Израел беше широко осъден за бруталния си отговор на терористичните атаки на Хамас от 7 октомври. Но много американски поддръжници на Израел отговориха на критиките с въпрос: Какво друго трябва да направи обсадената страна?
Отговорът е прост. Израел трябва да направи това, което никога досега не е правил: да се съгласи със създаването на палестинска държава въз основа на международното право.
Това просто твърдение е рядко срещано в преобладаващата политическа култура на САЩ. В речите на политиците и във вестникарските статии се говори за вяра, че Израел винаги е копнеел за мир, но постоянно е бил отхвърлян от палестинците. Според този разказ палестинците предпочитат да се придържат към мечтата да унищожат Израел.
Това не е точно обратното на 180 градуса от реалността, но е близо до това. В реалния свят, извън американската политическа реторика на високо ниво, Израел можеше да постигне мир в много моменти през последните 75 години. Такъв мир обаче би изисквал Израел да се откаже от по-голямата част от палестинската земя – по-конкретно от Газа и Западния бряг, включително Източен Йерусалим – която завладя в Шестдневната война през 1967 г. Израел винаги е предпочитал конфликта с палестинци без собствена държава пред този сценарий.
Амос Малка, някогашен ръководител на израелското военно разузнаване, го обяснява директно през 2004 г. „Възможно е да се постигне споразумение” – каза той – “при следните условия: палестинска държава със столица Йерусалим и суверенитет върху Храмовия хълм; 97% от Западния бряг плюс размяна на територии в съотношение 1:1 по отношение на останалата територия; някаква формула, която да включва признаване на отговорността на Израел за бежанския проблем и готовност за приемане на 20 000-30 000 бежанци.“
Във възпитаните кръгове на американската власт тези факти се смятат за абсурдни. Всеки, който ги описва, се изключва от сериозното обсъждане на въпроса. Това е подобно на ситуацията преди нахлуването в Ирак, когато в целия политически спектър имаше единодушно съгласие, че Ирак притежава така наречените оръжия за масово унищожение. Всякакви твърдения за обратното се смятаха за очевидно нелепи, толкова нелепи, колкото сега да се твърди, че Израел е огромна пречка за мира.
От самото начало
Израелско-палестинският конфликт не е неразгадаем. Това е борба за земя.
Британската комисия „Пийл“ е натоварена със задачата да разследва насилствените сблъсъци между араби и евреи в Палестина. През 1937 г. тя предлага историческата област Палестина да бъде разделена на еврейска държава, съставляваща около 17% от територията, и арабска държава, на която се предоставят 75%. Останалата част, включително Йерусалим, щяла да бъде под международен надзор.
През 1947 г., след Втората световна война и Холокоста, Организацията на обединените нации одобрява друг план за разделяне. Той дава на бъдещия Израел 56% от територията, а на палестинската нация – 43%.
В стандартната история на САЩ ционисткото движение приема и двете решения за две държави, а арабският свят отхвърля и двете. Всъщност нито една от страните не прие нито едно от тях.
Арабската страна официално отхвърли плановете. Ционисткото движение отхвърли спецификите на предложението на Пийл и прие плана на ООН – но само публично. Основателите на Израел в частни разговори демонстрират разбиране, че след като държавата възникне, те ще консолидират властта си и след това ще завземат колкото се може повече допълнителна земя. Давид Бен-Гурион, който става първият министър-председател на Израел, казва това в едно известно писмо до сина си от 1937 г: „Еврейска държава само върху част от земята не е краят, а началото. … Създаването на държава, дори и само на част от земята, е максималното подсилване на нашата сила в настоящия момент и мощен тласък на историческите ни усилия за освобождаване на цялата страна.“
Във всеки случай приемането от ООН на плана за разделяне през ноември 1947 г. води до умерена гражданска война между еврейското и арабското население.След това по време на Арабско-израелската война през 1948 г., последвала обявяването на независимостта на Израел, новата държава завладява 78% от Палестина, оставяйки 22% в арабски ръце.Египет контролира Газа, а Йордания – Западния бряг и Източен Йерусалим. Палестинците преживяват Накба, което означава „катастрофа“, при която 700 000 души са прогонени или избягали, а 500 палестински селища са разрушени.
По-нататъшната история показва, че Бен-Гурион и други израелски лидери са имали предвид това, което са казали. През 1956 г. Израел се присъединява към Франция и Обединеното кралство, за да нахлуе в Газа и Синайския полуостров в Египет, въпреки че в крайна сметка е принуден да се изтегли от администрацията на Айзенхауер. По време на войната през 1967 г. Израел отново превзема Синай и Газа, както и Западния бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения в Сирия.
В крайна сметка Израел е принуден да върне Синайския полуостров след Арабско-израелската война от 1973 г., но оттогава държи всичко останало.
