В Куба 1953-та е била обявена за „Година на столетието” – защото тогава са се навършили 100 години от рождението на националния герой, поета революционер Хосе Марти, наричан от кубинците Апостол на свободата.
В страната обаче по онова време властва жестоката и корумпирана диктатура на Фулхенсио Батиста, извършил преврат на 10 март 1952 г. Гневни от газещия законността репресивен режим, който е пълно отрицание на идеалите на Марти и държи народа в бедност и безпросветност, млади революционери решават да предприемат бунтовническа акция с идеята тя да отприщи народно въстание. Водеща фигура сред тях е 26-годишният адвокат Фидел Кастро, който вече се опитвл по юридически път да оспори легитимността на управлението на Батиста, но на жалбата му не е бил даден ход. Ето защо Кастро и съмишлениците му решават, че в името на Марти и свободата на кубинския народ имат пълното право да подемат въоръжена борба срещу тиранията.
Тези млади идеалисти остават в историята като „Поколението на Столетието”.
Под ръководството на Кастро на 26 юли 1953 г. те извършват дръзки нападения над две казарми – „Карлос Мануел де Сеспедес” в град Баямо и „Монкада” в град Сантяго де Куба, с цел атаките да станат началото на въстание срещу диктатора.
В Баямо нападението е осъществено от 21 младежи. Те не успяват да спазят плана за изненадващ удар – разкриват се при промъкването си в казармата, спъвайки се в купчина консерви. В битката загива един от тях, останалите са арестувани. Следват зверски разпити и мъчения. Десетима от младежите са избити от военните без съд и присъда.
В Сантяго де Куба замисълът за изненадващ щурм на „Монкада” също се проваля след случайно натъкване на челната група бунтовници на вътрешен патрул. В битката загиват деветима от общо 160 участници в атаката. 52-ма от нападателите са заловени веднага след разгрома на щурма. Подложени са на жестоки изтезания и са избити без съд и присъда. Други 48, включително Фидел Кастро и брат му Раул, успяват да избягат и няколко дни се крият из селски райони в близката планинска верига Сиера Местра, но накрая са заловени.
Общо 99 участници в атаките на казармите „Карлос Мануел де Сеспедес” и „Монкада” остават живи. 51 от тях са изправени пред съда. На 32-ма са наложени тежки присъди и са изпратени в строго охранявания затвор на остров Пинос (днес – Островът на младежта).
На процеса Фидел Кастро защитава сам себе си, другарите си и идеята на националното въстание срещу диктатурата. Речта става известна с последните думи от нея: „Осъдете ме, няма значение. Историята ще ме оправдае”.
Две години по-късно, опитвайки се да се представи на международната арена като демократ, Батиста решава да помилва и освободи осъдените за щурма на казармите. Доста от тях заедно с Фидел и Раул емигрират в Мексико, където вече създаденото под тяхно ръководство кубинско революционно Движение „26 юли” се заема с пряката подготовка за завръщане в Куба, започване там на партизанска война и сваляне на Батиста.
Революционерите дебаркират с яхтата „Гранма” на кубинския бряг на 2 ноември 1956 г. Първоначално почти са разбити от правителствените войски, но оцелелите се събират и започват своята битка, базирайки се в планината Сиера Маестра в източната част на Куба. Въстанието бързо набира сили, подкрепяно сърцато от кубинците и по селата, и по градовете. Революцията побеждава в новогодишната нощ на 31 декември 1958 г. срещу 1 януари 1959 г., когато Батиста бяга от Куба.
Днес 1 януари е национален празник на Куба, но и 26 юли се отбелязва много тържествено – като Ден на Националното въстание.
Тази година се навършват 70 години от героичния 26 юли 1953 г. В тържествата за юбилея, които ще се състоят в Сантяго де Куба днес привечер (разликата във времето спрямо София е 7 часа), се очаква да се включат около 10 000 души.
По повод годишнината припомняме откъси от защитната реч на Фидел Кастро, станала легендарна под заглавието „Историята ще ме оправдае”.
