Докато европейските лидери нервно очакват резултатите от дългоочакваната контраофанзива на Украйна, е знаково, че в началото на най-новото си есе, в което призовава Русия към пълна мобилизация, за да спечели войната, Александър Дугин цитира влиятелното есе на Ернст Юнгер „Работникът“ от 1932 г. През 1996 г., когато Историята се считаше за приключила, биографът на Юнгер Томас Невинин отхвърля това съчинение като „псевдопророчество“, защото „демокрацията два пъти в рамките на този век очевидно е победила тоталитарните си врагове“. Но малцина автори през 2023 г. биха проявили такава увереност.
Ако не друго, трудовете на Юнгер, заедно с тези на други мислители от междувоенната “Kонсервативна революция” в Германия, сякаш предвещават днешното политическо брожение и геополитически разломи. Както отбелязва Дугин в своето объркано и само отчасти разбираемо есе, „ако се обърнем към идеята на Юнгер за тоталната мобилизация по хайдегеровски, тогава ще получим екзистенциална теория на мобилизацията“, тъй като „когато смъртта е пред нас и ние не бягаме от нея и не ѝ обръщаме гръб, тогава съществуваме автентично. В известен смисъл това може да се опише както като пълна мобилизация на екзистенциално ниво, така и като нещо, което бих нарекъл пробуждане“.
Точно както в „Работникът“ Юнгер предрича, че сливането на човека и технологията в окопите на Първата световна война вещае смъртта на буржоазните либерални ценности и раждането на нова „ера на титаните“, Дугин твърди, че руската „специална военна операция“ в Украйна „пробужда“ руското общество, като го премества от период на „неавтентичност“ към период на „автентичност“. Според оценката на Дугин явният враг на Русия, украинският народ, почти не се брои, тъй като сега те са нещо по-малко от хора. Вместо това, в едно диво извращение на мисълта на Шмит, войната е разкрила „съвсем реалния, абсолютен Враг на човешкия род, към който трябва да се прилагат само теологични категории“ – защото „ние мислехме, че се борим с врагове в Украйна, но се оказахме в ада“.
Този враг, този ад, сме самите ние: „сегашният постмодерен глобалистичен Запад“, общество, „деградиращо като хора“, в което „трансджендър парадите вече едва ли ни позволяват да разберем с какви видове си имаме работа“. В крайна сметка ще последват „постхуманистични формации, т.е. киборги“, защото „западните глобалистки кръгове са последното преходно състояние от човека към водораслите“.
Въпреки че работата на Дугин често се разпространява от руския държавен пропаганден канал RT, влиянието му в режима на Путин е силно преувеличено. Ако не друго, то апокалиптичната реторика, която той прилага към войната в Украйна, има по-голямо значение на Запад, особено сред американската популистка десница. Още през 2014 г., както отбелязва украинският изследовател на радикалната дясна интелектуална мисъл Антон Шеховцов, който сега е влиятелна личност в онлайн фронта на войната, Дугин създава разказ, който се състои от четири основни идеи: „първо, че атлантиците са довели нацистите на власт в Украйна, като по този начин са обявили война на Русия; второ, че временното правителство е нацистка хунта и няма никаква легитимност; трето, че Украйна вече не съществува; и накрая, че Русия трябва да действа решително, за да попречи на атлантиците да установят контрол над цялата територия на бивша Украйна“.
Тези аргументи вече са толкова познати на всеки, който следи войната в англоезичните социални медии, колкото и на самите руснаци. Когато Тъкър Карлсън може да опише Зеленски не като демократично избран лидер на нация, която се бори с инвазия, а като „потен и плъхоподобен, комик, превърнал се в олигарх, преследвач на християни, приятел на BlackRock“, той е възприел, съзнателно или не, подобна на Дугин рамка на руската агресия срещу някакво екзистенциално зло. Ако Дугин остава своеобразен аутсайдер в Русия, той все пак е помогнал да се оформят както контурите на самата война в Украйна, така и международните възприятия за нея. За един маргинален аутсайдер Дугин със сигурност изглежда влиятелен.