Ранните години
В САЩ и Европа обикновено се смята, че след основаването на Израел арабският свят е прекарал десетилетия, посветени на унищожаването му. Това не е така. В арабската политика категорично имаше фракции, които желаеха да отменят създаването на Израел, имало е и много кръвожадна арабска реторика по този въпрос. Но различни лидери на съответните държави в различни периоди – включително Сирия, Египет и Йордания – показаха, че разбират съотношението на силите и са готови да обмислят компромис.
Въпреки това Бен-Гурион пише в дневника си през 1949 г., че Аба Ебан, израелският посланик в ООН, „не вижда нужда да се стреми към мир. Примирието е достатъчно за нас; ако се стремим към мир, арабите ще поискат цена за нас: граници или бежанци, или и двете. Нека изчакаме няколко години.“ През същата година Бен-Гурион също така казва на кабинета си, както е перифразирано от британско-израелския историк Ави Шлайм: „С течение на времето светът ще свикне със съществуващите граници на Израел и ще забрави за границите на ООН и идеята на ООН за независима палестинска държава.“
САЩ настояват Израел да участва в мирна конференция в Швейцария в средата на 1949 г. Арабската позиция е, че границите на Израел не трябва да бъдат линиите на примирието, които му дават 78% от Палестина, а границите на плана за разделяне, които му дават 56%. Арабските участници настояват също така бежанците от районите, определени за арабска държава, да могат да се завърнат по домовете си. Израел отхвърля и двете концепции. Един от израелските делегати отбеляза насаме, че правителството на страната му „смята, че може да постигне мир, без да плаща никаква цена, максимална или минимална“. В телеграма на делегат от Държавния департамент на САЩ се твърди: „Никога не е имало момент [по време на преговорите], в който едно щедро и далновидно отношение от страна на евреите не би отключило мира. … Като застъпник на новата държава се надявам, че в крайна сметка те ще стигнат до нея. В противен случай няма да има мир в Близкия изток.“
Възникването на ООП
Организацията за освобождение на Палестина е основана през 1964 г. и представлява нарастващата съгласуваност на палестинското национално съзнание.
След войната от 1967 г. международният консенсус постепенно стигна до идеята, че мирът ще изисква създаването на палестинска държава. В същото време ООП приема вътрешно, че цялостната война е приключила и те са загубили: Следователно те са готови да сключат мир в замяна на държава на 22-те процента от Палестина, съставляващи Газа и Западния бряг. Проекторезолюция на Съвета за сигурност на ООН от 1976 г. призоваваше за това и заявяваше, че Израел трябва да се „изтегли от всички арабски територии, окупирани от юни 1967 г.“. ООП подкрепя резолюцията. Всички страни в Съвета за сигурност, с изключение на САЩ, включително Великобритания, Франция, Италия, Япония и Швеция, гласуваха за нея. Но Израел нямаше интерес от нея и САЩ наложиха вето. Вместо да насърчи по-нататъшната умереност на ООП, Израел нахлува в Ливан през 1982 г. – според Зеев Маоз, израелски историк, служил в армията по време на три от войните в страната – с няколко цели. Първата е да се унищожи ООП, а оттам и палестинският национализъм.
Катастрофалният провал на Бил Клинтън
През 1981 г. ООП официално одобрява съветско предложение, в което се призовава за създаване на палестинска държава и за „сигурността и суверенитета на всички държави в региона, включително и на Израел“. През 1988 г. ООП официално признава Израел и приема правото му да съществува в мир и сигурност.
Израел все все така няма интерес от създаването на палестинска държава. А в началото на управлението на Клинтън през 1993 г. ООП вече не беше това, което някога беше. Нейната централа се намираше в Тунис и беше слабо уважавана от по-младите палестинци, които бяха повели първата интифада в края на 80-те години. Тогава лидерът на ООП, Ясер Арафат, взе неудачното решение да подкрепи Саддам Хюсеин във войната в Персийския залив през 1991 г.
Слабостта на ООП накара Арафат да приеме ужасна сделка в споразуменията от Осло през 1993 г. Макар че те бяха посрещнати с възторг от американските медии, в тях нямаше нищо, което непременно да доведе до създаването на палестинска държава и до мир. Всъщност един от подписалите ги израелски министър-председател Ицхак Рабин скоро изрично обясни: „Ние не приемаме палестинската цел за независима палестинска държава между Израел и Йордания. Смятаме, че има отделно палестинско образувание, което не е държава“.
