Честит юбилей на вихрената Йорданка Христова!

Йорданка Христова, или Данчето, както с обич я наричат не само приятелите ѝ, но и много от почитателите ѝ, показвайки така, колко близка и „своя” я чувстват, днес навършва 80 години. Колкото и да не е за вярване закръглянето на такъв юбилей при нейната неизменна вихрена жизненост, заразителния ѝ темперамент, лъчезарната ѝ усмивка, омагьосващия глас и красивата светлина, излъчвана от цялото ѝ същество…

Ще я видим отново в целия ѝ блясък и устрем на юбилейния концерт „Йорданка Христова – завинаги”, който подготвя. Той ще е на 21 ноември в НДК. Юбилеят е двоен – ще бъдат отбелязани и 60-те години, през които Данчето ни радва от сцената.

Тя е любимата може би на най-широк диапазон поколения певица – защото винаги е естествена, витална, в крак с новото и вярна на вечното, с изострени сетива за фалшивото и несправедливото. Данчето, неповторимата.

Обичат я и журналистите. За разлика от други свои колеги – сценични звезди, изкушени да се показват високомерни и непристъпни за медии и публика, Данчето винаги е била точно обратното на това. Сърдечна, открита, отзивчива, спонтанна. Интервютата с нея са истинско удоволствие и няма какво особено да им се редактира. Тя говори ярко, изказва емоционални, но и много точни, концентрирани съждения, за каквото и да я попиташ.

Интервюирала съм я няколко пъти в течение на доста години и съм щастлива с приятелството ни, заредено и с общата ни обич към Куба. Наскоро точно тази обич ни събра и на уникалния концерт в София на легендата на кубинската музика Омара Портуондо. Данчето се качи на сцената, за да поздрави Омара, с която са близки приятелки от десетилетия – и двете заедно изпяха на български припева от „Моя страна, моя България”, подлудявайки публиката…

Отдавна се знае колко е популярна и обичана нашата Йорданка на Острова на свободата, където стъпва за първи път още през 1967-а и оттогава остава завинаги влюбена в кубинския народ. А и той в нея. Стотици, а може би и хиляди вече пораснали и още невръстни Йорданки се радват на слънцето и живота там, получили имената си от своите родители в знак на възхита от „българската кубинка”. Данчето казва, че в Куба има и доста момчета Йордановци, кръстени на нея. Многократно е гостувала там със свои концерти. Не само пее на испански, но и отлично владее езика, включително с типичните местни майтапи, без които просто не може – кубинците са умопомрачителни шегаджии.

Всъщност, нашата неуморна музикална фурия има в репертоара си песни на 19 езика. Изнесла е над 60 самостоятелни концерта в над 40 държави. И навсякъде жъне възторг и обич.

Но е факт, че Куба ѝ е особена – и взаимна – тръпка. Към това, разбира се, отдавна се точи и популярната у нас мълва за „по-специални” отношения между нея и легендарния кубински лидер Фидел Кастро, който си отиде през 2016 г. на 90-годишна възраст. На тази тема Данчето ми е казвала следното: „Нека да има митове! Фидел бе невероятна личност, една от най-забележителните през ХХ век. Благодарение на него Куба не слиза от световните новини. А какви магнетични очи имаше! Кафяви, проникновени… Факт е, че с него се познавахме. Но за подробности няма да говоря. По това си приличаме с него – нищо не разказваме за личния си живот! Моята публика така и не разбра кога се омъжих, кога се разведох… Ще разкажа повече в автобиографичната си книга, която отдавна пиша, но все нямам време да я завърша. Ще разкажа там и за бащата на децата си Георги Стоичков, и за китариста Христиан Платов, с когото дълго бяхме заедно и на сцената… Е, няма да описвам кой какъв любовник е бил, това не! Но имам доста за разказване. Живяла съм много, била съм в толкова страни, срещала съм изключителни личности…”

