните палестински територии, отбеляза, че съгласно международното право това право е приложимо само в случай на въоръжено нападение от една държава срещу друга държава или ако заплахата идва отвън. Нападението от страна на Хамас обаче не е от страна на държава, нито идва отвън. Тя дойде от район, за който съгласно международното право Израел все още е окупационна сила, тъй като след изтеглянето си продължава да контролира достъпа до Газа по суша, море и въздух. Казано по-просто, никой няма право на самозащита срещу територия, която окупира. Следователно в този случай клаузата за самозащита, член 51 от Устава на ООН, няма никакво значение. Окупираният народ е този, който съгласно международното право има право на съпротива, включително правото на въоръжена съпротива. А палестинският народ е в уникално положение: той е единственият народ, живеещ под военна окупация, от когото се очаква да гарантира сигурността на своя окупатор.
Взети заедно, израелските атаки срещу Газа отразяват дълбоко милитаристичен подход, упорит отказ да се търсят пътища за мирно съвместно съществуване, обичайно незачитане на законите на войната и международното хуманитарно право и пълно бездушие към вражеските цивилни граждани. Израелските генерали говорят за своите повтарящи се военни нахлувания в Газа като за „косене на трева“. Под това те разбират отслабването на Хамас, влошаването на военния му потенциал и ограничаването на способността му да управлява. Тази дехуманизираща метафора предполага задача, която трябва да се изпълнява редовно, механично и без край. Тя също така намеква за безразборно избиване на цивилни граждани и нанасяне на щети на гражданската инфраструктура, чието възстановяване отнема няколко години.
В тази мрачна схема няма трайно политическо решение: следващата война винаги е въпрос на време. „Косенето на тревата“ е смразяваща метафора, но тя дава още един ключ към по-дълбоката цел, която се крие зад твърдото избягване на дипломацията от страна на Израел и многократното прибягване до груба военна сила по южната му граница.
Настоящите израелски бомбардировки на Газа са в отговор на нападението на Хамас на 7 октомври, или „Черната събота“. Това промени правилата на играта. В миналото Хамас изстрелваше ракети по Израел или се сражаваше с израелските сили на своя територия. На 7 октомври Хамас и по-радикалната групировка „Ислямски джихад“ използваха булдозери, за да разрушат оградата около Газа, и започнаха да убиват в съседните кибуци и селища, като убиха около 300 войници и избиха повече от 800 цивилни, 250 от които бяха на музикален фестивал. Те също така заловиха 240 заложници, включително военни. Бруталната, убийствена атака срещу цивилни граждани е военно престъпление и с право беше осъдена като такава от международните политически лидери.
Друг е въпросът дали нападението на Хамас е било напълно непровокирано, както твърдят Израел и неговите приятели. Нападението не е извършено във вакуум. На фона на 56-годишната израелска окупация на палестинските територии – най-продължителната и брутална военна окупация в наши дни. Тя представлява ежедневно насилие срещу жителите на Западния бряг и Ивицата Газа и ежедневно нарушаване на основните им човешки права.
Хамас не е чисто и просто терористична организация, както Израел и западните му съюзници продължават да настояват. Тя е политическа партия с военно крило, чиито нападения срещу цивилни граждани представляват терористични актове. Всъщност „Хамас“ е нещо повече от политическа партия с военно крило. Тя е масово социално движение, важна част от структурата на палестинското общество, която отразява стремежа му към свобода и независимост. Именно провалът на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) да постигне свобода и държавност до голяма степен обяснява нарастващото влияние на Хамас.
През 1993 г. ООП подписва първото споразумение от Осло с Израел. Взаимното признаване замени взаимното отхвърляне. За Палестинското национално движение това беше исторически компромис: то се отказа от претенциите си за 78% от Палестина, както е съществувала между 1920 г. и 1948 г. по силата на Мандата на Лигата на нациите, с надеждата да получи независима държава в останалите 22%, на Западния бряг и в ивицата Газа, със столица в Източен Йерусалим. Но това не се случи.Споразумението от Осло се оказа не път към независимост, а капан.
Просто казано, никой няма право на самозащита срещу територия, която е окупирал
След убийството на министър-председателя Ицхак Рабин през 1995 г. твърдолинейната националистическа партия „Ликуд“ отново идва на власт под ръководството на Бенямин Нетаняху. През останалата част от политическата си кариера Нетаняху полага непрестанни и засега успешни усилия да предотврати създаването на палестинска държава. Той никога не е бил партньор за мир с която и да е палестинска фракция. Неговата игра е да ги настройва едни срещу други, за да осуети палестинската национална борба. „Всеки, който иска да осуети създаването на палестинска държава, трябва да подкрепя укрепването на Хамас и превеждането на пари на Хамас“, каза той пред колегите си от Ликуд през март 2019 г. „Това е част от нашата стратегия – да изолираме палестинците в Газа от палестинците на Западния бряг“. Като отслаби и дискредитира умерените сили на Западния бряг, Нетаняху неволно подпомогна възхода на Хамас.