„…Правителството заяви, че нападението е извършено с точност и съвършенство, които доказват участието на военни експерти в разработването на плана. Нищо по-абсурдно! Планът бе разработен от група младежи, никой от тях нямаше военен опит. Аз ще кажа техните имена с изключение на двама, които не са нито убити, нито задържани: Абел Сантамария, Хосе Луис Тасенде, Ренато Гитар Росел, Педро Мирет и този, който сега говори пред вас. Половината бяха убити и като отдавам дан на паметта им, мога да призная, че не бяха военни специалисти, но бяха достатъчно големи патриоти, за да нанесат, при равни условия, голямо поражение на всички генерали от 10 март, събрани заедно, които всъщност нито са военни, нито са патриоти.
Много трудно бе да се организират, подготвят и мобилизират хора и оръжия в условията на един репресивен режим, който изразходва милиони песос за шпионаж, подкупи и доноси. Въпреки това тези младежи и още много други като тях изпълниха задачата си с наистина невероятна сериозност, хладнокръвие и твърдост. И още по-достойно е това, че ние винаги ще бъдем готови да дадем за идеала всичко, което имаме, дори и живота си.
Окончателната мобилизация на хората, които дойдоха в тази провинция от най-отдалечените селища на целия остров, бе направена с голяма точност и в пълна тайна. Вярно е също така, че нападението бе извършено с чудесна координация. Започна едновременно в 5,15 часа сутринта както в Баямо, така и в Сантяго де Куба. И сградите, които обграждаха лагера, превземахме една по една с предвидена точност до минути и секунди. Обаче в името на истината, макар и това да намалява нашата заслуга, ще разкрия за първи път и друг факт, който бе фатален; половината от нашите главни и най-добре въоръжени сили в резултат на една печална грешка се заблуди при влизането си в града и ни липсваше в решителния момент, Абел Сантамария с още 21 човека беше завзел градската болница; с него имаше също един лекар и две наши другарки, които да дават първа помощ на ранените. Раул Кастро с 10 човека завзе Съдебната палата; а аз трябваше да нападна лагера с останалите 95 човека. Пристигнах с първата група от 45 души, като пред нас се движеше авангард от 8 човека, който завзе пост трети. Именно тук започна битката, когато моят автомобил се натъкна на един външен патрул, въоръжен с картечници. Резервната група, почти всички бойци от която бяха въоръжени с винтовки, докато авангардът носеше леко оръжие, пое погрешно по една улица и се заблуди напълно в непознатия за тях град. Трябва да поясня, че ни най-малко не се съмнявам в смелостта на тези хора, които, след като видели, че са се загубили, почувствували голяма мъка и отчаяние. Поради самия характер на акцията, която се провеждаше, и идентичния цвят на униформата на двете сражаващи се страни не бе лесно да се възстанови контактът с тази група. Много от тях, пленени по-късно, посрещнаха смъртта с истински героизъм.
Всички бойци имаха строги инструкции да бъдат преди всичко хуманни в борбата. Никога досега група въоръжени хора не е била толкова великодушна с противника. Още от началото бяха взети доста пленници – около двадесет. В началото на акцията трима наши бойци от хората, които бяха превзели поста: Рамиро Валдес, Хосе Суарес и Хесус Монтане, успяха да се промъкнат в една барака и да задържат за известно време около петдесет войника. Тези пленници направиха изявления пред съда и всички без изключение признаха, че към тях са се отнесли с пълно уважение и че не им е била отправена нито една оскърбителна дума. Във връзка с това трябва да благодаря от все сърце на господин прокурора: по време на процеса срещу моите другари той призна в речта си, справедливо, като неоспорим факт, изключително високия дух на благородство, проявен от нас по време на борбата.
Дисциплината на армията бе доста лоша. Те ни победиха в крайна сметка поради численото си превъзходство – 15 войници срещу 1 наш боец, и поради помощта, която им оказваха от крепостта. Нашите хора стреляха много по-добре и самите противници признаха това. Храбростта бе еднакво висока и от двете страни.
Анализирайки причините за тактическото ни поражение, освен вече споменатия печален случай считам, че допуснахме грешка с разделянето на групата, която бяхме подготвили грижливо. От нашите най-добри хора и най-смели командири 27 се намираха в Баямо, 21 – в градската болница и 10 – в Съдебната палата; ако бяхме направили друго разпределение, резултатът би могъл да бъде различен. Сблъскването с патрула (напълно случайно, защото 20 секунди по-рано или 20 секунди по-късно той не би бил на това място) даде възможност на лагера да се мобилизира. Иначе той би паднал в наши ръце, без да се даде нито един изстрел, тъй като стражевият пост бе вече превзет. От друга страна, с изключение на винтовките калибър 22, от които имахме достатъчно, нашето снаряжение бе оскъдно. Ако имахме ръчни гранати, противникът нямаше да се съпротивява и петнадесет минути.
