Втори Аревало става президент в Гватемала. Миналия път преди 70 г. свърши зле. А сега?

В състоялия се на 20 август т. г. балотаж на президентските избори в Гватемала с убедително мнозинство от над 58% победи уважаваният 64-годишен университетски преподавател, философ, социолог, дипломат и политик Бернардо Аревало, излъчен от създадената от него преди седем години левоцентристка партия Движение „Семе” („Semilla”).

Самият Аревало се самоопределя като социалдемократ, а партията му акцентира върху борбата с хроничната за Гватемала корупция и върху социалните гаранции и справедливост. Неща, за каквито хората в тази преживяла какво ли не страна отдавна са зажаднели – и затова сега гледат с голяма надежда на новоизбрания президент, който предстои да встъпи в длъжност през януари 2024 г.

Победата на Аревало има силен отзвук и в латиноамерикански мащаб, тъй като се вписва в „розовата вълна” от последните години, когато с повече или по-малко левоцентристки управления се сдобиха доста страни от континента. Освен това Гватемала е много символно място за историята и политическото развитие на цяла Латинска Америка заради драматичните събития на неин терен отпреди седем десетилетия. Събития, които са и кръвно свързани с личността на новоизбрания президент Бернардо Аревало. Защото той е син на главния герой на онази епоха, легендарния първи демократично избран президент на Гватемала, управлявалия от 1945 до 1951 г. Хуан Хосе Аревало (1904-1990), и на втората от трите му съпруги Маргарита де Леон.

Освен президент, Аревало-баща е изтъкнат интелектуалец, доктор по философия, педагог, писател. И олицетворява най-демократичния и най-вдъхновяващ период в историята на родината си, наричан „гватемалска пролет”. Уви, опитът му да превърне Гватемала в социална и правова държава завършва с американска военна интервенция през 1954 г. Но уроците от онова време и последвалата съдба на тази страна и до днес предизвикват дълбоки резонанси в политическия живот на Латинска Америка и в отношенията на региона със САЩ.

Очевидно Бернардо Аревало съвсем съзнателно е избрал за своята партия многозначителното наименование „Семе”. Не само заради известния израз, много популярен сред левите движения в испаноезичните страни: „Мислеха, че са ни погребали, но не знаеха, че сме семе” (което ще покълне). А и като знак, че е прекият носител на семето, посято от баща му в гватемалската и латиноамериканската история.

По време на президентската си кампания Бернардо Алварадо многократно повтори пред избирателите си: „Аз не съм баща ми, но вървя по пътя, който той изгради и по който ще вървим заедно като народ”.  В деня на вота синът придружи до урната възрастната си майка в инвалидна количка. После публикува в Туитър снимка как я целува преди тя да пусне бюлетината и написа: „Заедно с майка ми при гласуването, докато тя си спомня радостното време на живота с баща ми. Това, което става, е и за него”.

Ето защо ще направим сега една необходима историческа ретроспекция, за да напомним кой беше Аревало-баща и що за експеримент беше „гватемалската пролет”, както и да потърсим проекциите към настоящето.

Роден на 10 септември 1904 г. в гватемалското градче Тасиско, недалеч от Тихоокеанското крайбрежие, Хуан Хосе Аревало от съвсем млад показва забележително ученолюбие и разностранни дарби, което му осигурява стипендия, за да учи философия и педагогика в престижни университети в Аржентина. Остава в тази страна и като университетски преподавател в годините на жестоката диктатура на генерал Хорхе Убико, командвал Гватемала от 1931 до 1944 г. Именно в Аржентина Хуан Хосе Аревало формира и идеите си за „духовния социализъм”, върху който гради политическите си разбирания.

През октомври 1944 г. в Гватемала е извършена т. нар. Октомврийска революция, която помита марионетния генерал Федерико Понсе, сложен да управлява от усетилия надигащата се буря и оттеглил се от властта по-рано същата година Убико.

Революционните студенти, които са водещата интелектуална сила на аантидиктаторското въстание, и офицерската група, която осигурява въоръжената му победа, предлагат на Хуан Хосе Аревало да се върне в родината си и да се кандидатира за президент в първите демократични избори. Аревало ги печели с 85% и става най-популярният и най-уважаван президент в дотогавашната история на страната. Смята се, че и до днес страната не е имала по-добър управник.