Хартата на Хамас от 1988 г. е антисемитска, отрича правото на Израел да съществува и призовава за създаването на единна мюсюлманска държава в цяла историческа Палестина, „от реката до морето“, както гласи лозунгът. Но подобно на ООП преди това, Хамас постепенно смекчава политическата си програма. Вероятно осъзнавайки, че самоубийствените атентати, които извършваше по време на Втората интифада, бяха както морално погрешни, така и политически контрапродуктивни, тя избра парламентарния път към властта. През януари 2006 г. Хамас спечели абсолютно мнозинство на изборите в цяла Палестина, както в Газа, така и на Западния бряг, и започна да съставя правителство. Това беше по-умерено и прагматично правителство, което предложи да преговаря за дългосрочно прекратяване на огъня с Израел за 20, 30 или 40 години. Въпреки че Уставът беше ревизиран едва през 2017 г., в дълга поредица от речи лидерите на Хамас посочиха, че биха приели палестинска държава въз основа на границите от 1967 г.
Израел отказа да признае демократично избраното правителство на Хамас и отхвърли предложението му за преговори. САЩ и ЕС последваха примера на Израел и се присъединиха към него с мерки за икономическа война, целящи да го подкопаят. Западните сили твърдят, че вярват в демокрацията, но очевидно не и когато палестинският народ гласува за „грешната“ партия. Ако перифразираме Бертолт Брехт, ако израелските и западните правителства са недоволни от палестинския народ, те трябва да разпуснат народа и да изберат друг.
Със саудитска помощ съперничещите си палестински фракции успяха да преодолеят различията си. На 8 февруари 2007 г. Фатах и Хамас подписаха в Мека споразумение за прекратяване на сблъсъците между силите им в Газа и за съставяне на правителство на националното единство. Те се споразумяха за система на разпределение на властта, като независими лица заеха ключовите постове в областта на външните работи, финансите и вътрешните работи. И заявиха готовността си да преговарят за дългосрочно прекратяване на огъня с Израел.
Израел не харесва и това правителство и отново отказва да преговаря. Предстоеше още по-лошо. Израел и САЩ тайно заговорничеха с представители на Фатах и египетското разузнаване да подкопаят правителството на националното единство. Те се надяваха да обърнат резултатите от парламентарните избори, като насърчат Фатах да извърши преврат, за да си върне властта.
През 2008 г. изтичане на записки от преговорите между Израел и Палестинската автономия показва, че Израел и САЩ са въоръжили и обучили силите за сигурност на президента Махмуд Абас с цел да свалят правителството на Хамас.( По-късно „Палестинските документи“ – 1 600 дипломатически документа, изтекли в „Ал Джазира“, разкриват повече подробности.) Американските неоконсерватори участваха в зловещия заговор за предизвикване на гражданска война в Палестина. През юни 2007 г. Хамас изпревари преврата във Фатах с насилствено завземане на властта в Газа. В този момент палестинското национално движение се раздроби, като Фатах управляваше Западния бряг, а Хамас – ивицата Газа.
В отговор на този ход на Хамас Израел обяви ивицата Газа за „враждебна територия“. Той също така въведе редица социални, икономически и военни мерки, предназначени да изолират и подкопаят Хамас. Най-значимата от тези мерки беше налагането на блокада. Обявената цел на блокадата беше да се спре прехвърлянето на оръжия и военно оборудване към Хамас, но тя също така ограничаваше притока на храна, гориво и медицински консумативи за цивилното население. Един американски сенатор се възмути, когато откри, че макаронените изделия са в списъка на забранените стоки. Бойкотът се отнасяше не само за вноса, но и за някои видове износ от Газа. Защо да се възпрепятства износът на селскостопански продукти, риба и други несмъртоносни стоки? Трудно е да се избегне заключението, че скритият мотив е да се осакати икономиката на Газа и да се причинят бедност, мизерия и безработица на нейните жители.