Когато се убедих, че всички усилия за превземането на крепостта са вече безполезни, започнах да оттеглям нашите хора на групи от по 8 и 10 души. Оттеглянето бе прикривано от шестима стрелци, командвани от Педро Мирет и Фидел Лабрадор, които героично преграждаха пътя на армията. Нашите загуби в боя бяха незначителни. 95 на сто от жертвите, които дадохме, бяха резултат на жестокостта и безчовечността, след като боят бе вече спрял. От групата при градската болница загина само един човек; останалите не можаха да се оттеглят поради това, че войските заеха позиции срещу единствения изход на сградата, другарите сложиха оръжие едва тогава, когато бяха останали без патрони. С тях се намираше Абел Сантамария, най-благородният, смел и обичан от нашите младежи; със славната съпротива името му ще остане безсмъртно в историята на Куба. По-нататък ще разкажа за участта, която сполетя тези младежи, и как Батиста реши да ги накаже за непокорството и героизма им.
Нашите планове бяха да продължим борбата в планината, в случай че нападението над казармата се провали. Аз успях да събера отново в Сибоней една трета от нашите сили; но много от тях бяха вече обезкуражени. Около двадесетина решиха да се предадат на органите на властта, ще видим по-нататък какво стана и с тях. Останалите 18 човека с оръжието и мунициите ме последваха в планината. Местността бе напълно непозната за нас. В продължение на една седмица ние се намирахме на високата част на хребета Гран Пиедра, а армията се разположи в ниската част. Ние не можехме да се спуснем, нито пък те се решаваха да се изкачат. И тъй, не оръжието, а гладът и жаждата сломиха последната ни съпротива. Трябваше да разделя хората на малки групички; някои успяха да се промъкнат през обръча на войниците, други бяха предадени от монсиньор Перес Серрантес. Бяхме останали само трима – Хосе Суарес, Оскар Алкалде и аз, – и тримата крайно изтощени, когато сутринта на 1 август, събота, един отряд под командването на лейтенант Саррия ни изненада, докато спяхме. Масовите избивания на пленниците бяха вече прекратени поради рязката реакция, която предизвикаха сред гражданството, и този офицер, честен човек, попречи на няколко убийци да ни разстрелят сред полето, както бяхме с вързани ръце. (…)
… Бяхме уверени, че народът ще ни подкрепи. Когато говорим за народ, нямаме предвид заможните и консервативни слоеве на нацията, за които е добре дошъл всеки потискащ режим, диктатура, всякакъв деспотизъм и се кланят чак до земята пред всеки нов господар. Ние разбираме под народ, когато говорим за борба, огромната неподкупна маса, на която всички обещават и която всички измамват и предават, тази, която мечтае за една по-добра, по-достойна и по-справедлива родина; тази, която копнее от дълги години за справедливост, защото е страдала поколение след поколение от несправедливости и гаври, тази, която иска големи и мъдри прeобразования във всички области и е готова да даде всичко до последната си капка кръв, за да постигне това, когато има вяра в нещо или в някого, и особено когато има достатъчно вяра в самата себе си.
Първото условие, за да има искреност и вяра в дадена цел, е да правиш именно това, което никой не прави, т.е. да говориш напълно ясно и без страх. Демагозите и професионалните политици правят чудеса, като поддържат добри отношения с всичко и всички, мамейки по необходимост всички във всичко. Революционерите трябва да провъзгласяват смело идеите си, да определят принципите си и да изразяват намеренията си, за да не бъдат измамени нито приятелите, нито враговете им.