Коментирали сме с Данчето и медийната свобода у нас, към която тя има двойнствено отношение – като известна личност, която никак не е очарована от клюките и нападките в определени периодични издания. Ето някои нейни заключения за свободата изобщо и за света, в който живеем: „Да, имаме свобода. Например, свободата да ругаеш някого в пресата. Да си изливаш негативната енергия. Да се прехласваш по лъскави витрини – сякаш дрехите са най-важното… Не искам да съдя никого. Всеки сам решава как да живее и в какви истини да вярва. Но за мен цялата тази глобализация, която остави Чичко-паричко да решава всичко, е съсипваща за човешката духовност. Тръгнали сме по път, който не води към добро, а разпалва агресията и омразата… Светът днес е голямо село. Всички сме едно цяло. Виж за какво се дават пари – за войни! Вместо да отидат за култура и образование… Аз нямам политически пристрастия, не съм с никоя партия, но държа на социалната справедливост, не може без нея. Като ще гледаме Европа, хайде да се равняваме по Швеция!”

Данчето намира своя отдушник от световното и професионалното напрежение в заниманията си с йога. Те са и една от тайните на нейната неувяхваща младост. А първата и най-важната от тези тайни е обичта – раздавана от нея самата и получавана. Никога не е прибягвала до изкуствени корекции във външността си, не са ѝ потребни, иска да е естествена във всичко. Откровена е: „Професията ми е такава, че винаги трябва да изглеждам добре, но суетността никак не ми е присъща. Дори ми е много досадно да се глася за фотосесии, да се докарвам, да позирам. Много по-свободно се чувствам у дома по анцуг, а и из квартала не се смущавам да ме виждат без грим и преструвки”.

Що се отнася до йогата, тя намира там спасение още преди години, след като умира майка ѝ и мъката по загубата вдига кръвното ѝ, нищо не може да го нормализира. „Затова реших да приложа йога като начин на живот, да бъда по-близо до природата, да се старая да следвам тази мъдра философия, която проповядва обич между хората, да напълня менюто си с жива храна – с плодове и зеленчуци, Цяло лято например мога да изкарам само на домати и сирене,” казва Даначето.

Много ѝ харесва и да готви: „Това е едно от любимите ми занимания. Не разбирам жените, които имат семейства, а казват, че не обичат да готвят. Няма нищо по-хубаво от приготвената с любов домашна храна за семейството. Когато се омъжих, аз нищо не умеех. Но сама се научих. Първо гледах от приятелки и повтарях. После започнах да импровизирам. И винаги ставаше вкусно.”

Разказва, че обичаният ѝ колега Боян Иванов, който си отиде през 2012 г. и беше известен като голям кулинар, е бил голям почитател на нейния тиквеник. Изброява още: „Правя и отлична содена питка. Другият ми специалитет, който е и първокласно профилактично средство срещу всякакви зимни грипове и настинки, е чесновата ми паста. Накълцва се една глава чесън, нарязват се 1-2 сварени картофа, добавя се 1/2 кофичка кисело млако, малко зехтин, сол на вкус и лимон. Накрая всичко се пасира. Вкусно е и унищожава микробите!”

Откакто порасналите ѝ деца са самостоятелни личности и са поели по собствен път, вече не се престарава толкова с готвенето. Синът ѝ Григор има фирма за хардуер, дъщеря ѝ Ивана е завършила визуални изкуства и ѝ прави повечето рекламни снимки и оформления.

