Ража Абдулрахим, New York Times
9-годишният Халед Джудех, бос и плачещ, бърза към десетките тела, увити в бели савани, одеяла и килими пред препълнената морга.
„Къде е майка ми?“ – плаче той до фотографа на „Ню Йорк Таймс“. „Искам да видя майка си.“
„Къде е Халил?“ – продължава той, едва чувайки се между риданията, докато пита за 12-годишния си брат. Служител в моргата отвори белия саван, за да може Халед да целуне брат си за последен път.
След това се сбогува с 8-месечната си сестра. Друг саван се отдръпна, разкривайки окървавеното лице на бебето, чиято ягодовочервена коса е сплъстена от кръв. Халед избухва в нови ридания, докато я разпознава пред персонала на болницата. Името ѝ е Миск, което на арабски означава мускус.
Мама беше толкова щастлива, когато те роди – прошепва той и нежно докосва челото ѝ. Сълзите се стичат по лицето му върху нейното.
По-късно роднините казват, че тя е била радостта на семейството му – след три момчета родителите му отчаяно искали момиче. Разказват, че когато се родила, майката на Халед с удоволствие обличала Миск в шарени роклички с волани, а малките ѝ къдрици пристягала с ярки щипки за коса.
През сълзи Халед се сбогува с майка си, баща си, по-големия си брат и сестра си, чиито тела са подредени около него. Само Халед и по-малкият му брат, 7-годишният Тамер, оцеляват след въздушен удар на 22 октомври, който според роднини и местни журналисти е срутил две сгради, в които е било настанено семейството и роднините им.
Трима от роднините на Халед разказват в отделни интервюта, че този ден са били убити общо 68 членове на семейство Джудех, докато са спели в леглата си в Дейр ал Балах, в централната част на Газа.
Няколко клона и поколения на палестинското семейство Джудех са се били събрали заедно преди удара, разказват роднини, включително някои, които са избягали от северната част на Газа, както Израел е наредил на жителите. Израелските военни заявиха, че не могат да отговорят на въпроси относно удара по семейството.
В крайна сметка членовете на семейството са погребани заедно, един до друг в дълъг гроб, казват роднините, като показват кадри от погребението и споделят снимка на Миск преди да бъде убита.
Организацията на обединените нации предупреждава, че Газа се е превърнала в „гробище за хиляди деца“.
Определянето на точния брой на загиналите деца в Газа – в разгара на ожесточена бомбардировъчна кампания, с рухнали болници, изчезнали деца, затрупани от отломки тела и разрушени квартали – е сизифовска задача. Здравните служители в Газа твърдят, че от началото на израелската атака са загинали 5000 палестински деца, а вероятно и стотици други. Много международни служители и експерти, запознати с начина, по който се съставят списъците на смъртните случаи на територията, казват, че общите цифри като цяло са надеждни.
Ако цифрите са дори приблизително точни, през последните шест седмици в Газа са били убити много повече деца, отколкото 2 985 деца, убити в основните конфликтни зони в света, взети заедно – в две дузини държави – през цялата минала година, дори и по време на войната в Украйна, според данните на ООН за потвърдените смъртни случаи във въоръжени конфликти.
Израелските военни твърдят, че за разлика от „убийственото нападение срещу жени, деца, възрастни хора и инвалиди“, извършено от Хамас на 7 октомври, израелските сили вземат „всички възможни предпазни мерки“, за да „намалят вредите“ за цивилното население.
Военните твърдят, че Хамас умишлено е причинила „възможно най-голяма вреда и жестокост на цивилното население“. По време на нападението срещу Израел родители и техните деца са били застреляни в домовете си, твърдят свидетели и официални лица, а децата са били взети за заложници.
В отговор на това израелските военни заявяват, че водят война „със сила, за да разрушат военния и административния капацитет на Хамас“. Те отбелязват, че израелските сили са казали на жителите да избягат в южната част на Газа, и заявяват, че издават предупреждения преди въздушните удари, „когато това е възможно“.
Но бясното темпо на ударите – повече от 15 000 до момента, според израелските военни, включително и в южната част на Газа – превръща израелската бомбардировъчна кампания на палестинската територия в една от най-интензивните през 21-ви век. И това се случва в гъсто населен градски анклав под обсада с висока концентрация на цивилно население, особено деца, което предизвиква все по-голяма тревога в световен мащаб, дори от страна на някои от най-близките съюзници на Израел.
След като първоначално постави под съмнение броя на жертвите, съобщени от здравните служители в Газа, сега администрацията на Байдън заявява, че са загинали „твърде много“ палестинци, като допуска, че истинските цифри за цивилните жертви може да са „дори по-високи, отколкото се посочват“.
В моргата на болница „Ал-Акса“ в Дейр ал-Балах постъпват толкова много деца, че директорът на моргата Ясир Абу Амар казва, че му се налага да реже погребалните савани на части с размерите на деца, за да се справи с наплива от трупове.