Когато става дума за борба, ние говорим за шестстотинте хиляди безработни кубинци, които искат честно да си изкарват хляба, без да трябва да емигрират от своята родина, за да търсят препитание; за петстотинте хиляди селски работници, които живеят в мизерни колиби, които работят четири месеца в годината и гладуват през останалите, делейки мизерията със своите деца; за тези, които нямат парче земя, която да засеят, чието съществуване би събудило повече състрадание, ако нямаше толкова безсърдечни хора; за четиристотинте хиляди промишлени и общи работници, които нямат право на пенсии, живеят в ужасни стаички в свръхнаселени домове, чиито заплати минават от ръцете на работодателя в ръцете на лихваря, чието бъдеще е намаляването на надниците и уволнението, чийто живот е вечният труд, а почивката им – гробът; за стоте хиляди дребни селяни, които живеят и умират, обработвайки парче земя, което не е тяхно, съзерцавайки я печално, както Мойсей е съзерцавал обетованата земя, умирайки, без да я притежават, хора, които трябва да плащат за своите парчета земя – като феодални крепостници, с част от получените продукти, които не могат да се привържат към нея, да повишат нейната производителност, да я облагородят, да засадят един кедър или портокалово дърво, защото не знаят кога ще дойде съдебният изпълнител със селската гвардия да им каже, че трябва да напуснат тази земя.
Говорим за трийсетте хиляди учители и преподаватели – толкова самоотвержени, пожертвувателни и необходими за по-доброто бъдеще на идните поколения и толкова зле платени, с които се отнасят зле, говорим за двадесетте хиляди дребни търговии, затънали в дългове, разорени от кризата и съсипани докрай от една група грабителски и продажни чиновници; за десетте хиляди млади интелигенти – лекари, инженери, адвокати, ветеринари, педагози, зъболекари, фармацевти, журналисти, художници, скулптори и пр., които излизат от аудиториите с дипломите си, готови да се борят и пълни с надежда, а се намират в задънена улица, в която всички врати са затворени, глухи към воплите и молбите.
Това е народът – този, който понася всички несгоди и следователно е способен да се бори с цялото си безстрашие! На този народ, чиито пътища са осеяни с мъки, с измами и с фалшиви обещания, ние нямаше да кажем: „Ще ти дадем всичко“, а: „Ето ти оръжие, бори се сега с всичките си сили, за да имаш свобода и щастие!“. (…)
…Тук (имат се предвид репресиите на диктатурата срещу бунтовниците от 26 юли 1953 г.) всички форми на жестокост, ярост и варварство бяха надминати. Тук не се убиваше в продължение на една минута, час или ден, а в продължение на цяла седмица ударите, мъченията, хвърлянето на хора от последния етаж и изстрелите не спряха нито за момент като средства за масово унищожение в ръцете на съвършени майстори на престъпленията.
Казармата „Монкада” се превърна във фабрика за мъчения и смърт и няколко недостойни хора превърнаха офицерския мундир в престилка на касапин. Зидовете бяха опръскани с кръв; куршумите останаха забити в стените заедно с парчета кожа, мозък и човешки кости, обгорели от изстрелите в упор, а тревата се покри с тъмна и лепкава кръв. Престъпните ръце, които управляват съдбините на Куба, бяха поставили за пленниците на входа на това свърталище на смъртта надписа на ада: „Lasciate ogni speranza, voi ch’entrate” („Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук“ –бел. ред.).
Те не скриха поне външно престъпленията си, не се погрижиха ни най-малко да прикрият това, което вършеха: мислеха, че са измамили народа с лъжите си, обаче излезе, че са се самозалъгвали. Те се почувстваха господари на света, пълни властелини на човешкия живот и смърт. И така разсеяха страха от утрото в едно пиршество с трупове, в една истинска кървава оргия. (…)
…След като завърши битката, онези нахълтали като разярени зверове в град Сантяго де Куба и стоварили гнева си върху беззащитното население. Насред улицата и много далече от мястото, където се разви сражението, те простреляли в гърдите едно невинно дете, което си играело пред къщната врата, а когато бащата се доближил, за да го прибере, простреляли и него в челото.
„Ниньо“ Кала, който се прибирал в къщи с пакет хляб в ръцете си, бил прострелян, без да каже нито дума. Биха могли безкрайно да се описват престъпленията и оскърбленията, извършени срещу цивилното население. И ако по този начин действаха спрямо тези, които не бяха участвали в акцията, може да се предположи каква е била ужасната участ, сполетяла пленниците-участници или тези, които те смятаха, че са участвали: защото така, както в този процес бяха замесени много хора, които не бяха участвали в събитията, също така убиха много от първите задържани, които нямаха нищо общо с нападението. Те не са включени в броя на жертвите, който беше представен и който се отнася изключително за нашите хора. Някой ден ще се узнае точният брой на убитите.