Във всеки случай, както правилно отбелязва редакторът на CodaStory Наталия Антелева, „спорът за това дали Путин лично чете Дугин или не, е донякъде неуместен, защото Дугин е много актуален за лидерите на Луганското и Донецкото сепаратистко движение, които го смятат за свой учител“. Както отбелязва Шеховцов, финансираният в миналото от държавата Евразийски младежки съюз (или ЕМС) на Дугин участва активно в началните етапи на войната в Украйна през 2014 г. и „укрепва проруското сепаратистко движение в Източна Украйна, подклажда етническо и социално напрежение, провежда дезинформационни акции и провъзгласява алтернативни политически центрове“. Представителите на ЕМС на Дугин заемат важни позиции в новите сепаратистки републики: Александър Проселков, ръководител на клетката на ЕМС в Южния федерален окръг на Русия, става заместник-министър на външните работи на Донецката народна република (ДНР) преди мистериозната си смърт през 2014 г., а активистът на ЕМС Андрий Пухин става първият вицепремиер на ДНР.
Други маргинални политически фигури от периферията на кръга на Дугин придобиха известност и в двата етапа на войната в Украйна: руският авантюрист Игор Гиркин или „Стрелков“ е познато име за наблюдателите на Украйна, първо като министър на отбраната на ДНР, а след това като военен анализатор и остър критик на хаотичното провеждане на настоящата инвазия от страна на Путин. Но за Дугин Гиркин е нещо съвсем различно – мистично въплъщение на „руския мит“, „безстрашен руски православен воин, тръгнал на свещена война по собствено желание“, който, превземайки Славянск „като д’Анунцио във Фиуме“, се появява на сцената на историята като „духът на истинската Русия“, за да поведе Русия към нейното славно евразийско бъдеще.
Със своята неясна политическа философия, обединяваща както езотеричния традиционализъм на Рене Генон (сред чиито последователи са както крал Чарлз, така и, изглежда, шефът на украинското разузнаване Кирил Буданов), така и интерпретацията на междувоенната консервативна революция в Германия, която се насочва към фашизма по-рязко от оригинала, Дугин въплъщава странното идейно брожение, съпътстващо разпадането на Съветския съюз. Както отбелязва изследователят на традиционализма Марк Седжуик за тази философия, „на Запад тя обикновено се харесва на интелектуалци, чието разбиране за модерността ги е довело до разочарование и отчуждение от нея“. Това ги превръща в маргинални фигури на по-широката политическа сцена, но „за тези, които имат опит със съветската модерност, традиционализмът обаче много лесно може да изглежда като напълно точен анализ“. В края на краищата „никъде загубата на свещеното не е била по-драматична, отколкото в официално атеистичния Съветски съюз, и никъде другаде двата заместващи култа към науката и прогреса не са били по-упорито развивани, и никъде другаде култът към прогреса не е бил по-очевидно илюзорен“.
Прозрението на Седжуик е ключът към разбирането на влиянието на радикалната дясна, антимодернистична и консервативна революционна мисъл върху двете страни в украинската война, изгубено в уморителния и интелектуално безплоден дебат за това коя страна има повече „фашисти“. Изолирани от развитието на следвоенния либерализъм, който все още запазва колеблива позиция в западния политически дискурс, след като комунизмът се дискредитира, радикалните интелектуалци в постсъветската сфера насочиха вниманието си към последния голям интелектуален опит за преодоляване на либералната модерност – „Консервативната революция“ в Германия, доскоро дискредитирана на Запад от последвалата я катастрофална нацистка интерлюдия.
В тази история значителна роля играе предимно рускоезичният и втори по големина украински град Харков, родно място на украинското националистическо движение „Азов“ и роден град на ранния покровител на Дугин, руския националболшевишки провокатор Едвард Лимонов. Дори и сега Харков функционира като организационна база на свързаните с „Азов“ руски ултранационалисти и неонацисти в изгнание, които се борят срещу инвазията на Путин чрез набезите си в руската Белгородска област. Както отбелязва харковският писател Анатолий Воронин, статутът на града като етнически и културен граничен район между Русия и Украйна формира необичайна хибридна идентичност и форма на национализъм, съвсем различна от тази в Западна Украйна, в която руските и украинските радикални десни интелектуалци взаимодействат помежду си при оформянето на своя мироглед. Както пита Воронин: „Как да си обясним като цяло добрите отношения между Дугин и различни украински десни през 2000-те години? Никой в „Азов“ никога не е отричал дълбокото влияние, което Дугин е имал върху младия [лидер на „Азов“] Андрий Билецки“.
