Изключителният Джон Пилджър (роден в Сидни, Австралия, на 9 октомври 1939 г.), едно от от най-ярките имена в световната независима и разобличаваща журналистика, произнесе на 10 март т. г. в родния си Сидни пламенно слово в защита на друг емблематичен австралиец и разобличител – създателя на „Уикилийкс” Джулиан Асандж, който е в лондонския затвор „Белмарш” с вече постановено от британски съд решене за екстрадирането му в САЩ. А там, както е известно, го застрашават 175 г. затвор заради разкрити от „Уикилийкс” през 2010 г. военни престъпления на САЩ в Ирак и Афганистан.
Съдбата на Асандж все още не е окончателно решена – защитата му изпробва всички възможни канали за осуетяване на екстрадицията, включително чрез усилията на гражданското общество, опитвайки се да приобщи и държавни институции от различни страни.
На този фон Пилджър отправя едновременно и гневен, и настоятелен апел към властите в Австралия, които досега така и не са направили нищо за защита на своя гражданин. Известният журналист произнася словото си в Сидни при представянето там на 10 март т. г. на известната скулптурна композиция на Дейвид Дормино „Фигури на смелостта”, изобразяваща в естествен ръст Джулиан Асанж, Челси Манинг и Едуард Сноудън. Композицията вече е гостувала в различни страни на света, мобилизирайки общественото мнение в защита на глашатаите на истината.
Предлагаме тук по-долу словото на Пилджър, публикувано и в независимия сайт independentaustralia.net. Но нека първо припомним и някои от жалоните в неговия професионален път на журналист-разобличител. Кариерата му се развива предимно в Англия, където той започва работа в началото на 60-те години на ХХ век като репортер първо в „Дейли Мирър”. Утвърждавайки се бързо с острия си и социално чувствителен репортерски поглед, Пилджър по-късно става и безстрашен военен кореспондент из такива горещи за онова време точки като Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Биафра и т. н. Оказва се и пряк свидетел на убийството на Робърт Кенеди в Мемфис на 5 юни 1968 г.
Заснел е десетки документални филми, повечето от които първи разкриват пред широката публика премълчавани от мейнстрийм-медиите трагични събития. Първият такъв филм е „Приглушеният бунт” от 1970 г., разкриващ психологическото състояние на американските военнослужещи по време на войната във Виетнам.
Филмът „Нулевата година: Тиха смърт в Камбоджа” (1979 г.), както и серия публикации в печатните медии, отразяват видяното от Пилджър и колегите му Дейвид Мънро и Ерик Пайпър в Камбоджа след свалянето на кървавия режим на „азиатския Хитлер” Пол Пот. Благодарение на филма са събрани и 45 милиона долара долара благотворителни вноски за изпращане на хуманитарна помощ на камбоджанския народ.
Пилджър разобличава и друг геноцид – на жителите на Източен Тимор от индонезийската армия, окупирала земята им през 1975 г. Това е темата на филма му от 1993 г. „Смъртта на един народ: Заговорът в Тимор”. Филмът, в който Пилджър клейми и ролята на родната си Австралия в поддържането на индонезийската окупация, привлича световното внимание към ситуацията там и в края на 90-те Източен Тимор успява да извоюва независимостта си.
Пилджър не пести остри критики към властите в Сидни и за отношението им към австралийските аборигени, на което е посветил няколко свои книги и филми, като „Секретната страна: Коренните австралийци отвръщат на удара” (1985 г.) или „Добре дошли в Австралия” (1999 г.).
Много нашумял е и филмът му от 2004 г. „Да откраднеш една нация” – за тайната британско-американска операция между 1967 и 1973 г. по насилственото изселване на около 2000 души от островния архипелаг Чагос и въдворяването им на остров Мавриций, без право да се върнат когато и да било по родните си места. Причината е, че на най-големия остров от намиращия се по онова време под британски контрол архипелаг Чагос – Диего Гарсия, САЩ изграждат своя военна база и не желаят никакви аборигени да им се „пречкат”. А съюзният им Лондон всеотдайно помага за това. Върховният съд на Обединеното кралство постановява, че изселването е било незаконно, Международния съд на ООН определя операцията като „престъпление срещу човечеството”, но нито британските, нито американските власти някога се трогват.
През 2007 г. излиза и филмът на Пилджър „Войната с демокрацията”, в която той прави обзор на намесите на САЩ в Латинска Америка чрез военни преврати и интервенции, както и обучението през 60-те и 70-те години на ХХ век на армейски кадри в американската военна школа в Зоната на Панамския канал, наричана „школата за диктатори”. Филмът разглежда особено подробно свалянето с помощта на ЦРУ на президента социалист Салвадор Алиенде в Чили през 1973 г. и опита за преврат срещу венесуелския президент Уго Чавес през 2002 г.