„Телата на децата идват при нас счупени и на парчета“, казва той. „Това е смразяващо.“
„Никога не сме виждали такъв брой убити деца“, добавя той. „Плачем всеки ден. Всеки ден плачем, докато работим за подготовката на децата за погребение.“
По време на предишните войни родителите в Газа, пренаселена ивица с над два милиона души, започнаха да слагат децата си да спят в различни стаи в домовете си. Ако въздушен удар повреди една част от къщата, другите деца могат да останат живи.
Като се има предвид мащабът на бомбардировките този път – които много жители на Газа описват като безразборни и без предупреждение – някои родители са увеличили разстоянията между децата си, разделяйки ги и изпращайки ги при роднини в различни части на Ивицата Газа, за да се опитат да увеличат шансовете им за оцеляване. Други са започнали да изписват имената си директно върху кожата на децата си, в случай че бъдат изгубени, осиротели или убити и трябва да бъдат идентифицирани.
В спешното отделение на болница „Ал-Шифа“ в град Газа д-р Гасан Абу-Ситах казва, че много деца са били докарани сами и в шок, с изгаряния, рани от шрапнели или тежки наранявания от смачкване от отломки. В много от случаите, казва той, никой не е знаел кои са те.
На тях им се дава обозначението „Неизвестно дете с травма“, докато някой не ги разпознае“, казва той. „Ужасяващото е, че някои от тях са единствените оцелели от семейството си, така че никой никога не идва.“
„Все повече изглежда, че това е война срещу децата“, казва д-р Абу-Ситах.
Преди две седмици в спешното отделение на „Ал-Шифа“ е регистрирана „Неизвестно дете с травма номер 1500“, казва той.
През последните дни израелските сили щурмуваха болницата, в която се бяха подслонили хиляди жители на Газа, като заявиха, че сградата се намира над подземен команден център на Хамас. Служители на ООН предупредиха, че нападението е поставило най-уязвимите хора в Газа в още по-голяма опасност.
Международни експерти, които са работили със здравни служители в Газа по време на тази и други войни, казват, че болниците и моргите в анклава събират и съобщават имената, идентификационните номера и други данни за хората, които са били убити на територията. Експертите призовават за предпазливост при публичните изявления относно конкретния брой на убитите при даден удар, особено непосредствено след взрива, но твърдят, че общият брой на загиналите, съобщаван от здравните работници в Газа, обикновено се оказва точен.
Израелските военни заявяват, че „съжаляват за всяка вреда, причинена на цивилни граждани (особено на деца)“, и добавят, че проучват „всички свои операции“, за да гарантират, че спазват собствените си правила и се придържат към международното право.
Все повече групи за защита на правата на човека и служители обаче твърдят, че Израел вече е нарушил този закон.
След като осъди „отвратителните, брутални и шокиращи“ атаки на Хамас като военни престъпления, Фолкер Тюрк, върховният комисар на ООН по правата на човека, заяви този месец: „Колективното наказание от страна на Израел на палестински цивилни граждани също представлява военно престъпление, както и незаконната насилствена евакуация на цивилни граждани.“
„Масираните бомбардировки на Израел убиват, осакатяват и раняват най-вече жени и деца“, добави той. „Всичко това има непоносими последици.“
Някои международни служители предупреждават, че децата са в опасност, независимо къде отиват. „За един милион деца в Газа няма безопасно място, където да се обърнат“, казва Катрин Ръсел, директор на УНИЦЕФ.
Д-р Мохамед Абу Муса раказва как на 15-ти октомври е бил на 24-часова смяна в болница „Ал-Наср“ в Хан Юнис – южно от линията за евакуация, определена от Израел – когато чул силна експлозия наблизо. Обадил се на съпругата си вкъщи, но когато тя отговорила, той казал, че чул само писъци.
Скоро, казва той, съпругата му, 12-годишната му дъщеря и 9-годишният му син са доведени в спешното отделение, окървавени, в истерия и покрити с прах от развалините. Опитал се да ги успокои, но изпаднал в паника, когато забелязал, че най-малкият му син, 7-годишният Юсеф, не е с тях.
„Къде е Юсеф?“, спомня си той.
Никой не искал да отговори.
Когато отново настоява за сина си, съседът му просто отговаря: „Нека Бог се смили над душата му“.
Д-р Абу Муса не иска да повярва. Видео от журналисти в болницата показва как той трескаво търси Юсеф. Д-р Абу Муса разказва как е попитал други отделения, включително интензивното отделение, дали синът му не е бил откаран там.
Тогава, казва той, един журналист му показал снимки на разрушения им дом. Д-р Абу Муса каза, че е разпознал сивите дрехи, с които е бил облечен Юсеф, когато го е целунал за довиждане, преди да напусне къщата.
С ужас д-р Абу Муса се отправя от спешното отделение към моргата на болницата. Там той казва, че най-накрая е открил Юсеф – шегаджия с нахална усмивка, който изплезвал език на снимките. Сега безжизненото му тяло лежало на носилка.