Влиянието на Дугин, финансирано от правителството на Путин, върху украинската дисидентска политическа сцена през 2000-те години включва сътрудничество с поета и десен активист Дмитрий Корчински от православната фундаменталистка партия “ Братство“ (чиято милиция сега се сражава с Русия на изток; встрани от това, млад американски доброволец, с когото се запознах в Харков, се оплака, че неговите съратници го влачат на православна литургия всяка сутрин). Дугин дори намери благоволението на интересния, сложен Олексей Арестович, доскоро стратегически съветник на Зеленски, но тогава евразийски противник на отношенията на Украйна с НАТО и Запада. Първоначалната амбивалентна позиция на Дугин по отношение на украинския национализъм му позволяваше да постигне степен на влияние, която може би е изненадваща сега и която се нарушава единствено от внезапния му драматичен завой към отричане на самото съществуване на Украйна. Въпреки това, макар и нелогично днес, крайно десните политически идеи тогава притежаваха както необичаен обхват, така и странни, припокриващи се двусмислици.
Влиянието както на Дугин, така и на Германската консервативна революция може би най-добре се изразява в забележителната политическа кариера на интелектуалната звезда на движението „Азов“, родената в Харков и „първа дама на украинския национализъм“ Олена Семеняка. Описвана от преподавателите си в Киевско-Могилянския университет като „блестяща студентка, сдържана и интровертна, но отдадена на работата си“, докторската дисертация на Семеняка – „Трансформация на субекта на консервативната революция в творчеството на Ернст Юнгер, от работник към анарх в творчеството на Ернст Юнгер“ – се върти около значението на Юнгер за новия свят, който тя вижда да се заражда през XXI век. Както отбелязва анализаторът Адриен Ноньон, „Семеняка придоби популярност в дугиновото традиционалистко движение благодарение на статията си „Консервативната революция като митологичен модернизъм“, публикувана в том 4 на антологията на Александър Дугин „В търсене на тъмния логос“. Тя е поканена да изнесе доклад на международната конференция „Срещу постмодерния свят“, която е организирана в Московския държавен университет „Ломоносов“ (МГУ) през 2011 г. от Центъра „Традиция“, председателстван от Дугин“.
Макар че сега Семеняка отхвърля отношенията си с Дугин като просто еднократна среща, в ранните ѝ творби, като например „Трансформация на алтернативата на буржоазния индивид на Ернст Юнгер“ от 2011 г., одобрително се цитират определенията на Дугин за консерватизма, точно както геополитическият ѝ мироглед, подобно на този на Дугин, произлиза от концепцията за Световния остров на британския политически теоретик Халфорд Макиндер, която е много по-влиятелна в руската евразийска мисъл, отколкото някога е била в родината си. Сянката на Дугин е надвиснала над писанията и речите на Семеняка, които често могат да бъдат разчетени като съзнателно отхвърляне на бившия ѝ ментор след двата силно различаващи се пътя, които всеки от тях пое в резултат на революцията на Майдана в Украйна. Точно както украинските и руските коментатори се борят да убедят международните наблюдатели, че другата страна са истинските фашисти, Дугин и Семеняка се състезават да убедят европейската и американската радикална десница, че другата страна са истинските либерали. И все пак всеки от тях, въпреки че двата им съответни националистически проекта са вкопчени в екзистенциална война един срещу друг, споделя много от същите опорни точки на Консервативната революция, особено използването на „Работникът“ на Юнгер като крайъгълен камък.
Често отхвърляна като нацист, по-точно би било да се каже, че Семеняка заема много по-интересно интелектуално пространство като консервативен революционер, чиято концепция за паневропейска политическа сфера, различна от азиатска Русия и либерален Запад, ръководен от САЩ, произлиза директно от политическата мисъл на Юнгер. Както пише Семеняка, „смисълът на Ернст Юнгер, който предлага едно от най-ранните и проницателни описания на настъпващите тоталитарни порядки в междувоенния си класически трактат „Работникът“… е, че разликата между двата режима, които си съперничат за планетарно господство през ХХ век, и следвоенния неолиберален ред всъщност не е толкова фрапираща“. За Семеняка стойността на Юнгер за разбирането на настоящето е несравнима: „именно неговото творчество се смята за най-яркия пример за алтернатива на просвещенския проект за модернизация и е широко известно със своята футуристична и дори прогностична стойност“.
