Джонатан Кук е британски журналист, живеещ в Назарет, Израел. Работил е в издания като Guardian и Observer. Носител е на редица награди за журналистика и е автор на три изследвания на израело-палестинския конфликт.
Тази статия представлява негова лекция по време на конференцията #FreeTheTruth: Secret Power, Media Freedom and Democracy, провела се в Лондон на 28 януари 2023 г. Други оратори бяха бившият британски посланик Крейг Мъри и италианската разследваща журналистка Стефания Маурици, автор на наскоро публикуваната книга “Тайна власт: WikiLeaks и нейните врагове”. На събитието бившият лидер на лейбъристите Джереми Корбин връчи наградата „Гавин Макфейдън“ на Джулиан Асанж за това, че е „журналистът, чиято работа в най-голяма степен илюстрира значението на свободната преса“.
По време на едно интервю през 2011 г. Джулиан Асанж направи остро наблюдение на ролята на това, което той нарича „възприеманите като морални институции“ в обществото, като например либералните медии:
“Това, което движи вестник като „Гардиън“ или „Ню Йорк Таймс“, не са техните вътрешни морални ценности. Това е просто фактът, че те имат пазар. В Обединеното кралство има пазар, наречен „образовани либерали“. Образованите либерали искат да купуват вестник като „Гардиън“ и затова възниква институция, която да задоволи този пазар… Това, което е във вестника, не е отражение на ценностите на хората в тази институция, а е отражение на пазарното търсене.“
Навярно Асанж е придобил тази представа, след като през предходната година е работил в тясно сътрудничество с двата вестника относно документите за войните в Афганистан и Ирак.
Една от грешките, които обикновено допускаме по отношение на така наречените „мейнстрийм медии“, е да си представяме, че техните издания са се развили в някакъв постепенен процес отдолу нагоре. Насърчавани сме да приемаме, че в начина, по който се формират медийните публикации, има поне елемент на доброволно сдружаване.
Най-просто казано, представяме си, че журналисти с либерални или леви възгледи гравитират към други журналисти със сходни възгледи и заедно създават либерално-леви вестници. Понякога си представяме, че нещо подобно се случва и между десни журналисти и десни вестници.
Всичко това изисква да се пренебрегне слонът в стаята: собствениците милиардери. Дори и да се замисляме относно тези собственици – а по принцип не ни се препоръчва да го правим – ние сме склонни да предположим, че тяхната роля е най-вече да осигурят финансирането на тези свободни упражнения по журналистическо сътрудничество.
Поради тази причина стигаме до извода, че медиите представляват обществото: те предлагат пазар на мисълта и изразяването, в който идеите и мненията съответстват на чувствата на огромното мнозинство от хората. Накратко, медиите отразяват спектър от приемливи идеи, а не определят и налагат този спектър.
Опасни идеи
Разбира се, ако се замислим, тези предположения са абсурдни. Медиите се състоят от издания, които са собственост и обслужват интересите на милиардери и големи корпорации – или в случаи като Би Би Си, зависят изцяло от държавната щедрост.
Освен това почти всички корпоративни медии се нуждаят от приходи от реклама от други големи корпорации, за да не губят пари. В тази схема няма нищо „отдолу нагоре“. Тя е изцяло насочена отгоре надолу.
Журналистите работят в рамките на идеологически параметри, строго определени от собственика на медията. Медиите не отразяват обществото. Те отразяват интересите на малък елит и на институциите на националната сигурност, които насърчават и защитава този елит.
Тези параметри са достатъчно широки, за да позволят известно несъгласие – достатъчно, за да изглеждат западните медии демократични. Параметрите обаче са достатъчно тесни, за да ограничат репортажите, анализите и мненията, така че опасните идеи – опасни за корпоративно-държавната власт – почти никога да не бъдат разглеждани внимателно. Казано направо, медийният плурализъм е спектърът от допустими мисли сред властовия елит.
Ако това не ви се струва очевидно, може да ви помогне да мислите за медиите по-скоро като за всяка друга голяма корпорация – например верига супермаркети.
Супермаркетите са големи обекти, подобни на складове, в които се предлага широка гама от стоки, сходна за всички вериги, но отличаваща се с малки разлики в цените и търговската марка.
Въпреки тази съществена прилика всяка верига супермаркети се рекламира като коренно различна от своите конкуренти. Лесно е да се поддадем на това внушение и повечето от нас го правят: до степен, в която започваме да се идентифицираме с един супермаркет в сравнение с останалите, вярвайки, че той споделя нашите ценности, въплъщава нашите идеали, стреми се към неща, които са ни скъпи.
