Чилийската връзка на Джералдин Чаплин остана незабелязана у нас

Медийната шумотевица у нас около Джералдин Чаплин, гостувала миналата седмица на София Филм Фест покрай представянето на филма „Лука” с нейно участие, преекспонира най-вече факта, че тя е дъщеря на легендарния Чарли Чаплин. Споменато бе и че по линия на майка си – красивата и 36 години по-млада от киногения Ууна О’Нийл, е внучка на американския драматург и нобелист Юджийн О’Нийл и на английската писателка Агнес Бултън. В биографичните справки за Джералдин бе отбелязано и 12-годишното ѝ съжителство с големия испански кинорежисьор, починалия наскоро Карлос Саура, който през 70-те години на миналия век я снима в много свои знакови филми.

Но името на настоящия ѝ съпруг Патрисио Кастия, с когото са заедно от около четири десетилетия, бе споменато от малцина и само мимоходом. Широката българска публика нищо не разбра за него, макар самата Джералдин да го цитира в някои от интервютата и изявленията си. Както цитира и общата им дъщеря, наречена на баба си Ууна. Никой от интервюиращите така и не я разпита по-подробно за съпруга и дъщерята. А те и двамата са нейната силна чилийска връзка, заради която Джералдин казва в едно свое интервю за аржентинска медия преди няколко години: „По паспорт съм англичанка. Но нямам нищо общо с англичаните. Чувствам се латиноамериканка”.

Патрисио Кастия е един от жалоните на младото и прогресивно чилийско кино през 60-те и в самото начало на 70-те години на миналия век. Той е близък съратник на най-прочутия чилийски кинорежисьор от онова време, а и десетилетия след това – Мигел Литин. Кастия е оператор на много от филмите му, макар че и сам режисира. Те са от много талантливото и много левичарско поколение в чилийското изкуство, което с възторг прегръща идеите на лявата коалиция Народно единство и на издигнатия от нея за президент Салвадор Алиенде. Тригодишното управление на това правителство (1970-1973) спомага за истински разцвет на изкуствата и довежда културата до народа на Чили. Мигел Литин става и ръководител на държавното обединение „Чилефилмс”.

Хуманният „експеримент” за мирно социалистическо управление на педиатъра Алиенде, който с първия си декрет осигурява по половин литър безплатно прясно мляко за всяко чилийско дете, а после национализира притежаваните от американски компании медни мини, е прекъснат брутално от кървавия преврат на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет на 11 септември 1973 г. След което Чили е потопено в нощта на репресиите и „безследно изчезналите”. Мигел Литин, Патрисио Кастия, както и други чилийски прогресивни творци, са принудени да поемат пътя на изгнанието, за да оцелеят.

Литин и Кастия първо заминават за Мексико (държава, която традиционно е много гостоприемна и солидарна с всички бегълци от латиноамерикански диктатури, но специално към чилийците проявява особена топлота), а след смъртта на диктатора Франко в Испания през 1975 г. се установяват там.

През 1979 г. двамата снимат, като режисьор и оператор, тъкмо в любимото си Мексико екранизацията на разказа на колумбийския нобелист Габриел Гарсия Маркес „Вдовицата на Монтиел”. Гарсия Маркес, впрочем, живее именно в Мексико. И по онова време още спазва клетвата си да не пише литература, а само публицистика, докато в Чили не падне Пиночет. (По-късно се отказва, след като разбира, че диктатурата ще продължи дълго, а мълчанието му е само подарък за сатрапа).

В главната роля във „Вдовицата на Монтиел” е дотогавашната съпруга и муза на Карлос Саура – Джералдин Чаплин. Филмът не е особено харесан от критиката – каквато е съдбата на всички екранизации по творби на Гарсия Маркес, уви. Защото магическият реализъм на словото и въображението очевидно е неподатлив към кинематографично онагледяване. Но всички признават за виртуозна работата на оператора Кастия, който снима Джералдин, „както никой дотогава не я е снимал”, пише в една от иначе суровите кинорецензии.

От онзи филм тръгва и магическата тръпка между дъщерята на Чарли и Ууна и сина на Андите Патрисио, които скоро след „Вдовицата на Монтиел” заживяват заедно. Макар официално да сключват брак едва през 2006 г., те са една от най-дългогодишните и слети във всичко двойки в световното кино.

Тук е задължително да направим отклонение към близкия им приятел Мигел Литин. През 1985 г. той предприема едно лудо предизвикателство, което може да му коства живота и вдъхновява автора на „Вдовицата на Монтиел” Габриел Гарсия Маркес да напише после „Приключението на нелегалния Мигел Литин в Чили”. Чилийският режисьор, който е в „черния списък” на Пиночет с хора, на които е забранено за се връщат в Чили, все пак прониква в родината си с фалшив паспорт и под фалшивата самоличност на уругвайски бизнесмен. Снима там нелегално разтърсващ документален филм за нелегалната борба срещу диктатурата, включително и интервю с един от водачите на „въоръженото крило” на нелегалната Чилийска комунистическа партия – партизанския Фронт за освобождение „Мануел Родригес”.