Първият убит пленник беше нашият лекар, д-р Марио Муньос, който не носеше нито оръжие, нито униформа и бе облечен в своя лекарски халат. Той беше благороден човек и добър лекар, който би оказал медицинска помощ както на ранения противник, така и на ранения приятел. По пътя от градската болница за казармата стреляли в гърба му и той бил оставен просто по очи сред локва кръв. Но масовото избиване на пленници започнало едва след три часа след обед.
Дотогава изчаквали заповед. От Хавана пристигнал генерал Мартин Диас Томапо, който донесъл конкретни инструкции, приети на едно съвещание, на което присъствали Батиста, началник-щаба на армията, началникът на СИМ, самият Диас Тамайо и др. Той казал, че „е срамно и позорно за армията да понесе по време на сражението три пъти повече загуби от нападателите и че трябва да бъдат убити по 10 пленника за всеки убит войник“. Такава била заповедта!
Във всяко човешко общество има хора с низки инстинкти, родени престъпници, зверове в човешки образ, които носят в себе си тъмни атавизми, чудовища, обуздавани само от дисциплината и от социалното обкръжение, но на които, ако им се даде възможност да пият кръв в една река, не ще спрат, докато не я пресушат. Тези хора се нуждаеха именно от такава заповед. В техни ръце загинаха най-добрите синове на Куба, най-доблестните, най-честните, хората с големи идеали. Тиранинът ги нарече наемници, а те умираха там като герои в ръцете на хора, които получават заплата от републиката и които с оръжието, което тя им даде, за да я защитават, служат на интересите на една шайка и убиват най-добрите граждани на Куба.
По време на мъченията им обещавали живота, ако изменят на своята идеологическа позиция и дадат лъжливи показания, че Прио им бил дал пари. Тъй като те отхвърлили възмутени предложението, продължили да ги измъчват жестоко. Смачкали им половите органи и им извадили очите, но нито един не се огънал, нито се чуло стенание или молба; даже и когато ги лишили от половите им органи, те продължавали да бъдат хиляди пъти по-мъжествени, отколкото всичките им палачи, взети заедно. Снимките не лъжат, а на тях се вижда, че труповете са обезобразени.
Опитали други средства; тъй като не могли да сломят храбростта на мъжете, то решили да опитат с твърдостта на жените. Един сержант и още няколко войници влезли с едно окървавено човешко око в ръце в килията, където се намирали другарките Мелба Ернандес и Айдее Сантамария, и като се обърнали към последната ѝ показали окото, и казали: „Това е окото на твоя брат; ако и ти не кажеш това, което той не каза, ще му извадим и другото“. Тя, която обичаше своя храбър брат повече, от всичко, им отвърнала с достойнство: „Ако вие сте му извадили едното око и той не е казал нищо, аз пък съвсем няма да ви кажа“. По-късно се върнали отново и горили ръцете ѝ с угарки от цигари и накрая, вбесени, казали повторно на младата Айдее Сантамария: „Ти вече нямаш годеник, защото и него убихме.“ И тя отново им отвърнала непоколебимо: „Той не е мъртъв, защото да умреш за родината значи да живееш“. Никога името на кубинската жена не е било издигано на такова високо героично и достойно място.
Те не пощадиха дори и ранените в сражението, които бяха настанени в различни болници на града. Хвърлиха се да ги търсят като ястреби, които преследват жертвата си. В болница „Сентро Гальего“ нахлуха чак в операционната зала в момента, когато се извършваше кръвопреливане на двама тежко ранени; смъкнаха ги от масите и понеже ранените не можеха да стоят на краката си, ги влачеха по пода до първия етаж, където те стигнаха вече мъртви. Не можаха да сторят същото в болницата на Испанската колония, където бяха настанени другарите Густаво Аркос и Хосе Понсе, защото им попречи лекарят Посада, който им заяви смело, че ще трябва да преминат първо през неговия труп.
На Педро Мирет, Абелардо Креспо и Фидел Лабрадор, които се намираха във Военната болница, им инжектираха венозно въздух и камфор, за да ги умъртвят. Те дължат живота си на капитан Тамайо, военен лекар и истински честен войн, който под дулото на пистолета ги отне от ръцете на палачите и ги прехвърли в градската болница. Тези петима младежи бяха единствените ранени, които останаха живи.