Подема мащабни реформи, за да превърне Гватемала в истинска демократична държава. Под негово ръководство през 1945 г. е изработена и приета първата демократична конституция. За първи път е приет и Кодекс на труда, гарантиращ правата на трудещите се, включително и на напълно безправните дотогава индианци. Създадени са синдикати и се стимулира дейността им. Изравнени са избирателните права на мъжете и жените (преди това само омъжените жени, вдовиците или способните да докажат собствен капитал или рента жени са можели да гласуват). Създаден е държавен институт за социално осигуряване, като то става задължително. Разгръща се мащабна образователна система, обхващаща и най-бедните слоеве. В задачите ѝ наред с ограмотяването влиза и внедряването на хигиеннни навици и на етични норми. Призната е университетската автономия. Реформирана е и съдебната, и данъчната система.

Като цяло Хуан Хосе Аревало се вдъхновява в преобразованията си от политиката New Deal на американския президент Франклин Делано Рузвелт. Стремежът му е да превърне Гватемала в демократична и социална държава. Само че това не се харесва на също американската „Юнайтед Фрут Къмпани”, безскрупулно царуваща в тази страна. Дотогава тя нито е плащала данъци, още по-малко пък е осигурявала зле платените си работници. За нея курсът на Аревало е „вреден”. В условията на класово/расово сегрегираната и живяла предимно под диктатури Гватемала, плюс започналата международна Студена война, е много лесно да се подеме заклеймяването на президента като „комунист” и проводинк на съветско влияние. Обвинението е абсурдно – самият Аревало дори се обявява за „антикомунист”, защото смята, че в Гватемала не бива да присъстват политически сили, сързани с други държави. А за такива тогава се смятат тъкмо комунистите. В демократичната конституция от 1945-та изрично са забранени партии с връзки с чужбина.

Някои казват, че заради това основаната през 1949 г. Гватемалска партия на труда (ГПТ), чиито идеи са марксистки, избира да се нарича именно така, а не „комунистическа”. Но прекият мотив за наименованието е друг – точно уважението към труда и трудещите се и защитата на техните права е един от акцентите както в идеите на Октомврийската революция, така и в управлението на Аревало. А ГПТ поддържа дейно и Аревало, и неговия съратник Хакобо Арбенс, който става следващия президент.

Тук трябва да се вметне, че основателят на ГПТ и неин дългогодишен лидер е един от най-активните участници и водачи на Октомврийската революция, журналистът Хосе Мануел Фортуни (1916-2005). Той е близък приятел и доверен съветник на поелия от Аревало президентския пост Арбенс, пише и речите му. Години по-късно Фортуни ще има и лична връзка с България. Две от децата му – синът Палмиро и дъщерята Наталия, през 70-те и 80-те години получиха висшето си образование в София, а съпругата му Мария Ривера работеше като секретарка в българското посолство в Мексико.

Да се върнем към „гватемалската пролет” на Хуан Хосе Аревало. Колкото го тачи народът по онова време, толкова го мразят противниците му – срещу управлението му са извършени около 30 неуспешни опита за преврат. Но неговият съратник и военен министър в правителството му Хакобо Арбенс, който е и участник в офицерската група, осигурила въоръжената победа на Октомврийската революция, съумява да парира превратаджийските усилия.

Именно Арбенс през 1951 г. става и следващият президент на Гватемала, продължавайки политиката на Аревало, но и подсилвайки я с още по-решителни преобразования.

Арбенс подема аграрна реформа, предоставяйки на безимотните селяни оставени необработваеми земи – и то предимно земи, които държи „Юнайтед Фрут Къмпани”. Освен това започва строеж на ново морско пристанище, което да отнеме монопола на притежавания пак от същата американска компания порт. Стартира и план за изграждане на нова хидроелектрическа централа, която също да неутрализира монопола на „Юнайтед Фрут” в подаването на ток в страната чрез нейна собствен електрокомпания. Избощо – натрупва непростими „грехове”.