В невоенните си аспекти блокадата представлява форма на колективно наказание, която е ясно забранена от международното право. Като се има предвид мащабът на страданията, причинени от блокадата на жителите на ивицата, ако Израел беше човек, той би могъл да бъде признат за виновен за „покварено безразличие“ – понятие в американското право (еквивалент на това в английското обичайно право е „depraved heart“), което се отнася до поведение, което е толкова безразсъдно, толкова бездушно, толкова лишено от морално чувство за загриженост, толкова незачитащо живота на другите и толкова достойно за укор, че оправдава наказателна отговорност.
Израелските бомбардировки на Газа от 7 октомври насам несъмнено могат да бъдат описани като „покварено безразличие“ поради неописуемото страдание, което те причиняват на цивилното население. Макар че основният враг е Хамас, Израел продължава да атакува гражданска инфраструктура, жилищни сгради, училища, джамии, болници, линейки и складове за храна на UNRWA. До края на ноември броят на жертвите нарасна до над 15 000 загинали и над 30 000 ранени – повече от общия брой на предишните военни офанзиви, взети заедно. По приблизителни оценки 6150 от загиналите са деца, а 4000 са жени. Избиването на цивилни граждани в такива индустриални мащаби може би е довело Израел до ръба на извършването на геноцид – „престъплението на всички престъпления“.
Тази кампания има още един аспект, който не присъстваше в предишните: опасността от етническо прочистване. В предишните кампании Израел причиняваше смърт и разрушения на хората в Газа, но ги държеше затворени в анклава, като „щедро“ им позволяваше да останат в домовете си. Този път Израел нареди на жителите на северната част на Газа, почти половината от общото население, да се преместят в южната част на анклава. Някои от тези, които се подчиниха на заповедта, впоследствие бяха убити при израелски въздушни удари. Към момента на написване на тази статия повече от 1,8 млн. от общо 2,3 млн. души са вътрешно разселени. Когато израелската военна офанзива навлезе в южната част на Газа, бежанците получиха заповед да се изнесат от района, в който бяха избягали. Това представлява принудително разселване на цивилни граждани – военно престъпление.
Резултатът е, че никъде в Газа не е безопасно. Израел твърди, че цивилните граждани, които не се подчиняват на заповедите му и остават в домовете си в северната част на Газа, стават законни военни цели. Освен това Израел изглежда работи по план за постоянно прехвърляне на хора от Газа в Северен Синай. В изтекъл документ от 13 октомври израелското министерство на разузнаването е изготвило предложение за прехвърляне на цялото население на Газа на Синайския полуостров в Египет. Египетското правителство изрази категорично несъгласие с този план, както и решимостта си да държи пропускателния пункт Рафах твърдо затворен – освен да допуска някои помощи в Газа по време на прекратяването на огъня. Но комбинираният натиск от масираните бомбардировки на ЦАХАЛ и средновековната обсада на Газа може да доведе до човешка лавина през границата. Едно нещо е сигурно: на цивилните, които напуснат Газа, няма да бъде позволено да се върнат по домовете си. Повече от половината къщи в Газа вече са разрушени или повредени при безразборните израелски бомбардировки. Така че почти половината от населението няма домове, в които да се завърне. Не е чудно, че палестинската общност прави сравнение с мрачното наследство от 1948 г.
Докато мъченичеството на над два милиона невинни палестински цивилни продължава, въпреки временното прекратяване на огъня и размяната на заложници с палестински затворници, на дневен ред стои един по-голям въпрос: кой ще управлява това, което ще остане от ивицата Газа, след като оръжията замлъкнат? Нетаняху заяви, че иска ЦАХАЛ да запази неограничен контрол върху сигурността на ивицата, но никой в Израел не иска отново да поеме всички отговорности на окупационна сила. Междувременно собствената му хватка върху властта у дома отслабва. Той се сблъсква със силна народна опозиция заради неуспеха си да предотврати ужасяващата атака на Хамас и, в по-общ план, заради превръщането на Израел в най-опасното място за живеене на евреите в света. Освен това той е въвлечен в съдебен процес за корупция по обвинения, които той отрича, включително измама, нарушаване на общественото доверие и приемане на подкупи. От политическа гледна точка той е ходещ мъртвец. Дните му на власт са преброени и има вероятност да се окаже в затвора. Но той все още е министър-председател и ясно заявената му цел е да изкорени Хамас и да не му позволи да се върне отново на власт. И така, кой ще управлява ивицата Газа, след като израелската армия си тръгне?
