Американската неправителствена организация „Архив на националната сигурност”, създадена преди години от разследващия журналист и правозащитник Питър Корнблъх, не пропусна повода със стотния рожден ден политическия динозавър Хенри Кисинджър (той закръгли един век на 27 май т. г.), за да напомни отново на юбиляра как преди 50 и повече години е създал и отгледал такива сатрапи като кървавия чилийски превратаджия и диктатор Аугусто Пиночет, вкупом с други подобни нему убийци из другите латиноамерикански военни режими през 70-те и 80-те.
Отдавна е всеизвестна зловещата роля на Кисиднжъдр – в онзи период държавен секретар на САЩ – в замислянето и осъществяването на трагично известния План „Кондор”. Този план координира действията на южноамериканските диктатури по физическо изтребление на левицата в региона. Жертви стават около 450 000 души – 60 000 от тях директно избити или „безследно изчезнали” (3000 в Чили, 30 000 в Аржентина), а останалите преминали през ада на отвличания, арести, нечовешки изтезания, оставили повечето от хората физически и психически инвалиди… Срещу Кисинджър има заведени искове от латиноамерикански правозащитни организации за ролята му в Плана „Кондор”, но той винаги досега е успявал да избегне разплатата.
И ето, че сега достопочтено чества 100-годишнината си, докато хиляди жертви на неговите латиноамерикански „подизпълнители” завинаги останаха на 20, 30, 40 години, заровени в безименни общи гробове или хвърлени в океана от военни самолети и вертолети… Други, особено „опасни”, защото бяха влиятелни и авторитетни фигури в страните си, бяха „очистени” в емиграция при атентати, спретнати пак от онези „кисинджърови” диктатори и техни агенти. Има няколко такива нашумели навремето случаи. Най-известният (защото е на американска територия, разбира се…) е взривяването на колата на бившия чилийски посланик в САЩ и бивш външен министър в правителството на сваления и убития от Пиночет президент социалист Салвадор Алиенде – Орландо Летелиер. Атентатът на тайната полиция на Пиночет е извършен в тихия дипломатически квартал на Вашингтон на 21 септември 1976 г. Би ли си го позволила, би ли успяла, ако не беше спокойна, че има солиден „гръб” в САЩ? Много американски правозащитници и до днес са бесни на Кисинджър включително и за този атентат, в който наред с Летелиер загива и неговата американска секретарка, пътувала в колата.
Така че е напълно разбираемо защо точно навръх 100-годишнината на почитания от някои като някаква икона на световната дипломация Кисинджър, „Архивът на националната сигурност” на непримиримия Питър Корнблъх публикува поредица от многозначителни документи от разсекретения през 90-те автентичен архив, придобит от тази НПО. Сред тези „съживени” сега документи е стенограмата от частна и много приятелска среща между Кисинджър и Пиночет, провела се на 8 юни 1976 г. в Сантяго де Чиле. Само три месеца и половина преди убийството на Орландо Летелиер и секретарката му във Вашингтон. За което отдавна вече е доказано, че е организирано и извършено от тайната полиция на Пиночет с ключовото участие на нейния агент – американеца Майкъл Таунли.
И така, публикувайки сега своя „поздрав” за столетника, „Архивът на националната сигурност” напомня, че ролята му в преврата срещу Алиенде в Чили и последвалата кървава вакханалия на Пиночет е „ахилесовата пета в наследството на Кисинджър“. И че разсекретените документи „не оставят съмнение“ в ролята на бившия държавен секретар по време на президентите републиканци Ричард Никсън и Джералд Форд – той е бил „главният архитект на усилията на САЩ да дестабилизират демократично избраното правителство” на Алиенде.