Рано сутрин от казармата бяха изкарвани групи мъже и превозвани с камиони до Сибоней, Ла Мая, Сонго и други места, където бяха сваляни вързани и със запушени уста, вече обезобразени от мъченията, за да ги убият в пустинни места. След това ги съобщаваха като убити в сражение с армията. Това бе извършено в продължение на няколко дни и много малко от задържаните останаха живи. Много от тях бяха принудени да изкопават предварително собствените си гробове. Един от младежите, който копаеше своя гроб, се извърна и с кирката удари по лицето един от убийците. Други бяха заровени живи със завързани на гърба ръце. Само на военното стрелбище са били живи заровени пет души. Един ден техните останки ще бъдат пренесени от народа до паметника, който свободната родина ще издигне до гроба на Марти и на който ще пише: „На мъчениците от стогодишнината“.
Последният младеж, когото убиха в района на Сантяго де Куба, беше Маркос Марти. Той беше хванат в една пещера в Сибоней, на 30, в четвъртък сутринта, заедно с другаря Сиро Редондо. Водели ги пеша по шосето с вдигнати ръце. Застреляли първия в гърба, когато той паднал на земята, го доубили с още няколко изстрела. Втория завели в крепостта, майор Перес Чомон, като го видял, извикал: „Този пък за какво ми го водите!“ Съдът можа да чуе разказа за станалото от самия младеж, който остана жив благодарение на това, което Перес Чомон нарече „една глупост на войниците“.
Заповедта да се убива бе обща за цялата провинция. Десет дни след 26 юли един вестник в Сантяго помести съобщение, че на шосето от Мансанильо за Баямо са били намерени двама обесени младежи. По-късно се узна, че това са труповете на Уго Камехо и Педро Велес. Там също стана нещо необикновено: жертвите бяха три: в 2 часа сутринта ги повели от затвора в Мансанильо; на едно място на шосето ги свалили и след като ги били, докато загубят съзнание, ги удушили с едно въже. Но когато си отишли, смятайки ги за умрели, един от тях, Андрес Гарсия, дошъл в съзнание и се скрил в къщата на един селянин. И благодарение на това съдът има възможността да се запознае съвсем подробно и с това престъпление. Този младеж беше единственият останал жив от всички пленени в района на Баямо.
Близо до река Кауто, в местността, позната под името Барранкас, лежат на дъното на един изоставен кладенец труповете на Раул де Агилар, Армандо дел Валье и Андрес Валдес, убити в полунощ по пътя от Алто Седро за Палма Сориано от сержант Монтес де Ока, началник-пост в казармата Миранда, от ефрейтор Масео и от лейтенанта – началник на Алто Седро, където те бяха арестувани.
В летописа на престъплението заслужава да бъде особено отличен сержант Еулалио Гонсалес от казармата Монкада, по прякор „Тигъра“. Този човек после ни най-малко не се стесняваше да се хвали с гнусните си подвизи. Той именно уби със собствените си ръце нашия другар Абел Сантамария. Но това му се видя малко. Един ден, когато се връщал от затвора в Бонято, в двора на които отглежда специални петли за бой, той се качил в същия автобус, в който пътувала майката на Абел. Когато този звяр разбрал коя е тази жена, започнал да разказва на висок глас за своите „геройства“, за да го чуе жената, облечена в траур: „Разбира се, аз извадих много очи и смятам да продължавам да върша тази работа“. Риданията на майката от подлото оскърбление, което ѝ нанасяше убиецът на сина ѝ, изразяват по-добре от всякакви думи безпрецедентното морално падение, което преживява нашата родина. На същите тези майки, когато отиваха в казармата „Монкада” да питат за синовете си, онези отговаряха с нечуван цинизъм: „Разбира се, госпожо, отидете да го видите в хотел „Света Ифихения“ (името „Света Ифихения” носи гробището в града – бел. ред.), където сме го настанили“. Или Куба вече не е Куба, или отговорниците за тези престъпления трябва да понесат страшно възмездие! Бездушни хора, които отправяха просташки оскърбления към народа, когато си сваляше шапките при пренасянето на труповете на революционерите.
