Преди 50 години, когато светът е изтръпнал пред бруталността на военния преврат в Чили срешу законното правителство на президента социалист Салвадор Алиенде и последвалите жестоки репресии, репортажите на чуждестранните кореспонденти от тази страна се градят предпазливо най-вече върху анонимни свидетелства и разкази на чуждестранни дипломати. Посолствата на държави като Швеция, Мексико, Франция са препълнени с хора, потърсили там убежище, за да запазят живота си.
Първите разпространени по цял свят автентично репортажни кадри от събитие „на живо” в Сантяго след преврата са заснети на 23 септември 1973 г. Те са от състоялото се тогава погребение на големия поет на Чили Пабло Неруда. Масовото шествие, с което чилийците го изпращат, се превръща в първата открита демонстрация срещу хунтата.
Изминали са само 12 дни, откак превратът на 11 септември 1973 г. е потопил Чили в жесток терор. В бомбардирания от военните президентски дворец „Ла Монеда“ вече е загинал приятелят на поета – президентът Салвадор Алиенде. На стадиона „Чили” вече е убит певецът Виктор Хара, написал две от песните си по стихове на Неруда. Десетки хиляди са арестувани, изтезавани, убивани… Никой не може да е сигурен за живота си в онези дни на свирепа разправа с всекиго, изразяващ симпатия към сваленото от преврата демократично правителство на лявата коалиция Народно единство.
Но ето, че идват кадрите от погребението на Неруда… Предлагаме тук заснетото от френски репортерски екип. Има и доста други, не по-малко изразителни документални видеосвидетелства за шествието, изпратило Пабло Неруда, комуниста Неруда, в последния му път в Сантяго.
Образите говоря сами за себе си, без думи. Лицата на хората, сълзите им, но и издигнатите юмруци. Множеството пее „Интернационала” в памет на дон Пабло и скандира: „Другарят Пабло Неруда! Присъства! Сега и завинаги!” После същото за Салвадор Алиенде, после същото за Виктор Хара. И още – легендарния зов: El pueblo unido jamás será vencido (Народът обединен никога не ще бъде победен). Също и вариацията му La isquirda unida jamás será vencida (Левицата обединена никога не ще бъде победена). Под дулата на войниците наоколо…
Смъртта на Пабло Неруда тогава е представена от военните власти като естествен край на неговата борба с рака на простатата, от който се е лекувал. Неруда наистина се е намирал в клиника в Сантяго, но е бил в ремисия. Постъпил е, за да стабилизира състоянието си, защото се е готвел да пътува – приел е поканата на Мексико да замине за там, а от там да надигне глас за разобличаване пред света на престъпленията на хунтата.
Жена му Матилде е била до него в клиниката няколко дни. Макар да се е движел трудно и да е имал спорадични болки, Неруда е бил във форма, енергичен, планирал е какво да предприеме от Мексико в защита на чилийския народ. Матилде го оставя спокойна за един ден и заминава за къщата им в Исла Негра, на тихоокеанското крайбрежие, за да подготви куфарите за пътуването. Край Неруда остава неговият верен шофьор и секретар, 27-годишният по онова време Мануел Арайа. Именно той вижда как след сложена на поета уж рутинна инжекция, той рязко се влошава. Арайа звъни спешно в Исла Негра и вика Матилде обратно. Тя пристига, но вижда мъжа си вече издъхнал.
Чак 40 години по-късно, през 2013 г., чилийското правосъдие най-после реагира на постоянните твърдения на Мануел Арайа, че Неруда е бил отровен по заповед на хунтата, която не е искала да му позволи да стане неин обвинител пред света. Тялото на поета е ексхумирано, но разследването завършва с потвърждение на дотогавашното заключение за причината на смъртта – обостряне на онкологичното заболяване. След още десет години, в началото на настоящата 2023-та, е направено ново изследване на пробите от тъканите на мъртвия поет, по-подробно и с по-съвременни технологии. Извършено е в лаборатории в САЩ, Дания и Канада. И този път е открито наличието на бактерията клостридиум ботулинум, произвеждаща невротоксин, способен да блокира сърдечната дейност. Но ново съдебно разглеждане на обвинението, че Неруда е бил отровен, не е провеждано. А главният свидетел – някогашният шофьор Арайа, умира през юни тази година на 77-годишна възраст от сърдечен удар…
Хунтата изобщо не е криела неприязънта си към Неруда. Докато той е в клиниката, в неговия дом в Сантяго, пълен с ценни книги и художествени колекции на поета, е извършен погром от изпратени там „за обиск” военни. Те изпотрошават всички прозорци и всичко останало чупливо в къщата, изхвърлят в градината и разкъсват книгите и снимките, открадват известната колекция с творби на художници наивисти, която Неруда много обичал. За капак повреждат електрическата инсталация и пробиват тръбите на канализацията така, че водата да залее целия първи етаж на къщата.
