Днешните времена на сглобки и цинизъм са много противни, но все още са далеч от жестокостта на онези години, в които изгоря големият поет и антифашист Никола Вапцаров. Днес, в деня на 114-годишнината от неговото рождение, припомняме стихотворението му „История”, заредено с вярата му, че „бъдещите хора” ще поемат „поста” на неговото изкласило в мизерия и борба непримиримо поколение идеалисти. Онези младежи, които и с неговия глас, и с общата саможертва издълбаха във вечността светлата си диря: „…ние храбро сме се борили”.
А ние, „бъдещите хора”? Какво отеква днес в нас от „История”-та на Вапцаров? Малцина вече миришат „на лук и вкиснало”. Мнозина дишат повече „парфюмен аромат” от поносимото. Иначе – да, и ние живота псуваме сърдито и храбро се борим да оцеляваме в днешната по-перфидна отрова на битието. Но май загубихме надеждата, която е докосвала Вапцаров „със нещо хубаво и светло”. Или?
Обобщенията днес не вървят. Твърде малко „ние” остана, твърде много „аз” набъбна. Тогава нека поне всеки сам за себе си прочете още веднъж Вапцаровите слова в деня, в който бъдещият „огняро-интелигент” е отворил очи за света, и да се опита да се вгледа през тях, без клишета и томове грамади, в продължаващата човешка мъка ненаписана, дето все още сама в пространството скита…
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
И С Т О Р И Я
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
About The Author