Британският нобелист по литература Харолд Пинтър, гостувал и у нас през 1995 г. за обявяваането си за доктор хонорис кауза на Софийския университет, казва за Джон Пилджър: „Той е безстрашен. Строго следвайки фактите, той извлича истината и ни я поднася. Свалям му шапка”.
А ето и словото на Пилджър, произнесено в Сидни на 10 март т. г.:
Познавам Джулиан Асандж, откакто го интервюирах за първи път в Лондон през 2010 г. Веднага харесах сухото му, мрачно чувство за хумор, често допълвано от заразителен смях. Той е горд особняк: наежен и вглъбен. Станахме приятели и съм седял в много съдебни зали, слушайки как държавни оратори се опитват да заглушат него и неговата морална революция в журналистиката.
Моят върховен момент беше, когато съдия в Кралския съд се наведе през пейката си и ми изръмжа: „Ти си просто болезнено патетичен австралиец, също като Асандж”. Името ми беше в списък с доброволци, готови да предоставят средства, за да бъде освободен Джулиан. Така този съдия ме забеляза и си припомни, че съм същият, разобличил навремето ролята му (на съдията – б. р.) в прословутия случай с прогонените жители на остров Чагос (за подробности виж справката по-горе – б. р.). Без да иска, той ми направи реклама по този начин.
Видях се наскоро с Джулиан в „Белмарш”. Говорихме за книги и за потискащия идиотизъм на затвора: надъхващите позитивизъм лозунги по стените, дребните наказания. Все още не му позволяват да ползва фитнеса. Длъжен е да тренира сам в зона, подобна на клетка, където има знак, който предупреждава да не стъпва на тревата. Но трева няма. Разсмяхме се. За един кратък момент някои неща не изглеждат толкова зле.
Смехът е защитна реакция, разбира се. Когато пазачите на затвора започнаха да дрънкат с ключовете си, както обичат да правят, показвайки, че времето ни е изтекло, той млъкна. Щом тръгнах да излизам от стаята, той вдигна високо юмрука си и го стисна, както винаги прави. Той е въплъщение на смелостта.
Онези, които са антипод на Джулиан и за които смелостта е непозната, нито принципността, нито честта, стоят между него и свободата. Нямам предвид мафиотския режим във Вашингтон, който, преследвайки един добър човек, отправя предупреждение към всички нас. Имам предвид по-скоро онези, които все още твърдят, че в Австралия има справедлива демокрация.
Антъни Албанезе (настоящият премиер на Австралия – б. р.) повтаряше един свой любим израз – „Стига вече”, много преди да бъде избран за министър-председател на Австралия миналата година. Така даде прекрасна надежда на мнозина от нас, включително и на семейството на Джулиан. Вече като министър-председател той като една невестулки се преметна и започна да обяснява, че „не симпатизира“ на това, което Джулиан е направил. Очевидно трябваше да разберем нуждата му да прикрие гърба си в случай, че Вашингтон го строи да спазва реда. Знаехме, че на Албанезе ще му е необходима изключителна поне политическа, ако не морална смелост, за да се изправи в австралийския парламент, същият парламент, който ще се наслаждава на Джо Байдън през май, и да каже: „Като министър-председател, приемам за отговорност на моето правителство да върнем у дома един австралийски гражданин, който очевидно е жертва на голяма, отмъстителна несправедливост. Един човек, преследван заради онзи тип журналистика, който представлява истинско служене на обществения интерес. Един човек, който не е лъгал или мамил, както много други фалшиви персонажи из медиите, а е казал на хората истината за това, как се управлява светът.”
Смелият и морален министър-председател Албанезе би могъл да каже: „Призовавам Съединените щати да оттеглят молбата си за екстрадиция. Да сложат край на зловредния фарс, който опетни някога будещите възхищение британски съдилища, и да позволят безусловното освобождаване на Джулиан Асанж, за да се върне той при своето семейство. Оставането на Джулиан в килията му в „Белмарш” е акт на мъчение, както го нарече докладчикът на ООН. Така постъпват само диктатурите”.
Уви, моята мечта, че Австралия ще направи правилното за Джулиан, е изчерпана. Подигравката на Албанезе с тази надежда вече е близо до предателство, което историческата памет няма да забрави и мнозина няма да му го простят. Какво още чака?
Спомнете си, че Джулиан получи политическо убежище от правителството на Еквадор през 2013 г., до голяма степен защото собственото му правителство го беше изоставило. Това би трябвало да засрами отговорните. А именно – лейбъристкото правителство на Джулия Гилард (министър-председателка на Австралия от 2010 до 2013 г. – б. р.). Гилард беше толкова нетърпелива да се наговори с американците за затварянето на „Уикилийкс” заради разкриването на истината, че искаше австралийската федерална полиция да арестува Асандж и да отнеме паспорта му за онова, което тя нарече „незаконни“ публикации. От полицията посочиха, че те нямат такива правомощия – Асандж не е извършил престъпление.
