В „The Convergence of the Twain“, поемата на Томас Харди от 1912 г., посветена на гибелта на „Титаник“, големият лайнер и айсбергът са представени като предопределени да се срещнат във фаталната си прегръдка: „Чужди сякаш бяха/ Никое смъртно око не можеше да види/ Интимната спойка на по-късната им история/ Или знак, че са били насочени/ По съвпадение на пътищата/ Да бъдат скоро двойници на едно августовско събитие.“ И все пак всеки от тях, още от построяването си в корабостроителницата в Белфаст и от образуването на ледниците преди хиляди години, е бил предопределен да се срещне в този съдбовен момент – технология и студена, безмилостна природа, събрани заедно в завършека на едно по-голямо цяло.
Подобен аргумент със сигурност може да се направи и за войната и социалните медии. В едно есе, написано преди войната в Украйна, твърдях, че съчетаването на социалните медии с висококачествени кадри от дронове от войните в Сирия и Карабах е създало сливане на онлайн ентусиастите с технологиите, така че „по този начин дронът, камерата и споделящото устройство в социалните медии се превръщат в единна, интегрирана оръжейна система, хибридно полуавтономно прокси, толкова полезно и евтино за експлоатация, колкото и лесно подменяемите проксита, воюващи на земята“. Войната в Сирия, подобно на Испанската гражданска война преди Втората световна война, може да се разглежда като въоръжена репетиция за войната в Украйна, като груб проект на процеси и технологии, които по-късно ще достигнат пълния си, ужасен потенциал. И никъде това не е по-очевидно от съчетаването на бруталните кадри от дронове със социалните медии, както и на масовата смърт с бурните онлайн агитки.
С над 100 000 загинали на бойното поле от всяка страна досега, войната в Украйна вече е най-кървавата война в Европа след Втората световна. Но по един мрачен показател конфликтът със сигурност превъзхожда всяка война в историята: той трябва да държи рекорда за най-голям брой индивидуални човешки смърти, заснети с камера. Благодарение на повсеместното разпространение и от двете страни на евтини потребителски дронове, използвани за разузнаване на бойното поле и откриване на цели, окопите на Източна Украйна биват наблюдавани в невъобразима досега степен. А чрез настройване на дроновете да хвърлят гранати с точна прецизност – тактика, първоначално въведена от ИДИЛ в конфликтите в Сирия и Ирак – двете страни могат да ловуват, проследяват и убиват отделни войници с лекотата на видеоигра, споделяйки HD видеоматериалите за своите съперничещи си поддръжници.
Лесно е да си представим въздействието върху самите войници. Знанието, че всяко твое движение се наблюдава от неспирно жужащ небесен робот, който чака да те убие, е чист ужас. Но най-забележителен е ефектът върху тези, които споделят кадрите. Характерът на клиповете не прилича на нищо, което някога е било виждано от която и да е предишна война: висящи на малко разстояние над жертвата, кадрите от дрона са непоносимо интимни: в последните секунди от живота си мишената гледа нагоре към камерата – към вас, право в очите ви. Вие гледате надолу към него: вие сте дронът. Създава се илюзията, че сте получили властта на живота и смъртта, плъзгайки се над калните окопи на Източна Украйна като ангел на смъртта. Има нещо пошло и ужасно в това да ти бъде предоставен достъп до тези последни, нещастни мигове от човешкия живот, едно натрапчиво чувство, че това е нещо, което не бива да се вижда, камо ли да му се наслаждаваме.