Както пише в интелектуалната си автобиография, публикувана в американския сайт на белите националисти Countercurrents, движението „Азов“ предлага начин да претвори академичните си интереси в реалната политика: „Мога да кажа, че това, което изучавах на теория, развих на практика. Това е Третият път, Консервативната революция, но възродена за днес. Всички тези теоретици са били и привърженици на паневропеизма, а това е смисълът на нашите проекти.“ Както отбелязва тя в категорично отхвърляне на работата на Дугин, „нашата цел е ясна: това е създаването на суверенен военно-политически Паневропейски блок (конфедерация), който продължава класическата традиция на европейския трети геополитически път. Ето защо професор Дугин греши, като се преструва с помощта на своята Четвърта политическа теория, че третият геополитически път вече не е възможен и че всички опити за възстановяване на европейската свръхсила, геополитическата субектност и водещите позиции в „еднополюсния“ свят са „антируски“ посегателства в услуга на американския империализъм.“ Както за Семеняка, така и за Дугин, както отбелязва тя в есето си за блек метъла, целта на консервативната революция е „да отмени не само епохата на Просвещението, но и тази на Ренесанса и Реформацията. С други думи, тя се стреми да изгради Новото средновековие“.
Подигравайки се с маргиналността на Гиркин, Семеняка представя „Националния корпус“ на Азов като двигател на историята, „авангард на украинския национализъм на новото поколение, който предлага алтернатива както на Запада, така и на Руската федерация на Путин“. Според оценката на Семеняка „според прогнозата на Юнгер титаните ще властват през целия XXI век, но след това боговете ще се завърнат, като отново ще хвърлят титаните в Тартара, но и ще завършат окончателния залез на антропоцентричната история, започнал с Първата световна война“. Именно в този процес движението „Азов“ може да изиграе своята историческа роля, смята тя: „Ето защо в глобален мащаб, колкото и помпозно и сюрреалистично да звучи, ще почувстваме облекчение само когато ускорим настъпването на нов метаисторически еон.“
Когато интервюирах Семеняка през 2019 г., тя току-що беше публикувала своя собствена преводна селекция от произведенията на Юнгер, за да ги разпространи сред войниците на фронта. По онова време смятах, че предсказанието ѝ за предстояща голяма война срещу Русия, в която Западът ще бъде въвлечен и в която Украйна ще установи по-дълбоки културни и отбранителни отношения с Полша и балтийските държави като част от проекта Intermarium, е разюздана и малко вероятна фантазия. Но движението „Азов“, макар и все още политически маргинално, получи значителен тласък от руското нашествие – като численост, военна мощ и репутация на упорити защитници на украинската родина, както по време на обсадата на Мариуполския „Азовстал“. Отрядите на „Азов“, като Трета щурмова бригада на Украйна и полк „Кракен“ във Харков, играят важна роля във войната и с основание могат да се надяват да я разменят за политически капитал – независимо от това как ще завърши войната.
Каквито и да са странните двусмислици на предишните им отношения, Дугин и украинските националистически интелектуалци като Семеняка сега са ожесточени противници, вкопчени в екзистенциален конфликт помежду си, в нещо като езотерична дясна война в сянка, различна от далеч по-голямата украинска трагедия, но вписана в нея. Когато руската държава обвини Азов, че е убил дъщерята на Дугин Дария Дугина – все още недоказано твърдение – това само подчерта странното преплитане на руската и украинската радикална дясна политика. От една страна, това са мътни интелектуални течения в периферията на дясната мисъл; от друга страна, западните либерали, които приветстваха набезите на руския доброволчески корпус в Белгород, както и американските републиканци, които възпроизвеждат образа на Зеленски като въплъщение на злото от Дугин, откриха, че собствените им политически личности са повлияни от тях, демонстрирайки странната способност на маргиналната политика да формира по-широкия свят.
Докато апокалиптичният мироглед на Дугин вече е тревожно неразличим от този на руската държава като цяло, то този на Семеняка, макар и забележителен, остава маргинален в Украйна. И все пак всеки от тях олицетворява неочакваното възраждане на езотерични десни идеи от началото на ХХ век в една хипермодерна война, която изглежда ще определи контурите на съвременна Европа. Междувоенната консервативна революция в Германия далеч не е само маргиналност от ХХ век, а изглежда по-актуална от всякога: понякога историята се пише в периферията.