Начинът, по който се отнасят с Джулиан Асандж, е като мерило за изключителното предателство спрямо суверенитета на Австралия. Пантомимата на Гилард, която се умилква пред двете камари на Конгреса на САЩ, е срамен спектакъл, запечатан в YouTube. Австралия, повтори тя, е „големият съратник” на Америка. Или беше „малкият съратник“?
Неин външен министър беше Боб Кар, друг политик от лейбъристката машина, когото „Уикилийкс” разобличи като американски информатор, едно от полезните момчета на Вашингтон в Австралия. В публикуваните си дневници Кар се хвали, че познава Хенри Кисинджър. Научаваме, кк този наистина голям войнолюбец поканил външния министър на къмпинг в калифорнийските гори.
Австралийските правителства многократно са твърдели, че Джулиан е получил пълна консулска подкрепа, което е негово право. Когато неговият адвокат Гарет Пърс и аз се срещнахме с австралийския генерален консул в Лондон Кен Паскоу, аз го попитах: „Какво знаеш за случая Асандж“? „Само това, което прочетох във вестниците“, отвърна той през смях.
Днес министър-председателят Албанезе подготвя страната за нелепата война на Америка с Китай. Милиарди долари ще бъдат похарчени за подводници, бойни самолети и ракети, които могат да достигнат Китай. Подстрекателството към война от „експерти“ в най-стария вестник в страната „The Sydney Morning Herald” и в „The Age” в Мелбърн е национален срам. Австралия е страна без врагове, а Китай е най-големият ѝ търговски партньор.
Тази ненормална сервилност към агресията е изложена в изключителен документ, наречен Споразумение за позицията на силите между САЩ и Австралия. То гласи, че американските войски имат „изключителен контрол върху достъпа до [и] използването” на въоръжения и материали, които могат да бъдат употребени в Австралия при агресивна война. Това почти сигурно включва ядрени оръжия. Министърката на външните работи на Албанезе, Пени Уонг, „уважава” двусмисленото мълчание на Америка по този въпрос, но очевидно не уважава правото на австралийците да знаят за това. Такова раболепие винаги е било налице. То не е нетипично за заселническа нация, която все още не е сключила мир с аборигените и собствениците на мястото, където живее. Но сега това става опасно. Китай като „жълтата заплаха” пасва като ръкавица на историята на расизма в Австралия. Има обаче още един враг, за който не говорят. Това сме ние, обществото. Наше е правото да знаем. И наше е правото да кажем „НЕ”. От 2001 г. насам в Австралия са приети 82 закона, отнемащи хилавите права за свобода на изразяването и на несъгласието и насърчаващи параноята от Студената война към една все по-засекретена държава, в която ръководителят на главната разузнавателна агенция ASIO изнася лекции относно патриотичната нужда на дисциплината „Австралийски ценности”.
Действат тайни съдилища, събират се тайни доказателства, има тайни съдебни грешки. Твърди се, че Австралия е вдъхновение за големия учител отвъд океана.
Бърнард Колери (австралийски юрист и политик, разкрил информация за незаконно австралийско подслушване на офиси на Източен Тимор покрай спор за раздел на морски ресурси – б. р.), Дейвид Макбрайд (австралийски информатор, бивш майор от британската армия, разгласил информация за австралийски военни престъпления в Афганистан – б. р.) и Джулиан Асанж, дълбоко морални мъже, казали истината, са враговете и жертвите на тази параноя. Те, а не войниците, марширували за крал Едуард, са нашите истински национални герои.
Спрямо Джулиан Асандж министър-председателят има две лица. Едното лице ни залъгва с надеждата, че ще се намеси пред Байдън и това ще доведе до свободата на Джулиан. Другото лице се заиграва с президента на САЩ и позволява на американците да правят каквото искат с техния васал: да поставят цели, които могат да доведат до катастрофа за всички нас.
На страната на Австралия или на Вашингтон ще е Албанезе по отношение на Джулиан Асандж? Ако той е „искрен“, както казват по-активните поддръжници на Лейбъристката партия, какво чака още? Ако не успее да осигури освобождаването на Джулиан, Австралия ще престане да бъде суверенна. Ще бъдем едни малки американци.
Не става дума за оцеляването на свободната преса. Вече няма свободна преса. Има убежища в самиздат, като този сайт (Пилджър има предвид сайта, в който е публикувано словото му – independentaustralia.net – б.р.).
Основният въпрос е справедливостта и нашето най-ценно човешко право: да бъдем свободни.
About The Author