И все пак да следиш войната в Украйна в платформа като Twitter означава, че фийдът ти е осеян с внимателно увеличени снимки на смъртта на човешки същества, може би недоброволни наборници, споделяни с груби шеги от западни ентусиасти. Нишови онлайн общности като DronedOrc в Reddit споделят за удоволствие на абонатите си видеоклипове с имена като „Дрон хвърля гранати върху орк без панталони“ или „От гранатата, хвърлена върху орк, каската му изскача“. Скролването в Twitter води до публикации като „18+ Операторът на дрон докара орк до самоубийство“, в която самотен руски войник, притиснат в ъгъла от дрон, се застрелва. „Последните секунди от живота на един орк, след като хвана граната от дрон в плъховата си дупка“, злорадства друг. За да заличат напълно разликата между себе си и дрона, отдалечените интернет потребители на войната в Украйна могат дори да дарят 3D-принтирани перки за техните гранати чрез Twitter, надписани със собственото им послание, като например „Надявам се, че това боли XO„.
Колкото и жестоки да са, тези видеоклипове не ви разказват почти нищо за войната в Украйна: един безконтекстен видеоклип на човек, умиращ в анонимна канавка, е същият като друг, без реална инфирмация за хода или изхода на конфликта. Единствената разлика е за онлайн ценителите на индивидуалните смъртни случаи – молещи се, умоляващи, безпомощни, примирени, пълзящи в следи от кръв. Тази онлайн субкултура, маргинална подсекция на тези, които следят войната, не изпълнява никаква аналитична функция. Вместо това тя повече прилича на тълпите по римските арени, които зяпат смъртта на осъдените: в крайна сметка те също са били разглеждани като престъпници, извън границите на човешкото съчувствие. Пропагандната стойност на тези видеоклипове за украинската кауза със сигурност е съмнителна. За да избегна съмненията – или по-скоро, за да не бъда обвинен в проруски симпатии от ентусиастите на това странно и ужасно ново съдържание – искам Украйна да спечели войната. Разбирам, че за да го направят, украинците ще трябва да убият и да продължат да убиват хиляди руски войници: това е войната. Но нямам особена нужда или желание да виждам всяка отделна смърт. Фактът, че мнозина очевидно го правят, говори малко за Украйна, но много за човешката природа и за все още слабо разбираемата същност на социалните медии.
В такъв случай може би конфликтите и създаването и унищожаването на врагове са това, за което всъщност служат социалните медии. В първите дни на разцвет в началото на века, по време на „Арабската пролет“ на интернета, преобладаваше мнението, че социалните медии са създадени, за да обединяват хората, а технологията и човешката нужда от връзка се сливат, за да напредват във възходящата линия на човечеството. Въпреки това всеки, който използва социалните медии, наблюдава точно обратното: съществува естествена тенденция тази среда да създава врагове, често по най-незначителни причини. Най-популярното съдържание в Twitter досега е това, което се фокусира върху унищожаването и унижаването на политически врагове: от това се градят кариери, печелят се състояния. В антропологията на интернет съществува любопитна празнина по отношение на този лесно наблюдаем процес, в който всеки, който използва интернет, се впуска всеки ден, без да се замисля. Вълнението, което собствеността на Мъск върху Twitter предизвика сред либералите, макар и никога да не е било изрично изразено, е резултат именно от тази динамика. Ако социалните медии не бяха преди всичко оръжие, те нямаше да се страхуват, че сега те са в неправилни ръце, готови да се обърнат срещу онези, които са свикнали да ги владеят.
Ако войната и социалните медии вече са неразривно свързани, обединени от вътрешното удовлетворение да гледаш и споделяш клипове на унищожени врагове, тогава особеностите на вътрешния конфликт в Америка са обяснени. И двете страни в студената гражданска война се мразят с вътрешна страст, но откритите конфликти са необичайно редки – с изключение на периоди на повишено напрежение като изборите или протестите на BLM. В Сирия преди няколко години срещнах американски доброволец, който беше стигнал до далечното бойно поле на страната на кюрдските YPG, чрез ангажиране със собственото политическо брожение на Америка през 2016 г. След като войната с ИДИЛ приключи, той се върна у дома, участвайки в експеримента CHAZ в Сиатъл, преди да бъде вкаран в затвора за отправен в социалните мрежи „призив за въоръжаване“ срещу републиканците. За него може би виртуалното и реалното, Сирия и Америка са се слели твърде неудобно: подобно на протестиращите на Капитолия от другата страна, които объркаха медийно изработения симулакрум на преврат на Тръмп с обективната реалност, като направиха неявното явно, той също направи твърде бърз ход.