Историята е известна. Обвиненията в „комунизъм” срещу Арбенс стават още по-ожесточени, отколкото срещу Аревало. По онова време в САЩ, където в разгара си е „маккартизмът”, държавен секретар е Джон Дълес, а шеф на ЦРУ е брат му Алън Дълес – и двамата преди това са работили като адвокати на „Юнайтед Фрут Къмпани”. В Гватемала е изпратен брутален американски посланик, записал си преди това „актив” с инсталирането на военна хунта в Гърция – и той нескрито започва да плете заговор сред гватемалските военни с цел свалянето на Арбенс. За изпълнител на плана е определен отявлен противник на президента – полковник Карлос Кастийо Армас. Той оглавява нахлулата от съседен Хондурас на 18 юни 1954 г. „освободителна армия”, подкрепена и от пряка военна интервенция на САЩ. Американски самолети бомбардират центъра на столицата – град Гватемала. Арбенс подава оставка с остра обвинителна реч срещу американската намеса.

Много негови поддръжници се укриват в чужди посолства, за да спасят живота си, включително самият Арбенс и неговата съпруга и съидейничка Мария Виланова, които са подслонени в посолството на Мексико. Съдбата на Арбенс е драматична. След години на емиграция из различни държави, той умира при странни обстоятелства в Мексико през 1971 г. Намерен е удавен и обгорен от вряла вода в собствената си вана…

А Хуан Хосе Аревло е заварен от вестта за преврата и интервенцията в родината му през юни 1954 г., докато е в Чили като гватемалски посланик. И остава там като доброволен изгнаник. Прави пламенни изявления, изобличаващи действията на американския империализъм в целия латиноамерикански регион. През 1956 г. издава своята посветена на същата тема книга със заглавието „История на акулата и сардинките: удушената Латинска Америка”. Англоезичното ѝ издание е публикувано през 1960 г. с по-краткото и по-категорично „Акулата и сардинките”. Така е озаглавено и българското ѝ издание през 1964 г. „Акулата и сардинките” става една от най-разпространените по света в онзи период метафори за отношенията САЩ-Латинска Америка.

Антиимпериалистическата риторика на Аревало срещу Вашингтон обаче трае само до 1961 г., когато в Белия дом влиза президентът демократ Джон Кенеди. Аревало, който по начало симпатизира на демократите в САЩ, смята, че стореното на Гватемала зло е вина само на републиканската администрация на Дуайт Айзенхауер (1953-1961), а Кенеди връща страната си към демократичната политика. Това е и периодът, в който Аревало започва да се разграничава от „комуниста” Арбенс и да твърди, че той е изкривил и радикализирал „духовния социализъм” на „гватемалската пролет”.

Тази промяна е свързана не само със симпатиите на Аревало към Кенеди, а и със стоплянето на собствените му отношения с тогавашния гватемалски президент – генерал Мигел Идигорас Фуентес. Той управлява между 1958 и 1963 г. Междувременно използваният за свалянето на Арбенс полковник Кастийо Армас, който после се обявява за президент, вече е убит през 1957 г. – уж от войник от охраната си, но всъщност от заговор на многобройните си врагове. Освен ЦРУ, където го смятат за ненужен и прекалено информиран свидетел на конспирацията срещу Арбенс, сред желаещите смъртта му е и свирепият диктатор на Доминиканската република Леонидас Трухийо, който също е финансирал преврата срещу Арбенс и смята, че Кастийо Армас не му се отблагодарил достатъчно.

Трухийо и американците вече харесват повече Идигорас Фуентес, твърд противник на Арбенс, с когото безуспешно се състезава за президентския пост през 1950 г. и после заминава в емиграция в Салвадор. Оттам и той подпомага заговора на Кастийо Армас и ЦРУ през 1954-та. Завръща се в родината си след убийството му през 1957-ма и през 1958-ма печели нагласените президентски избори – като по-удобен за САЩ съюзник, не толкова компрометиран като Кастийо Армас от масовите репресии след свалянето на Арбенс.

Та именно по времето на Идигорас Фуентес, който държи да се показва като демократизатор на Гватемала, започва и затопляне на контактите между официалните гватемалски власти и бившия президент Хуан Хосе Аревало. Той вече не е клеймен като „комунист”. Идигорас Фуентес му предлага статут на гватемалски посланик, чрез който да работи за интересите на страната си в държавите, в които се подвизава като емигрант. Аревало приема и се възползва от този статут и в Уругвай, където през 1958 г. се ражда синът му Бернардо Алварадо (новоизбраният сега гватемалски президент), и по-късно във Венесуела и Мексико. А през 1963-та, когато Идигорас Фуентес организира нови избори в Гватемала, той дори кани Аревало да се върне в родината си и да се кандидатира. Същинското му намерение е само да ползва популярността на Аревало, за да придаде демократичен параван на предопределеното избиране на своя наследник, но Аревало наистина се връща и сондажите започват да го сочат за сигурен победител. Това завършва със спешно организиран пореден преврат, който сваля и самия Идигорас Фуентес, а Аревало пак е прогонен в чужбина.