Но докато са били малки – а разликата във възрастта им е едва година и половина, Данчето е била най-всеотдайната майка и е оставила на втори план кариерата си. Разказва: „Страшно много обичам малки деца! И по принцип съм убедена, че за всяко дете най-важното е да расте обградено с обич и грижи от майката, да не страда от липсата на духовна връзка с нея. Затова дадох на моите всичко, което можах. Още с първата бременност спрях да пуша, правех дълги разходки на чист въздух. После по 3 месеца кърмех всяко от децата. Стремях се да им осигуря максимален уют и спокойствие. И разбира се, че се отказах от доста неща в професията. По онова време практически прекратих концертите си и се ангажирах с организационна работа начело на тогавашното Дружество на българските поп и рок певци и музиканти. Но така имах възможност да отделям повече време на децата си. И до днес съм убедена, че децата трябва максимално дълго да остават деца. Ние, възрастните, трябва да им спестяваме проблемите си, да не им позволяваме да ни виждат озъбени, изнервени. Животът така или иначе ще ги изправи един ден пред изпитания. Нека поне докато са малки да бъдат безгрижни”.

Топлата човещина и сърдечност, с която Данчето зарежда и песните си, им придават допълнителна магнетичност за публиката. Толкова много са нейните хитове, че е трудно да бъдат изброени. Но аз лично най-много харесвам „Песен моя, обич моя”. Може би защото винаги я свързвам и с нашата обща обичана приятелка, която, уви, загубихме през 2020-та – невероятната Тересита Капоте. На два пъти оглавявала кубинското посолство у нас, тя е свързана с България още от младостта си, когато идва да учи тук с една от първите групи кубински младежи в началото на 60-те. Пъвият ѝ брак е с българин, децата ѝ са наполовина българи. Много близки бяха с Данчето. А как пееха в дует тъкмо „Песен моя, обич моя”…

Няма как, когато разказвам за Данчето, да не се връщам отново и отново към Куба и кубинците. Защото: „Куба ми е втора родина! Там се чувствам прекрасно. Приели са ме като кубинка, обичат ме. Вярно, живее се трудно. Не може иначе при тази блокада. Не знам как издържат. Но има неща, които много ми харесват. Имат големи успехи в медицината, здравеопазването, образованието, спорта, културата. Детската смъртност е рекордно ниска. И са прекрасни хора, добри, уникални. Като чуят музика и забравят всичко останало. Това им дава сили. Имат си своя философия. Отдават се напълно на живота. Не присъстват формално в него, наслаждават му се. Толкова талантлив и приветлив народ! Няма друг такъв. И никой не ни обича нас, българите, колкото кубинците. Хиляди българи са работили там през годините. И наистина кубинците се разбираха с нашенците най-добре в сравнение с останалите пратеници от соцлагера. А Фидел беше влюбен в нашето селско стопанство. Искаше Куба да стане като България. Когато беше тук през 1972-ра, видя как всичко у нас е подредено, обработено, красиво, нищо пустеещо, цъфти и ражда. Е, сега внасяме картофи и лук от Полша, домати от съседите ни. Не е за приказване…”

Преди десет години правих „юбилейно интервю” с Данчето за тогавашната ѝ 70-годишнина и ѝ зададох такъв въпрос: „Интересно се съчетават датите при теб – родена си на 10 септември, ден след 9 септември. Какво ти е отношението към значимите дати от историята? Включително и към 10 ноември например…”

Тя отговори: „Някои празнуват 9 септември, други 10 ноември. Аз обичам празниците. Нека да има повече. Нека хората се веселят, а не да се освиркват. Трябва да се научим на толерантност. Все се спори кое как е станало – и на 9-ти, и на 10-ти. Дали е спонтанно дело на народа, дали е провокирано отвън, кой от какво се е облагодетелствал. Но ние все още сме прекалено близко до тези дати, за да можем точно и безпристрастно да ги оценим. Факт е, че те засягат всички българи. Според нумерологията единицата, която виждаме в цифрата 10, символизира ново начало. А това винаги е хубаво – значи има развитие. Същевременно „да уцелиш десетката” винаги се е смятало за голям късмет, нали? Е, и аз съм уцелила да се родя точно на 10-ти, какво повече!”

Честита да си, Данче! Здрава и все така сияйна! Да ни носиш още много обич и радост! На многая лета!