Вместо това всяка от страните сублимира омразата си към другата в случайни актове на насилие, извършвани от нестабилни пълномощници, които се разглеждат, споделят и обсъждат в социалните медии. Американските консерватори могат да гледат и да споделят кадри, на които техни пълномощници като Кайл Ритънхаус убиват и раняват политическите им врагове, и да го превърнат в герой на своята кауза, възнаграден, както е в природата на американския консерватизъм, с всякакви изгодни спонсорски договори. Ако изходът от фаталната схватка беше друг, американските либерали несъмнено щяха да възнаградят собствените си виртуални паладини. По този начин желанието им сами да вземат оръжие намалява: виртуалният симулакрум облекчава този им нагон.
Дори и най-произволните смъртни случаи от масови стрелби в Америка, които значително надхвърлят текущия брой на жертвите в Сирия, незабавно и обсесивно се анализират за улики относно това, към коя страна на гражданския конфликт в Америка може да бъде причислен убиецът – дали е латиноамерикански бял националист, или радикализиран транссексуален? Смъртните случаи, които не се вписват в тази война на интерпретации, са безсмислени и бързо се пренебрегват: само онлайн разказите, в които те могат да бъдат вкарани, придават смисъл на убийствата. Twitter е жив, пулсира с осезаема енергия непосредствено след всяко зверство, тъй като всяка от страните чака и се надява вината да бъде окончателно хвърлена върху онлайн враговете им. Подобно на есетата за войната в Персийския залив на Бодрияр, гражданската война в Америка е едновременно реална и не, конфликт, в който, както твърди Бодрияр, „виртуалното е изпреварило реалното“ и в който „всички ние вече сме стратегически заложници“, хванати в капана на интернет бойното поле, „екранът, на който сме виртуално бомбардирани всеки ден“.
Публикуваната непосредствено преди началото на войната в Украйна книга „Радикална война“ на учените Матю Форд и Андрю Хоскинс предупреждава, че сливането на технологията на смартфоните и съвременните военни действия означава, че „войната се състои основно в управление на вниманието на населението и различните аудитории“ в „медиен спектакъл“, където „не е възможно да се намерят тези нови форми на война в рамките на съществуващите модели на представяне и начини на виждане на света“. Смартфонът и камерата на безпилотния самолет промениха изцяло войната, „заменяйки пушката като предпочитано оръжие за тези, които участват масово във войната“, и „разрушавайки границата между тези, които наблюдават войната, и тези, които участват в нея“.
Войната в Украйна обаче срина границите още повече: сега и вие можете да дарите средства за убийството на руски войник, да наблюдавате и споделяте смъртта му – и всичко това от смартфона, който държите в ръката си. Подобно на това е невъзможно да използваш интернет през 2023 г., без да си по някакъв начин участник в студената гражданска война в Америка: докато американците се прегрупират в противоположни редици в очакване на голямата кулминация, която може би никога няма да настъпи, контурите на все още до голяма степен виртуалния конфликт оформят почти всяка мисъл, изразена онлайн. Постоянно, почти невъзможно е да си наложиш да не се интересуваш от последния сблъсък в американската културна война: пътят на най-малкото съпротивление по целия свят е просто да приемеш последния привлекателен културен продукт на умиращия хегемон.
Затворени в интернет, всички ние сме участници, желаещи или не, в една голяма, глобална война без край. Както при всяка нова технология, войната разкри скритата сила на интернет и социалните медии, втвърди ги и ги превърна в оръжия със страшна сила, чийто истински потенциал едва сега започваме да разбираме. Едва сега те се събират, подобно на Титаник и айсберга, в своята фатална, предопределена прегръдка.