Всички знаем, че има разлика между Waitrose и Tesco в Обединеното кралство или Whole Foods и Walmart в САЩ. Но ако се опитаме да определим в какво се състои тази разлика, е трудно да разберем – отвъд конкуриращите се маркетингови стратегии и насочването към различни аудитории за пазаруване.
Всички супермаркети споделят основната капиталистическа идеология. Всички те са патологично движени от необходимостта да генерират печалби. Всички те се опитват да стимулират хищническото консуматорство сред своите клиенти. Всички те създават прекомерно търсене и отпадъци. Всички те прехвърлят разходите си върху обществото.
Привличане на читатели
Медийните издания са почти същите. Те са създадени, за да правят по същество едно и също нещо, но могат да печелят от сходството си само като го представят – маркетират – като различие. Те се брандират по различен начин не защото са различни, а защото, за да бъдат ефективни (ако не винаги печеливши), трябва да достигнат до различни демографски групи и да ги привлекат.
Супермакетите го правят чрез различни акценти: дали кока-колата или виното са водещи за загубите? Трябва ли екологичните показатели и хуманното отношение към животните да бъдат предпочитани пред съотношението цена-качество? Не по-различно е и с медиите: те се обявяват за либерални или консервативни, на страната на средната класа или на неквалифицирания работник, за предизвикателство към силните или за почит към тях.
Основната задача на един супермаркет е да създаде лоялност у част от пазаруващите, за да спре тези клиенти да се отклоняват към други вериги. По същия начин една медия укрепва предполагаем набор от споделени ценности сред определена демографска група, за да спре читателите да търсят новини, анализи и коментари другаде.
Целта на корпоративните медии не е да разкриват истината. Тя не е мониторинг на центровете на властта. Целта е да се завладеят читателите. Доколкото една медия следи властта, изрича трудни истини, то е защото това е нейната марка, това е, което аудиторията очаква от нея.
„Истински“ журналисти
И така, как това е свързано с настоящата тема?
Не на последно място, това помага да се изясни нещо, което озадачава много от нас. Защо журналистите не се вдигнаха да подкрепят Джулиан Асанж – особено след като Швеция прекрати най-дългото предварително разследване в историята си и стана ясно, че преследването на Асанж, както той винаги е предупреждавал, проправя пътя към екстрадирането му в САЩ за разкриване на военните им престъпления?
Истината е, че ако „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“ настояваха за свободата на Асанж;
ако бяха разследвали очевидните пропуски в шведския съдебен иск както направи Нилс Мелцер, специалният докладчик на ООН по въпросите на изтезанията;
ако крещяха за опасностите, които крие допускането на САЩ да предефинират основната задача на журналистиката като държавна измяна съгласно драконовския, стогодишен Закон за шпионажа;
ако бяха използвали значителните си мускули и ресурси, за да подадат заявления за свобода на информацията, както направи Стефания Маурици за своя сметка;
ако посочваха безкрайните правни злоупотреби при третирането на Асанж в Обединеното кралство;
ако бяха съобщавали, а не пренебрегвали фактите, които излязоха наяве по време на изслушванията за екстрадиция в Лондон;
накратко, ако бяха държали преследването на Асанж постоянно в центъра на вниманието, той вече щеше да е на свобода.
Усилията на различните засегнати държави постепенно да го заличат през последното десетилетие щяха да се окажат безполезни, дори да се самосаботират.
На някакво ниво журналистите разбират това. Точно затова те се опитват да убедят себе си и вас, че Асанж не е „истински“ журналист. Затова си казват, че не е нужно да проявяват солидарност с колега журналист – или още по-лошо, че е нормално да засилват кампанията за демонизирането му, провеждана от службите за сигурност.
Като игнорират Асанж, като го отричат, те могат да избегнат да мислят за разликите между това, което е направил той, и това, което правят те. Журналистите могат да избегнат да анализират собствената си роля на пленени слуги на корпоративната власт.
Медийна революция
Асанж е заплашен от 175 години в затвор с максимална сигурност, но не за шпионаж, а за публикуване на журналистически материали. Журналистиката не изисква специална професионална квалификация, както мозъчната хирургия и адвокатската професия. Тя не зависи от прецизни и задълбочени познания по човешка физиология или правни процедури.
В най-добрия случай журналистиката е просто събиране и публикуване на информация, която служи на „обществения интерес“. Обществен: тоест, обслужва вас и мен. За това не се изисква диплома. Не изисква голяма сграда или богат собственик. Прошепнете го: всеки от нас може да се занимава с журналистика. И когато го правим, трябва да се прилага журналистическа защита.
Асанж се отличи в журналистиката както никой преди него, защото създаде нов модел за принуждаване на правителствата да станат по-прозрачни, а държавните служители – по-честни. Точно затова елитът, който притежава тайната власт, иска да унищожи него и този модел.