Въпреки драмите с последвалата поредица военни режими, дипломатическият статут на Аревало никога не е отнет. Той дори пак се завръща в страната си неофициално в средата на 70-те, макар тя да е още под властта на военните и да тече гражданска война с леви партизански движения.

Някъде в онзи период Аревало има и интересен посланически престой в Израел – именно там синът му Бернардо завършва бакалавърска степен по социология в Еврейския университет на Йерусалим. Научава и иврит. Магистртурата и докторатът на Бернардо са по философия и социална антропология и са защитени вече другаде – в Университета на Утрехт, Нидерландия.

През 1985 г. в Гватемала се провеждат избори, които за пореден път са обявени като път към нова демократизация. В тях побеждава христиандемократът Винисио Сересо, който веднага след встъпването си в длъжност в началото на 1986-та се среща с Хуан Хосе Аревало и го уверява, че е негов почитател, че започва „нова гватемалска пролет” – което в онзи етап са предимно добри пожелания. Но бившият президент, разбира се, е разчувстван и споделя, че никога не е вярвал да доживее новата демократизация на родината си. Винисио Сересо му отпуска пожизнена пенсия като на бивш държавен глава. Хуан Хосе Аревало умира в столицата – град Гватемала, на 8 октомври 1990 г.

Впрочем, Винисио Сересо наистина полага големи усиля както за демократизацията на Гватемала, така и за мирния процес в цяла Централна Америка, чийто двигател в онзи период е т. нар. Група Контадора. Сересо е неин деен член, наред с други президенти на страни от региона. Но мирните споразумения за прекратяване на гражданската война в Гватемала са подписани чак през 1996 г., вече след смъртта на Аревало, по времето на друг президент, консерватора Алваро Арсу Иригойен.

Този бърз преглед на драматичната гватемалска история от последните 70-80 години е необходим, за да се разбере как и с какво идва сега на власт синът – Бернардо Аревало де Леон. Както и какви рискове го дебнат в страна с такова минало и с такова негово лично потекло.

При живота, който е водил в изгнаническите, но и дипломатически години на баща си, съвсем ясно е, че Бернардо Аревало е човек не само с добро образование, но и с богат житейски опит, с разностранна подготовка, поела познания от много култури. Освен родния си испански и споменатия вече иврит, ревало-син говори още английски, френски и португалски. А идеите му, несъмнено са повлияни от „духовния социализъм” на баща му.

За начало на своята професионална реализация Бернардо Аревало избира гватемалското министерство на външните работи, където започва работа още през 80-те години. От 1984 до 1988 г. е консул и съветник в гватемалското посолство в Израел. После заема високи административни постове в гватемалското МВнР, ставайки и заместник-министър през 1994 г. През 1995-1996 г. е посланик на Гватемала в Испания.

По-късно работи в регионални изследователски центрове и международни организации, включително към ООН, занимаващи се с търсене на решения за конфликти в Азия, Африка и Латинска Америка. Сътрудник и съветник е в американския Институт за мир и в Университета на Сан Диего, Калифорния. Автор е на десетки статии, изследвания и книги по история, сигурност, дипломация.

Става политически активен в Гватемала през 2015 г., когато страната е обзета от масови протести заради разкрит голям корупционен скандал с участието на тогавашния президент, пенсионирания генерал Ото Молина, обвиняван, но така и неосъден и за военни престъпления по време на гражданската война. Заради злоупотребите Молина е принуден да подаде оставка.

В обстановката на тогавашното бурно обществено възмущение Бернардо Аревало основава заедно със съмишленици „група за анализи”, наречена „Семе” („Semilla”). Две години по-късно тя се превръща в политическа партия – Движение „Семе”. През 2020 г. Бернардо Аревало вече е депутат от „Семе”, а през 2022 г. оглавява парламентарната ѝ група.

Така идва и кандидатирането му за президент през 2023 г. Отначало то не е много оптимистично. Социолозите го смятат за аутсайдер без шансове. Първите сондажи от април т. г. му дават едва 0,7% подкрепа. В началото на юни, малко преди първия тур на президентските избори на 25 юни, показателят е 2,9%.