Именно в тази съсипана къща е донесен ковчегът с Неруда след смъртта му в клиниката. И именно там, в тъмна и студена стая със счупени прозорци на втория етаж, е мълчаливото бдение край поета, когато редом до Матилде са само неколцина роднини и близки приятели. Но навън, пред портата на къщата, вече се трупа човешко множество, научило за кончината на големия поет не от единствено излъчваните по радиа и телевизии военни комюникета, в които няма и дума за това, а от „безжичния телеграф” на народната мълва…
Когато катафалката с ковчега поема към Централните гробища в Сантяго, след нея тръгват около хиляда души. Разстоянието не е голямо, едва около два километра, но тълпата постоянно набъбва по пътя, въпреки че по целия маршрут дебнат въоръжени войници. На входа на гробищата вече са се събрали още около хиляда души.
Военните наблюдават внимателно но не пречат на шествието. Хунтата е дала разрешение за провеждането му, но с изричното условие: никакви песни, никакви лозунги! Не става така. Има и песен – и то не каква да е, а „Интернационалът”. Има и предизвикателни лозунги. Но военните не се намесват – прекалено много са камерите, а сред чилийците крачат и чуждестранни посланици и дипломати.
Най-пламенни стават скандиранията, когато множеството навлиза из алеите на гробището. Там в онези дни има и други групи с ридаещи хора, погребващи свои убити близки…
Неруда е положен временно в семейната гробница на известната чилийска писателка Адриана Дитборн, която сама предлага това на Матилде. Поетът многократно е казвал приживе, че иска да бъде погребан в любимата си Исла Негра, на брега на Тихия океан. Но военните не разрешават. Не желаят да допуснат „експлозивно” траурно шествие по пътищата на трупащата гняв срещу превратаджиите страна. Затова е избран вариантът с този временен пристан в Сантяго, докато стане възможно препогребването в Исла Негра.
В последвалите погребението дни обаче започва негодувание сред част от роднините на Адриана Дитборн, които са с десни убеждения. Напрежението расте и се налага около половин година по-късно – на 7 май 1974 г., ковчегът с тялото на Неруда да бъде изваден от тази гробница и препогребан в скромна ниша в погребална стена, където почиват предимно работници. Там, при народа си, той остава през всичките години на диктатурата на Пиночет.
Чак след връщането на демокрацията в Чили – през 1992 г., тогавашният президент Патрисио Айлуин става инициатор на церемония по тържествено прехвърляне на останките на Неруда там, където винаги е искал да почива – на тихиокеанския бряг до къщата си в Исла Негра. Едновременно там са препогребани и останките на третата съпруга на поета, изпратилата го в последния му път през 1973 г. Матилде Урутиа. Тя умира през 1985 г.
Ексхумацията на Неруда, която бе спомената, е извършена през 2013 г. за целите на тогавашното разследване около твърденията за отравянето му. Останките се съхраняват цели три години в специализирано звено на съдебна медицина. Те са върнати в гроба в Исла Негра на 26 апрл 2016 г., когато с почести е извършено и четвъртото погребение на поета.
Днес и трите му къщи – и най-любимата му в Исла Негра, и онази в Сантяго, която отдавна е реконструирана след варварщината на военните навремето, и третата, намираща се във Валпараисо, са превърнати в музеи, съхраняващи духа на Неруда и поезията му. А той си остава за чилийците най-любимия от поетите им. Не защото е носител на Нобелова награда за литература от 1971 г. – те имат и друга такава, голямата Габриела Мистрал, получила я още през 1945 г. А защото Неруда като никой друг е успял да въплъти и в творчеството си, и в самия си живот всички нюанси на чилийската същност и чувственост – от любовта към живота до социалната ангажираност като израз пак на същата тази всеобща любов. Затова са му посветили и специална куека – типичен чилийски танц, съпроводът към който обикновено е песен с лесно запомнящ се текст. Та припевът на „куеката на Неруда” гласи: „Животът е по-красив от стиховете. Но ако ще се четат стихове, трябва да са на Неруда. Ако ще са на Неруда, трябва да са за океана. Всички знаят – Пабло е най-най! Може да е умрял, но никой още не го е настигнал”…
About The Author