Това, което се случи след това, беше точно това, което всеки, обръщащ достатъчно внимание, би очаквал: ООП по същество пое опазването на сигурността на Израел в около 18% от окупираните територии – Израел контролираше самостоятелно около 60% и споделяше отговорността за останалата част – и се обогати, докато окупацията и мизерията на палестинците продължаваха с пълна сила. Но в края на втория мандат на президента Бил Клинтън през лятото на 2000 г. той искаше да остави наследство, различно от аферата си с Моника Люински. Той прикани Арафат да дойде в Кемп Дейвид, за да се срещне с израелския министър-председател Ехуд Барак, с надеждата да постигне споразумение, което да сложи край на конфликта.
Отношението на палестинците беше, че те вече са направили гигантски компромис, като са приели само 22% от историческа Палестина за своя държава. Те бяха готови да направят още компромиси – но не много повече.
Барак не разбираше това. В Кемп Дейвид той предложи на палестинците по същество три несвързани бантустана – т.е. еквивалент на отделните „родини“ на чернокожите в Южна Африка – на Западния бряг, като Израел щеше да окупира и контролира границата с Йордания за дълъг период от време. Клинтън се опита да окаже натиск върху Арафат да приеме това, но той не го направи. Дълго време след това Шломо Бен-Ами, ключов израелски преговарящ по време на преговорите, заяви: „Кемп Дейвид не беше пропуснатата възможност за палестинците и ако бях палестинец, също щях да отхвърля Кемп Дейвид.“
Клинтън е обещал на Арафат, че няма да го обвинява, ако преговорите се провалят. След приключването на срещата на върха той се отказва от предложението си. Въпреки това израелците и палестинците продължиха да преговарят през есента и намалиха различията си.
През декември 2000 г. Клинтън предложи т.нар. параметри за решение с две държави. Няколко седмици след това Клинтън обяви: „И министър-председателят Барак, и председателят Арафат вече приеха тези параметри като основа за по-нататъшни усилия. И двамата изразиха някои резерви.“
Израелците и палестинците продължиха да разговарят в края на януари 2001 г. в Таба, Египет. Не палестинците, а Барак прекрати разговорите на 27 януари, няколко седмици преди изборите в Израел. Преговарящите излязоха със съвместно изявление, че двете страни „никога не са били по-близо до постигането на споразумение и затова споделяме убеждението, че оставащите различия могат да бъдат преодолени с възобновяването на преговорите“.
Това всъщност е вярно: записите от преговорите в Таба показват, че израелците и палестинците са се доближили мъчително близо до конкретни решения за това каква ще бъде територията на палестинската държава и дали и как палестинските бежанци ще могат да се завърнат в Израел, като напредъкът по въпроса кой ще контролира кои части на Йерусалим е по-малък.
Но Барак беше победен от Ариел Шарон, който не искаше палестинска държава и не поднови преговорите. Израелското министерство на външните работи обяви, че параметрите на Клинтън „не са задължителни за новото правителство, което ще бъде сформирано в Израел“.
След това Клинтън взема съдбоносно, катастрофално решение. През последвалите 22 години Бил Клинтън лъжеше отново и отново за случилото се, твърдейки, че Арафат е този, който е отхвърлил споразумението. Това убеди и израелците, и американците, че Клинтън е положил всички усилия, за да даде на палестинците държава. Но това е било невъзможно, защото – по превърналата се в стандартна формулировка – от палестинска страна „няма партньор за мир“. Хилъри Клинтън, която през 2000 г. беше избрана за член на Сената, а по-късно стана държавен секретар, също се включи в тази ключова измама.
Арабският мирен план
През 2002 г. Саудитска Арабия предлага решение на конфликта, известно като Арабска мирна инициатива. Тя призовава за уреждане на въпроса по стандартните линии, познати от десетилетия: изтегляне на Израел от окупираните територии с някои малки корекции, справедливо разделяне на Йерусалим и „справедливо решение на проблема с палестинските бежанци“. 22-те членове на Арабската лига го подкрепиха, както и Организацията за ислямско сътрудничество с 57 държави. Израел, начело с Шарон, просто го пренебрегна.
Офертата на Олмерт
Двете страни отново се сближават, след като Шарон получава инсулт, а Арафат умира. Ехуд Олмерт става израелски министър-председател. Олмерт беше десен политик, но се беше убедил, че Израел трябва да разреши конфликта с палестинците заради собствената си безопасност.
Според стандартния разказ на САЩ Олмерт е направил чудесно предложение на наследника на Арафат, Махмуд Абас, а Абас или го е отхвърлил, или не е отговорил. В действителност между 2006 и 2008 г. Олмерт и Абас са провели 36 тайни срещи.
През 2008 г. обаче Олмерт, разследван за получаване на подкупи, подаде оставка от поста си. По-късно той заяви: „Ако бях останал министър-председател още четири-шест месеца, вярвам, че щеше да е възможно да се постигне споразумение. Несъгласията бяха малки.“
Олмерт беше наследен на поста министър-председател от Бенямин Нетаняху, който през цялата си кариера последователно се противопоставяше на създаването на палестинска държава и нямаше интерес да продължи преговорите с Абас.