Множество роднини твърдят, че въздушните удари са ударили дома им без предупреждение и че семейството на д-р Абу Муса е било извадено от развалините. Израелските военни заявиха, че не могат да отговорят на въпросите за удара по семейството.
„Юсеф беше много обичано дете“, казва майка му Раван, фитнес инструктор. „Той винаги се усмихваше. Обичаше да се смее и да кара хората да се смеят.“
Вкъщи момчето е искало да яде всяко хранене до баща си или в скута му, като понякога дори е споделяли една и съща лъжица.
„Той ми подражаваше във всичко, което правех“, казва д-р Абу Муса и добавя, че синът му също е искал да стане лекар.
Юсеф не е единственият убит. Братът на д-р Абу Муса, Джасир Абу Муса, е загубил двамата си сина и съпругата си.
18-годишният племенник на д-р Абу Муса – Хмаид, наскоро е завършил гимназия с отличен успех раказва семейството. От баща си е бил наследил любовта си към автомобилите, а от майка си – любовта към поезията и изкуството. Роднините му казват, че се е надявал да учи машинно инженерство в Европа и че е започнал да учи немски език още по време на подготовката си за изпитите за гимназия.
По-малкият му брат, 8-годишният Абдулрахман, бил още по-умен, казва семейството. Той също е убит.
„Беше лудетина“, казва Джасир Абу Муса за по-малкия си син. „Но беше и много умен и възхитителен.“
Смъртта променя и живите.
Много деца показват ясни признаци на травма, включително нощни кошмари, казва Нида Заим, служител по психично здраве към Международния комитет на Червения кръст в Газа.
„Събуждат се с викове и крясъци“, казва г-жа Заим от приюта на Червения кръст в Рафах, в южната част на страната, където е отседнала със семейството си, включващо четири деца. Всяка нощ, добави тя, децата в приюта крещят: „Ще умрем, ще умрем“.
„Те крещят, молят: „Моля, защити ме, моля, моля, скрий ме. Не искам да умра“, добавя тя.
В лагера, приютил хиляди хора около центъра на Организацията на обединените нации, 4-годишният Хамуд Кадада се опитва да се съсредоточи върху видеоигра в една палатка, докато гръмотевичният звук от ударите е достатъчно близък, за да разтърсва земята под него.
Когато футболистите на екрана вкарват гол, всички в палатката – неговите братя и сестри, братовчеди и други деца от импровизирания лагер – извикат „гооооооол“ толкова силно, че хората в близките палатки си помислят, че е обявено прекратяване на огъня.
Родителите им са свързали телевизор към слънчев панел и когато изглежда достатъчно безопасно, хората са играеха истински футбол навън между палатките, опитвайки се да разсейват децата.
Не това не е достатъчно.
На следващата сутрин бабата на Хамуд каза, че той се събудил и казал: „Ще умра“.
„Казах му , че няма“, казва баба му Ханаан Джабер, 53. „Дай Боже, ще пораснеш и ще се ожениш и ще разкажеш на децата си какво се е случило с нас тук, като приказка.“
Речникът на Хамуд вече е оформен от войната. Скоро след като започва, той попита родителите си какво означава „мъченичество“. На въпрос какво се случва около него, той отговаря без колебание: „Въздушни удари. Въздушни удари и война”.
Газа, крайбрежна ивица, където кабаните и колибите за храна са разположени покрай Средиземно море, някога е имала оживена плажна култура. 34-годишният Ясер Абу Исхак си спомня как е учел трите си малки дъщери да плуват.
„Те винаги ме караха да отида на плажа, в увеселителния парк, в парковете“, каза той. „Обичах да ги гледам как играят.“
Амал, най-голямата му, 7-годишна, е била кръстена на майка си. В училище тя била добра ученичка, спомня си той. У дома тя се превръщала в учителка и карала по-малката си сестра Исраа, 4-годишно дете, което обичало шоколад и Kinder играчки, да играе заедно с нея като ученик.
Когато домът му е разрушен от въздушен удар той губи и двете. Съпругата му също е убита.
Общо 25 членове на семейството му, от които 15 деца, са били убити, казва той. Местните журналисти съобщиха за удара и споделиха кадри с тела в погребални савани – според тях членове на семейство Абу Ишак – подредени на земята, докато роднините плачат над тях. Израелските военни заявиха, че не могат да отговорят на въпроси относно удара по семейството.
Г-н Абу Ишак заявява, че той и едногодишната му дъщеря Хабиба са били ранени и откарани в болница. Повечето от членовете на семейството му, включително съпругата му и Амал, са били извадени от развалините същия ден и погребани от роднини, докато той все още се възстановява. Не е имал възможност да се сбогува.
На следващия ден тялото на Исраа е извадено от развалините, казва той. Той успява да я види в моргата на болницата и да я прегърне за последен път.
„Прегърнах я и я целунах. Сбогувах се и плаках“, казва той. „Само Бог знае колко съм плакал.“
About The Author