Жертвите бяха толкова, че правителството още не е посмяло да даде пълните списъци; те знаят, че цифрите не спазват никакви съотношения. Те разполагат с имената на всички убити, защото преди да убият пленниците, са записвали имената на всеки един от тях. Цялото това тичане за установяване на самоличността на труповете чрез Националния кабинет бе чиста пантомима; все още има семейства, които не знаят за съдбата на своите синове. Оттогава са изминали почти три месеца, защо все още не се изнася цялата истина за това? (…)
…Господа съдии. Къде са нашите другари, арестувани на 26, 27, 28 и 29 юли, за които се знае, че превишаваха 60 души само в района на Сантяго де Куба? Само трима от тях плюс двете девойки дадоха показания; всички останали бяха санкционирани по-късно. Къде са нашите ранени другари? Само петима се явиха; останалите също бяха убити. Цифрите са неопровержими. От друга страна, тук се явиха 20 военни, които бяха наши пленници и които, според техните собствени думи, не са чули от нас нито една обидна дума. През тази зала преминаха и 30 ранени от армията, много от които в улични сражения, и нито един от тях не бе доубит. Ако армията е дала 19 убити и 30 ранени, как е възможно ние да сме дали 80 убити и 5 ранени? Кой е чувал някога за сражение с 21 убити и нито един ранен, като тези, за които говори Перес Чомон? (…)
…Аз не искам мъст за убитите си другари. Техният живот беше безценен и затова всички престъпници, взети заедно, не биха могли да го заплатят. Не с кръв се заплаща животът на младежите, които умират за благото на един народ; щастието на този народ е единствената достойна цена, с която би могло да бъде заплатен той. (…)
…Мислите, че сега съдите един обвиняем, но знайте, че и вие от своя страна ще бъдете съдени не един, а много пъти – колкото пъти настоящето бъде подложено на унищожителната критика на бъдещето. Тогава моите думи тук ще бъдат многократно повтаряни – не защото са излезли от моята уста, а защото проблемът за справедливостта е вечен и въпреки мненията на юрисконсултите и теоретиците, народът има дълбоко чувство за нея. Народите притежават проста, но непримирима логика, в която няма нищо абсурдно и противоречиво, и ако някой мрази от цялата си душа привилегиите и неравенството, това е кубинският народ. Той знае, че правосъдието се представя като девица, която държи везни и меч. Ако я види как пада страхливо на колене пред едни и как размахва гневно оръжието си над други, тогава ще започне да си я представя като проститутка с кама в ръка. Моята логика – това е простата логика на народа. (…)
…Изглеждаше, че духът на Апостола ще умре в годината на столетието от рождението му, че неговата памет ще угасне завинаги – дотам бе стигнал позорът! Но той живее, той не е мъртъв, неговият народ е бунтовен, неговият народ е достоен, неговият народ е верен на паметта му; има кубинци, които са паднали, защитавайки неговото учение; има младежи, които с великолепен порив дойдоха да умрат до неговия гроб, да му отдадат своята кръв и живот, за да продължава да живее Апостолът в душата на родината. Куба, какво би станало с тебе, ако беше допуснала да умре твоят Апостол?!
Завършвам защитната си реч, но не постъпвам както всички адвокати, които молят свобода за човека, когото защитават. Аз не мога да искам такава свобода, когато моите другари вече страдат на остров Пинос в позорно заточение. Изпратете ме при тях да споделя участта им. Ясно е, че честните хора или трябва да умрат, или трябва да гният в затвора, щом президентът на една република е престъпник и бандит.
На господа съдиите моята искрена благодарност за това, че ми разрешиха да се изкажа свободно, без унизителни насилия; аз не изпитвам ненавист към вас, признавам, че в някои отношения бяхте човечни, и зная, че председателят на този съд е честен човек и не може да скрие своето отвращение от това положение на нещата, което го задължава да издаде една несправедлива присъда. Но пред съда остава още един въпрос, който е по-важен: там са започнатите дела във връзка със седемдесетте убийства, тоест най-голямото масово убийство, което познаваме; виновниците продължават да се разхождат на свобода с оръжие в ръка, което представлява една постоянна заплаха за живота на гражданите; ако върху тях не падне цялата тежест на закона поради страхливост на съдиите или защото ще им бъде попречено, ако всички съдии не разобличат напълно това страшно престъпление, то аз ще съжалявам за вашата чест и за невижданото петно, което ще падне върху съдебната власт.
Що се касае до мен, знам, че затворът ще бъде суров така, както никога не е бил за никого, пълен със заплахи, с подла и страхлива ярост. Но аз не се страхувам от него, така както не се страхувам от яростта на подлия тиранин, който отне живота на седемдесет мои братя. Осъдете ме, няма значение! Историята ще ме оправдае!”
About The Author