Пропуснати възможности с Хамас
В САЩ „Хамас“ се смята за анатема по разбираеми причини. Първоначалната ѝ харта от 1988 г. е изрично антисемитска и призовава за заличаване на Израел. (През 2017 г. е издадена нова харта на Хамас, в която се посочва, че „Хамас потвърждава, че конфликтът ѝ е с ционисткия проект, а не с евреите заради тяхната религия“).
Отдавна обаче има ясни признаци, че някои фракции в Хамас са умерени и отворени за дългосрочни споразумения с Израел. През 1997 г. Халед Машал, тогавашният висш лидер на Хамас, предлага на Израел 30-годишно прекратяване на огъня. Израел не отговори, но веднага се опита да убие Машал в Йордания.
През 2004 г. шейх Ахмед Ясин, главният религиозен лидер на Хамас, призова за 10-годишно примирие с Израел, ако той се върне в границите си отпреди 1967 г. Израел го убива два месеца по-късно.
През 2006 г. Хамас печели палестинските избори вместо свързаната с ООП Фатах. Новият палестински министър-председател, Исмаил Хания от Хамас, пише тайно на президента Джордж Буш. Хания казва на Буш: „Ние сме толкова загрижени за стабилността и сигурността в района, че нямаме нищо против да има палестинска държава в границата от 1967 г. и да предложим примирие за много години.“ Хания написа и статия за в. „Вашингтон пост“, в която заяви, че приоритетите на палестинците „включват разрешаване на въпроса с бежанците от 1948 г.; възвръщане на всички земи, окупирани през 1967 г., и спиране на израелските нападения“. Администрацията на Буш не е отговорила.
Приблизително по същото време Машал заяви, че Хамас няма да се противопостави на Арабската мирна инициатива. Израелски говорител отговори, че това е неуместна „словесна гимнастика“.
През 2009 г. Ефраим Халеви, бивш ръководител на израелската разузнавателна агенция Мосад, пише, че Хамас е признал, че „идеологическата му цел не е постижима и няма да бъде постигната в обозримо бъдеще“, но „Израел, по свои собствени причини“, не се интересува от подобна дискусия.
През същата година Институтът за мир на САЩ, мозъчен тръст, финансиран от федералното правителство, съобщава, че Хамас „многократно е изпращал сигнали, че може би е готов да започне процес на съвместно съществуване с Израел“.
Има още много примери за това, както и за израелската незаинтересованост, демонстрирана по най-крайните възможни начини. През 2012 г., според израелски активист за мир, ръководителят на военното крило на Хамас се е убедил, че палестинците трябва да преговарят за дългосрочно примирие с Израел. В същия ден, когато Ахмед Джабари, военният ръководител на Хамас, е разглеждал проектопредложение за такова примирие, Израел го е убил.
Възможно е, разбира се, всичко това да е било пиар операция на Хамас и той да е направил същите изчисления като ционисткото движение – т.е. че би могъл да приеме разделянето на Палестина, а по-късно да се разшири и да я завладее цялата. Но като се има предвид относителната сила на двете страни, това изглежда малко вероятно – а дори и да е вярно, до голяма степен е без значение.
Как стоят нещата сега
Вярно е, че от политическа гледна точка за Израел вече е невъзможно да постигне мир. Благодарение на десетилетията националистическа пропаганда повечето израелци от левия център вярваха дори преди 7 октомври, че няма начин да се постигне мир с палестинците. В същото време десните националисти и религиозните консерватори просто искат да запазят Западния бряг и затова не биха сключили мир, дори и да смятат, че това е възможно.
Сега, след шокиращото нападение на Хамас, ситуацията изглежда неразрешима. Всеки израелски лидер, който се опита да направи това, което е необходимо за решението за две държави, особено изтеглянето на заселниците от Западния бряг, би се сблъскал с възможността за бунт от страна на фракция на израелските военни и лично би бил в голяма физическа опасност.
Въпреки това сме там, където сме. Надеждата се крие във факта, че светът – поне светът без САЩ, Израел и малкия остров Науру – признава невероятната спешност на мира. Ужасяващото страдание на палестинците остава такова, каквото е било в продължение на 75 години: кървяща рана, както в буквален, така и в метафоричен смисъл, в центъра на Близкия изток. Ако тя никога не бъде излекувана, непрекъснато ще сме изправени пред възможността за регионални или дори по-големи войни. Отдавна Джеймс Болдуин е отбелязал, че „Не всичко, с което се сблъскваме, може да бъде променено, но нищо не може да бъде променено, докато не се сблъскаме с него“. Не знаем дали тази ужасяваща трагедия може да бъде прекратена, но ако може, първото нещо, което американците и всички останали трябва да направят, е да се изправят пред реалността.
About The Author