Това не е конфликт между две равностойни страни, а между окупационна сила и подчинено население
Първите признаци сочат, че американците и ръководителят на външните работи на ЕС Жозеп Борел подкрепят връщането на Палестинската власт в Газа. Това е напълно абсурдно предложение. Проблемът не е в Хамас – който не е съществувал до 1987 г. – а в израелската окупация на палестинските територии. Освен това Хамас, който извърши клането на 7 октомври, е много по-краен от Хамас, който спечели изборите през 2006 г. и сформира правителство на националното единство. Като блокират пътя към мирна политическа промяна, Израел и неговите западни поддръжници са до голяма степен отговорни за това отстъпление към фундаменталистки позиции. Хамас може и да не им харесва, но все още се радва на широка народна подкрепа. Ако изборите се провеждаха днес, Хамас почти сигурно щеше да победи отново своя съперник Фатах.
А какво да кажем за ръководената от Фатах палестинска власт? Тя е послушна, слаба, корумпирана и некомпетентна и едва успава да управлява Западния бряг. Тя получава финансиране от ЕС и в по-малка степен от САЩ, основно за да служи като подизпълнител на израелската сигурност в района. Тя показа, че е напълно неспособна да се противопостави на разширяването на израелските селища, на ескалацията на насилието от страна на заселниците, на бавното, но стабилно завладяване на Западния бряг и Източен Йерусалим и на грубото посегателство на фанатизирани религиозни ционисти върху мюсюлманските свети места в Йерусалим. Фатах няма легитимност и поради факта, че от януари 2006 г. насам не са провеждани парламентарни избори. Фатах се бави с провеждането на нови парламентарни избори именно защото осъзнава, че Хамас ще спечели.
Идеята, че тази дискредитирана Палестинска власт може да бъде наложена на гордия и многострадален народ на Газа на гърба на израелските танкове, е напълно откъсната от реалността. Но тя е донакъде интересна, тъй като разкрива моралната и политическа несъстоятелност на хората, които я поддържат. Не е работа на Израел или на неговите империалистически поддръжници да казват на народа на Газа кой да го управлява. Ако събитията от последните няколко седмици показаха нещо, то е, че старият разказ за това, че Израел има право и задължение да се защитава срещу терористична организация, независимо от човешката и гражданската цена, вече не може да бъде поддържан. Това, което се случва днес в Газа, е жестока проява на израелския държавен тероризъм. Тероризмът е използването на сила срещу цивилни граждани с политически цели. Тази шапка е подходяща и Израел трябва да си я сложи. Израелските политици и генерали, които организират престъпните нападения срещу населението на Газа, не са по-добри от разбойническа измет.
Тази чудовищна война разкри и безмилостното лицемерие на западните лидери, техните очевидни двойни стандарти, безразличието им към правата на палестинците и съучастието им във военните престъпления на Израел. Израел е агресивна заселническо-колониална държава и все повече еврейско-супремасистка държава, която възнамерява да държи палестинците в постоянно подчинение. Докато Израел има подкрепата на Запада, той ще продължава да действа едностранно, в нарушение на международното право, на редица резолюции на ООН и на най-основните норми на цивилизовано международно поведение.
Това не е конфликт между две равностойни страни, а между окупационна сила и подчинено население. И този конфликт няма абсолютно никакво военно решение. Израел не може да има сигурност без мир със своите съседи. Единственият път напред е политически компромис чрез преговори, както в Северна Ирландия. Това споразумение изискваше външна намеса, както и това. Тук обаче САЩ не могат да служат като единствен посредник, тъй като ясно изразената им пристрастност към Израел би ги превърнала в нечестни посредници. От 1967 г. насам те си присвояват монопола върху израелско-палестинския мирен процес, но не успяват да окажат натиск върху Израел за постигане на компромис. Това, което е необходимо сега, е нова международна коалиция, водена от ООН, която да включва САЩ и ЕС, но също и арабските държави и членовете на глобалния юг. Приоритетите на такава коалиция ще бъдат хуманитарна помощ, възстановяване и дългосрочен политически план, който включва независима палестинска държава в ивицата Газа и на Западния бряг със столица в Източен Йерусалим.
Такъв план е изключително практичен. Всичко, което е необходимо, за да се осъществи, е Израел да се откаже от заселническо-колониалните си и еврейско-супрематорски амбиции, Америка да прекрати безусловната си подкрепа за Израел, ЕС да се превърне от платец в активен играч, ООН да преодолее самоналожената си безпомощност и още няколко подобни дреболии.
*Ави Шлайм е професор по международни отношения в Оксфордския университет. Сред книгите му са „Желязната стена: Израел и арабският свят“ и „Лъвът на Йордания: животът на крал Хюсеин във война и мир“.
About The Author
