Моето детство премина в град, на 20-тина километра от който се намираше един от въгледобивните и енергопроизводствени центрове на страната. Този огромен промишлен комплекс беше най-големият работодател в околията. Имах приятели с родители работещи там – миньори, енергетици, инженери, техници, машинисти. По онова време точно тези специалисти печелеха най-много. Семействата им живееха със самочувствие и възможности.
Работата им беше трудна, прецизна и не особено здравословна, но тогавашната политика на държавата се отнасяше с особена грижа към работниците. Те имаха освен добри заплати, но и изградени почивни бази, жилища осигурени от предприятията, право на по-ранно пенсиониране.
Близките ми се занимаваха с преподаване, хуманитарни науки, изкуство. Аз също имах такива интереси. Но сравнение между едните и другите професии не се правеше. Не се сочехме с пръст и презрение. Нямаше умни и красиви и тъпи и грозни. Така бяхме възпитавани, така бяхме обучавани. Средата предполагаше и осъществяваше равен старт по житейската стълбица, а пък кой докъде ще стигне, беше въпрос на амбиции, можене, стоицизъм. Понякога гъвкавост. А както се оказва – понякога и доноси.
Промишлеността у нас тогава трябваше да замени остарялото селско стопанство. Сетне дойде демокрацията и изгони всички от горичката. Сложи кръст и на земеделието, и на животновъдството, и най-вече на промишлеността. Големите предприятия, цели промишлени райони се обезлюдиха, а сградите се озъбиха празно и зловещо. Всичко това мина през престъпна приватизация, но вече е добре забравено.
Днес отново някой отрича старото и ни обещава ново – полезно, модерно, несигурно и скъпо. Лишава ни от националния облик, от сигурността на собствените източници, от възможности за производство и собствено енергоснабдяване. Днес отново някой тегли съдбата на държавата в нова посока. Посока на корупция, зависимости и отново престъпност. И всичко това, както и в по-голямата част от историята ни, е под външен надзор, заповед, заплаха.
Днес хората у нас са обезличени. Те не могат, не знаят и явно не искат да защитят интересите си. След няколко безпомощни стачни дни, беше подготвен и почти подписан документ, който е позор и за двете страни. Позор за правителството, което лъже народа си, и позор за тези, които не знаят как да отстояват думата и професионалната си тежест.
Нескопосаното излияние в няколко точки е безсмислено и правно нищожно. Няма отговорности, обвързаности, последици. Дори няма правилна лексика и стилистика. Дори не е грамотно. Този лист е по-жалък от празен. И празният лист дава надежда. Днешният е само предателство.
В едно от по-лиричните си стихотворения Пеньо Пенев пише: „Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи“.
Е, певецо на строителството и бъдещето на държавата, на тези, които наливаха основите, ние, наследниците, вече го постигнахме. Така го живеем днес този наш български живот. Унищожаваме всичко, бездействайки и мълчейки, за да нямаме какво да губим или защото знаем, че вече всичко сме загубили.
Поколенията си отидоха или се разотидоха. Онези, които живяха отрудено, но достойно, явно не изкопаха дълбоки темели или ние ги разрушихме, преди да съградим нещо от тях. Бог да прости бъдещето! То умря от тъга и безсилие.