За фаворитка е смятана напористата бивша първа дама – дясната Сандра Торес, която до 2011 г. е омъжена за тогавашния президент Алваро Колом. Тя специално се развежда с него, за да може да се кандидатира в президентските избори през 2011-та – защото изборният закон не разрешава на членове на семейството на действащия държавен глава да се кандидатират за същия пост при избори по време на мандата му. Въпреки развода, кандидатурата на Сандра Торес тогава не е допусната до участие в президентската надпревара. Тя обаче продължава упорито да я издига и при последвалите избори – през 2015 и 2019 г., когато участието ѝ вече е разрешено, но тя не успява да победи. Сега, през 2023 г., Сандра Торес отново бе кандидатка с амбицията този път вече да се наложи.

В крайна сметка гласуването на 25 юни, когато трябваше да се избира измежду над 20 кандидати, изненада всички. Торес очаквано се класира първа с 21%, но на второто място с 16% ненадейно се оказа Бернардо Аревало. И стана ясно, че това е човекът, който ще обере протестния вот.

Резултатът му на балотажа се оказа още по-зашеметяващ за наблюдателите, които не се бяха съвзели от изненадата, че Аревало въобще е стигнал до втори тур. Той просто разби Торес със своите над 58%, оставяйки за нея 37%.

Разбира се, че за това съотношение решаваща роля изигра жаждата на гватемалците най-после да получат реална алтернатива срещу върволицата корумпирани управления, изредила им се след военните режими и гражданската война. Също и вярата им, че човек с фамилията Аревало е най-подходящ за такава алтернатива.

Програмата, която той предлага, е конкретна и акцентира върху всички най-чувствителни области от обществения живот. Партията му „Семе” открои в нея десет основни пункта, които нарече „десет семенца, за да си върнем бъдещето”.

На първо място е поставено социалното развитие и „преодоляването на дефицитите” в образованието, културата, здравеопазването, достойните жилища, трудовата заетост. На второ място е укрепване и разширяване на централизираната система за социално осигуряване. На трето – борбата с бедността и недохранването, която включва и осигуряването на пиитейна вода за всички, лишени от нея.  На четвърто – развитие на икономическата инфраструктура в транспорта и селското стопанство. На пето – укорено внедряване на иновации и модерни технологии, които да доведат и до трансформации в производствените системи, като за тази цел се създава специален национален фонд. На шесто място е посочена „демократичната сигурност” – тоест затягане на мерките срещу бича на престъпността, за които се твърди, че ще се прилагат съгласно демократичните норми, но все пак това включва винаги рисковото в страни със склонност към преврати засилване на полицията и армията, както и суров контрол в затворите, превърнали се в развъдници на бандити. На седмо място в програма е поставено опазването на околната среда. На осмо е разширената загриженост към правата на многобройните гватемалски вътрешни и външни мигранти. На девето място е обявено, че държавната администрация ще функционира „публично и ефикасно” – и това е водещата точка в цялата досегашна дейност на „Семе”, а именно борбата с корупцията. Обявява се, че ще бъде създадена Национална антикорупционна система с участието на представители на гражданското общество и ще бъдат предложени промени в Наказателния кодекс, които да подлагат на „гражданска смърт” осъдените за корупция, тоест да им се забранява да заемат публични постове. Десетата точка в програмата предлага сключването на национален „социален договор”, който да се състои от четири пакт в стратегическите области образование, здравеопазване, развитие и околна среда.

Всичко това звучи много въодушевяващо и вече спечели на Бернардо Аревало прозвището „чичо Бърни” – като паралел с нашумелия американски демократ-социалист Бърни Сандърс. Но реалистичният поглед веднага поставя под въпрос доколко е изпълнима тази хубава програма. Макар Гватемала, както и другите страни в Латинска Америка, да е президентска република, държавният глава все пак се нуждае от одобрението на парламента за всяка своя инициатива за преобразования. А Бернардо Аревало ще разполага с предимно враждебен към него парламент. Неговата партия „Семе” получи на изборите за Национален конгрес на 25 юни т. г. (състояли се едновременно с първия тур на президентските избори) едва 24 депутатски места в 160-членния парламент. Партията УНЕ на Сандра Торес се сдоби с 27 места. А партията „Вамос” на все още действащия настоящ президент, десния Алехандро Джаматеи, има 40 места. Останалите малки партии гравитират също надясно. Така че на Аревало-син никак няма да му е лесно да прокарва реформите си.