Точно същият фронт година по-късно ще организира нашумелия, макар и неуспял атентат срещу Пиночет, от който тръгва началото на края на диктатурата. А част от извършителите на онзи атентат начело с ръководителя на операцията са преминали преди това военно обучение в Куба и в… България… Затова ги наричат „българите”…

Да, онова увековечено от Гарсия Маркес „приключение” на Литин в Чили е само негово, приятелят му Кастия не участва. Но все пак сигурно влияе на възприятието на Джералдин Чаплин за българите като за „мистични хора”, както ни нарече при сегашното си гостуване…

Точно в годината на атентата срещу Пиночет – 1986-та, се ражда дъщерята на Джералдин и Патрисио – Ууна младша, която днес също е актриса. И е увлечена по различен вид мистика – вярванията и ритуалите на коренната народност мапуче в Чили, силно свързана със земята и природата, сляла се с днешните тъй актуални по света усилия за опазване на околната среда… А за силата на духа на дъщеря си таткото Патрисио казва, че е „като съветски танк”…

Джералдин спомена в София, че се допитва до Ууна младша, снимала се междувременно в „Аватар” 3, 4 и 5, „за всяко нещо”. Питала я и дали сега в Холивуд вече е по-лесно за жените и цветнокожите. И Ууна младша отговорила: „Мамо, имам новина за теб. Уил Смит е зелен, защото е зелен цветът на доларите. Там е така – печели само онова, което носи пари”.

Пак така, мимоходом, Джералдин спомена в София и съпруга си. Питат я за втория филм в живота ѝ, излезлия през 1965 г. „Доктор Живаго” (по нашумелия роман на Борис Пастернак), а Джералдин казва: „Това е прекалено антикомунистически филм. Скоро го даваха по телевизията, но съпругът ми се ядоса и отказа да го гледа. Каза, че е прекалено антикомунистически”. Да, за Патрисио Кастия става дума – той е, който не обича антикомунистически филми.

Двамата – Джералдин и Патрисио, днес живеят в Швейцария, където десетилетия наред живеят и Чарли и Ууна старша с децата си, след като великият комик е прогонен през 50-те от макартизма в САЩ, нарочил го за комунист.

Преди да се установят в Швейцария, Джералдин и Патрисио дълго живеят в постфранкистка Испания, вярвайки в нейната демократизация и наслаждавайки се на разкрепостените ѝ творчески среди. Но я напускат през 1992 г., след като преживяват там дълбока травма. Контекстът ѝ е свързан с баската въоръжена групировка ЕТА, която по времето на франкизма води люта битка с диктатурата. След идването на демокрацията в Испания тя се разцепва – едното ѝ крило преминава към чисто политическа дейност, а радикалите продължават с атентатите и отвличанията срещу дразнещи ги идейни опоненти, с което се превръщат в откровени терористи. Испанската държава съответно сурово преследва терористичното крило. През 1992 г. един чилиец, който е сътрудничил на ЕТА, дава показания пред полицията, че четири години по-рано, през 1988 г., на тайни сбирки в дома на Патрисио и Джералдин в Мадрид, се е договаряло нашумялото отвличане през същата година на испанския бизнесмен Емилиано Ревийя. А Джералдин уж дори е пренасяла оръжие за акцията.

Следват дълги процедури по разследвания и проверки. Патрисио също дава показания, в които уверява, че е подслонил в дома им двама чилийци, членове на чилийската ляворадикална групировка Движение на революционната левица (МИР), но никога не е подозирал, че са свързани с ЕТА. В крайна сметка всякакви подозрения към него и Джералдин отпадат. Преживяването обаче оставя голяма горчилка и у двамата – и те се изнасят от Испания.

Въпреки всичко това Джералдин продължава да обича тази страна, в която още по времето на франкизма се утвърждава като голяма актриса с филмите на тогавашния си мъж Карлос Саура. Те майсторски заобикалят франкистката цензура, като същевременно носят несъмнен антифранкистки дух. Точно една година преди смъртта на Франко – през 1974 г., в Испания се ражда и синът им с Карлос – Шийн Саура, който днес е авторитетен психоаналитик в Западна Вирджиния, САЩ.

Началото на 2000-те години носи ново завръщане на Джералдин в испанското кино. Днес вече легендарният Пабло Алмодовар я снима през 2002 г. във „Всичко за майка ми”. А участието ѝ във филма „В безграничния град” на Антонио Ернандес ѝ носи най-престижната испанска филмова награда „Гойя” за най-добра поддържаща актриса. Става любимка и на друг известен испански режисьор – Хуан Антонио Байона, който я снима в цяла поредица от свои филми. През 2006 г. получава и Златен медал на Испанската киноакадемия.

Никакви отличия и признания, нито пък напредването във възрастта не могат да главозамаят Джералдин, която носи жизнерадостния дух на баща си и майка си. И не спира да се шегува с всичко, включително и с годините си, за чието прикриване не прави нищо. Даже напротив – хвали се: „Това, че съм единствената актриса с бръчки, ми осигурява много роли”.