Припомнените сега документи представят подробности от срещата в Сантяго между Кисинджър и чилийския диктатор. Тя се провежда в рамките на състоялата се по онова време в чилийската столица годишна конференция на Организацията на американските държави (ОАД). „Конференция в концлагер” – я нарекоха по онова време много световни медии. Наистина много – особено в Европа (приютилите хиляди и хиляди чилийски емигранти Франция, Италия, Германия, Швеция на Улоф Палме и много други). Тогава никой не обичаше Пиночет. Никъде. Дори официалната администрация в САЩ някак се гнусеше от този „наш кучи син” (за несведущите – такъв е известният израз на Франклин Делано Рузвелт за взелия властта в края на 30-те никарагуански диктатор Анастасио Сомоса: „Той, разбира се, е кучи син, но наш кучи син”). Да не забравяме – все пак през ноември 1976 г. президентските избори в САЩ бяха спечелени от демократа Джими Картър, превърнал в акцент на предизборната си кампания защитата на човешките права.
Но да се върнем на срещата Кисинджър-Пиночет на 8 юни същата 1976 година, припомнена сега от НПО-то на Корнблъх. Пиночет вече е станал токсичен за американското обществено мнение. И съветниците на Кисинджър го напътстват да упрекне чилийския Калигула за нарушенията на човешките права.
„Асът на световната дипломация” обаче решава друго – да покаже решителната си подкрепа за диктатора. „Моята оценка е, че вие сте жертва на всички леви групи в света. Най-големият ви грях е, че свалихте правителство, което се превръщаше в комунистическо“, казва усмихнатият Кисинджър на Пиночет, който също засиява от тази похвала. „Искаме да ви помогнем, а не да ви подкопаваме“, продължава да го насърчава високият гост от САЩ. Е, мимоходом, от кумова срама, държавният секретар все пак подхвърля, че „наистина би помогнало много“, ако диктаторът го „уведоми какви мерки предприема в областта на човешките права“.
Ухиленият Пиночет ревностно рецитира, как Чили „се връща към институционализацията стъпка по стъпка“. И веднага започва да кове желязото, докато е горещо – започва да се оплаква от досаждащите му чилийски християндемократи (които неспирно насъскваха преврата срещу Алиенде, но като видяха, че след избиването на левичарите хунтата почва и тях самите, писнаха срещу нея). Пиночет има предвид най-вече емигриралите влиятелни политици от ХДП, един от които – Бернардо Лейтон – вече е извел от строя, превръщайки го в инвалид с атентат срещу него в Рим през 1975 г. Диктаторът се жалва на Кисинджър, че тия нагли християндемократи „постоянно атакуват” неговото херувимско управление и най-силно го дразни, че имат „силен глас във Вашингтон“.
Конкретното цитирано име на най-„дразнещ” заради авторитета си в САЩ е именно на Орландо Летелиер (но той е социалист, не христяндемократ). Да, същият, чието убийство Пиночет вече е разпоредил и отлично знае, че подготовката му е в ход, именно докато сладко беседва с Кисинджър. Който, впрочем, вероятно също вече е знаел какво ще стане на тихата уличка във Вшингтон след три месеца и половина.
„Архивът на националната сигурност” на Корнблъх е може би най-последователният, безпощден и неоспорим – поради автентичността на разсекретените през 90-те и придобити от него документи – обвинител на Кисинджър, прекия отговорник за разработването на политиката на САЩ, довела до свалянето на законното правителство на Салвадор Аленде в Чили и до всички ужаси на последвалата диктатура на Пиночет. Именно държавният секретар на САЩ по онова време убеждава президента Никсън да разреши тайна намеса на ЦРУ в Чили – такава, която да провали лявото управление и да създаде условия за преврата на военните.
Да, чилийският преврат си остава най-бодливата клонка, но същинският венец на Кисинджър от онзи период е споменатият План „Кондор”, в който след Чили са вкарани и също получилата своя преврат през 1976 г. Аржентина, и Парагвай, Уругвай, Боливия, и управляваната от военните още от 1964 г. Бразилия, за чиито затвори и инквизитори „нашата” Дилма Русеф също има много какво да разкаже… Изобщо – доста черни свещички за тортата на столетника.
„Нито прошка, нито забрава” – това е заклинанието, което продължават да повтарят хиляди и хиляди семейства на жертви на диктатурите в Латинска Америка.
About The Author