Освен това срещу „Семе” не спира да тече съдебно дело, което целенасочено се раздуха по време на предизборната кампания и което обвинява партията, че при регистрацията си през 2018 г. е подала хиляди фалшиви подписи на починали хора. Аревало и съпартийците му нееднократно отхвърлиха обвиненията и обявиха това за политическа атака. На 29 август Върховният изборен съд постанови, че нарушение все пак е имало и обяви, че регистрацията на „Семе” временно се суспендира. Въпреки опасенията, че ако това стане, може да бъде отменено и избирането на Аревало за президент, същият съд потвърди, че той е законният новоизбран държавен глава. Но увисва голям въпрос около съдбата на депутатите на „Семе” и цялата партийна програма, харесана от избирателите. Доста наблюдатели коментират, че суспендирането на „Семе”, макар и временно, е форма на институционален блокаж за дейността на бъдещия президент. И напомнят, че ако все пак бъде задвижена обявената от него битка срещу корупцията, тя ще засегне чувствително тъкмо съдебната система, а и прокуратурата, които се смятат за сериозно корумпирани. Ето защо още отсега се опитват да му вържат ръцете. Естествено, адвокатите на „Семе” ще обжалват. Но напрежението ще продължи да се точи.

Има и друго, още по-сериозно. В първите дни след обявяването на президентската победа на Бернардо Аревало и на кандидатиралата се заедно с него за вицепрезидентка Карин Ерера се разбра, че още преди самия вот от базираната във Вашингтон Междуамериканска комисия по човешките права е дошъл сигнал за съществуващ заговор двамата да бъдат убити – т. нар. План „Колосио”. И президентът Джаматеи е разпоредил да им се осигури специална държавна охрана. Поради риска за сигурността им Аревало и Ерера не излезли и на площадното празненство на привържениците си в следизборната нощ, което беше озадачило мнозина.

Заплахата не е отпаднала и сега, твърдят гватемалски медии, без да е ясно откъде точно идва. Ясно е поне, че този път САЩ не са намесени с негативна спрямо Аревало-син роля. Тъкмо обратното – той има симпатиите на сегашното ръководство във Вашингтон. И това е взаимно. Аревало се е обявил за поддръжник на  американския президент Джо Байдън. Споделя официалната позиция на САЩ спрямо войната в Украйна и клеймените от Белия дом като диктатури Никарагуа и Венесуела. Разбира се, това не пречи на противниците му да го обвиняват, че „иска да направи от Гватемала втора Венесуела”.

Аревало има критици и отляво. Известният ляв интелектуалец, живеещият в Гватемала аржентинец Марсело Колиси, който като цяло приветства победата му като „глътка свеж въздух в досегашната задушаваща атмосфера”, написа тези дни статия, охлаждаща прекаления оптимизъм и очакванията за нова „гватемалска пролет”. Колиси припомня, че в програмата на Аревало и „Семе” няма нищо, наподобяващо дълбока социална революция или оспорващо капиталистическата система. Относно изведената като акцент борба с корупцията авторът пише: „Корупцията съществува, несъмнено, но тя е резултат от цялата система, базирана върху експлоатацията на голямото трудово мнозинство – система, която наричаме капитализъм. Корупционните случаи, каквито има във всички правителства по света, в проспериращия Север и в оставения беден Юг, не са същинската причина за бедстването на населението. Причината е в начина, по който се разпределя богатството”.

В интерес на истината трябва да се признае, че въпреки легендарния си ореол, и Аревало-баща никога не е бил антикапиталист, а просто поклонник на New Deal на Рузвелт. Така че синът му наистина продължава неговия път в съвременни условия. Дори в личен план. И Бернардо Аревало, също като баща си, има вече три брака. В момента за ролята си на първа дама се готви третата му съпруга, лекарката Лукресия Пейнадо. Двамата имат общо 6 деца – всеки по три свои от предишни бракове.

Остава да видим как Гватемала ще се справи с бремето на миналото и настоящето си, поне докато стигне до 14 януари 2024 г., когато Бернардо Аревало би трябвало да положи клетва като президент – в 80-тата година от Октомврийската революция и 70-ата година от американската интервенция…