Светът гледа. Е?

Ноелия Аданес, доктор по политически науки, „Публико”

Присъстваме на една нова Накба. Излъчвана директно, оповестявана, препредавана, поднасяна „атрактивно” от политическите представители на нашия „свободен свят”. Както неколкократно изтъкна UNRWA (Агенция на ООН за подпомагане на палестинските бежанци), виждаме една ескалираща „катастрофа пред очите на света”.

Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен (последната – без постът ѝ да ѝ дава право на това) изразиха подкрепата си за отмъщението, което Израел разгърна срещу населението на Газа, след като понесе безпрецедентно терористично нападение от страна на „Хамас” – движението, което контролира политически ивицата Газа от 2006 г.

Решението на Израел, управляван от крайнодесния и с разклатени позиции премиер Бенямин Нетаняху, да отговори на терористичната офанзива на „Хамас” с престъпни и опасни военни действия вече предизвиква негативен ефект и тепърва ще породи още тежки последствия – и те ще стигнат много по-далеч от онова, което сме в състояние да предположим сега.

Последиците от геополитически и икономически характер е лесно да си представим и те ще се проявяват веднага. Други ще имат много по-голям обхват и ще ги усетим в едно среднообозримо време. Имам предвид отражението във вътрешната политика на САЩ и Европейския съюз, което ще се разпростира от засилването на джихадистката терористична заплаха до изострянето в динамиката на социалната поляризация чрез използване на конфликта за вътрешна употреба (както незабавно видяхме да го прави десницата в Испания).

Сега обаче бих искала да се вгледам в друго – в значението, което отдаваме на колективно преживяното от нас в последните дни и което отива по-далеч от конкретно предстоящото. Бих искала да осмислим почувстваното от нас и политическите измерения, които ще има този наш опит.

Говоря за нещо отвъд тревогата, гнева, безсилието и страха. Отвъд солидарността и тъгата, сърцераздирателността и риданията за цивилните израелски жертви на „Хамас” – организация, която презира собствения си народ до степен да го излага на риск и да го изоставя без защита пред повече от предвидимия непропорционален отговор на Израел. Говоря за нещо и отвъд болката и шока, които връхлитат, когато си дадеш сметка, че израелската държава се кани да подложи на безразборно избиване неизчислим брой цивилни палестинци, за да извърши своя акт на престъпно отмъщение, който няма нищо общо нито с легитимната защита, нито с правосъдието. Отвъд всичко това, което под формата на осъждане и отхвърляне, на гняв и мъка изразяваме в митинги, в социални мрежи и в разговори на улицата или у дома, потиснати от безнадеждност и болка, предлагам да размишляваме за чувството на загуба на доверие в нашите представители. Голяма част от нас изпита това в много кратък отрязък от време по един травмиращ и рязък начин.

Не сме наивници. Политиката по миграцията на ЕС вече ни е дала много сигнали, че нещата не са наред. Но случващото се през последната седмица трябва все пак да предизвика едно по-сериозно разтърсване на съзнанието, възразяване и взискателност от страна на гражданските общества на Запада спрямо техните управници – и то пред очите на целия свят.

Забраните, въведени в Обединеното кралство – да се развява знамето на Палестина, в Германия – да се носи палестинска кърпа в знак на подкрепа за свободна Палестина, във Франция – да се организират демонстрации в защита на палестинския народ, и то в тези  толкова критични часове, когато от институциите се чува все одобрение за правото на Израел да започне военна операция с белези на геноцид срещу палестинското цивилно население, всичко това ни води до пълна загуба на чувството за общност. В последните дни нашите ръководители не само са се отказали от защитата на човешките права, но ни и третират така, че да ни превърнат в съучастници на цялото това безобразие, като ни принуждават да сдържаме изразяването на мненията си в публичното пространство по различни начини.

В ЕС виждаме груба узурпация от страна на Фон дер Лайен, която си присвоява представителност в материя като външната политика, в която няма правомощия. Тя получи многобройни критики за това и смекчи донякъде своята декларация за „приятелство” с Израел, но тепърва ще се надига вълна от гражданско недоволство, след като хората осъзнаят, че тази нейна позиция означава одобрение за планираната израелска офанзива. А въпросната офанзива е невъзможно да се определи другояче, освен така, както вече я нарече експертката от ООН Франческа Албанезе – етническо прочистване.

Операцията върви на живо, пред очите ни. Припомня ни, че Израел нарушава резолюциите на Обединените нации от самото си основаване и по крещящ начин от 1967 г. насам. Всичко това ни е известно отдавна, макар твърде често да го игнорираме.

Да се позволи на Израел да действа в Газа в нарушение на закона и пред очите на целя свят, означава да се даде окончателна подкрепа за израелското надмощие в окупираните територии, за съществуването на една система на расистки апартейд срещу палестинците, за употребата на Холокоста и на антисемитизма в услуга на израелската военна индустрия. Това означава също отказ за дълъг период от време от усилията да се направи възможен мирът чрез разширяване на гражданските права.

Вместо да се настоява пред Израел да спазва гражданските права на палестинците, вместо да се работи така, че именно по такъв път „Хамас” да бъде неутрализиран, а израелската държава да води сдържана политика, нашите представители решиха, че продължаването на геноцида също е изход. Израел не се опитва да елиминира терористите от „Хамас”, а палестинския народ от Газа, като осъществи и пълно анексиране на ивицата. А нашите ръководители ни приканват да игнорираме това, което става, в името на правото на Израел да се защитава, без да спазва закона. И всичко това – пред очите на света.

Ето го резултатът от продължаващата да се поддържа от десетилетия позиция на  уж „равна отдалеченост” от двете страни в конфликта. Всъщност виждаме потвърждение, че за много от нашите водачи човешките права са само един мит, едно чучело, което да изведат на разходка, когато им изнася, и да го скрият, когато интересът им е друг. Човешките права не могат да се защитават „по целесъобразност”. От този момент нататък нямаме друга алтернатива, освен да приемем, че тази задача ляга изцяло върху плещите на гражданското общество. Нямаме друг избор, освен да ги отстояваме, и то все по-настойчво, изправяйки се срещу онези, които изработват миграционните политики в противоречие с тези права, или одобряват действията на колониални държави, действащи извън закона, какъвто е случаят с Израел.

Днес лидерите на ЕС и на всяка от неговите държави членки, като това, разбира се, важи и за правителството на Испания, трябва да решат дали са на страната на Израел на Нетаняху или се ангажират със защитата на човешките права, които не са само на палестинците, а и на собствените им народи. И трябва да го направят пред очите на целия свят.