Ако либералните медии наистина бяха организирани отдолу-нагоре, а не отгоре-надолу, журналистите щяха да бъдат възмутени – и ужасени – от това, че държавите изтезават един от тях. Те щяха да се страхуват истински, че могат да станат следващата мишена.
Защото е атакувана практиката на чистата журналистика, а не отделен журналист.
Но корпоративните журналисти не виждат нещата по този начин. И в интерес на истината, тяхното изоставяне на Асанж – липсата на солидарност – е обясним. Журналистите не се държат съвсем ирационално.
Корпоративните медии, особено либералните издания и техните журналисти-служители, разбират, че медийната революция на Асанж, олицетворявана от Wikileaks, е много по-голяма заплаха за тях, отколкото държавата на националната сигурност.
Трудните вътрешни истини
Wikileaks предлага нов вид платформа за демократична журналистика, в която тайната власт, заедно с присъщите ѝ корупция и престъпления, става много по-трудна за упражняване. В резултат на това корпоративните журналисти трябваше да се изправят пред някои трудни истини в собствените си „домове“, които избягваха до появата на Wikileaks.
Първо, медийната революция на Wikileaks заплашва да подкопае ролята и привилегиите на корпоративния журналист. Читателите вече не трябва да разчитат на тези добре платени „арбитри на истината“. За първи път читателите имат пряк достъп до оригиналните източници, до неподправените документи.
Читателите вече не трябва да бъдат пасивни потребители на новини. Те могат да се информират сами. Те не само могат да изключат посредника – корпоративната медия – но и най-накрая да преценят дали този посредник е бил напълно откровен с тях.
Това е много лоша новина за отделните корпоративни журналисти. В най-добрия случай това ги лишава от всякаква аура на авторитет и престиж. В най-лошия случай се гарантира, че професията, която и без това е с ниско обществено доверие, ще се разглежда като още по-малко надеждна.
Но това е и много лоша новина за собствениците на медии. Те вече не контролират дневния ред на новините. Те вече не могат да служат като институционални пазачи. Те вече не могат да определят границите на приемливите идеи и мнения.
Журналистика на достъпа
Второ, революцията на Wikileaks хвърля нелицеприятна светлина върху традиционния модел на журналистиката. Тя демонстрира, че той по своята същност е зависим от скритата власт – и следователно съучастник в нея.
В основата на модела на Wikileaks е информаторът, който рискува всичко, за да разкрие обществено значима информация, която властимащите искат да скрият, защото разкрива корупция, злоупотреби или нарушения на закона. Помислете за Челси Манинг и Едуард Сноудън.
За разлика от тях, жизнената сила на корпоративната журналистика е достъпът. Корпоративните журналисти сключват негласна сделка: вътрешните източници предоставят на журналиста подбрани откъси от информация, които може да са верни, а може и да не са, и които неизменно обслужват интересите на невидими сили в коридорите на властта.
И за двете страни отношенията на достъп зависят от това да не се противопоставят на властта, като разкриват нейните дълбоки тайни.
Вътрешният човек е полезен за журналиста само докато има достъп до властта. Това означава, че вътрешният човек рядко ще предложи информация, която наистина застрашава тази власт. Ако го направи, скоро ще остане без работа.
Но за да се счита за полезен, вътрешният човек трябва да предложи на репортера информация, която изглежда откривателска и която обещава на журналиста кариерно израстване и награди.
И двете страни играят роля в една фарсова игра, която обслужва общите интереси на корпоративните медии и политическия елит.
В най-добрия случай достъпът дава възможност на журналистите да се запознаят с властовите игри между съперничещи си елитни групи с противоречиви програми – между по-либералните елементи на властовия елит и по-ястребските елементи.
Общественият интерес винаги се обслужва само в най-незначителна степен: получаваме частична представа за разделенията в администрацията или бюрокрацията, но много рядко – за цялостната картина на случващото се.
За кратък период от време либералните компоненти на корпоративните медии се отказаха от историческия си достъп, за да се присъединят към революцията на Wikileaks в областта на прозрачността. Но те бързо разбраха опасностите на пътя, по който тръгнаха – както става ясно от цитата на Асанж, с който започнахме.
Разум и мускули
Би било голяма грешка да приемем, че корпоративните медии се чувстват застрашени от Wikileaks само защото те са се справили много по-добре с търсенето на отговорност от властта, отколкото корпоративните медии. Тук не става въпрос за завист. Става дума за страх. В действителност Wikileaks прави точно това, което корпоративните медии искат да не правят.
Журналистите в крайна сметка обслужват интересите на собствениците на медии и рекламодателите. Тези корпорации са скритата власт, която управлява нашите общества. Освен че притежават медиите, те финансират политиците и мозъчните тръстове, които толкова често диктуват дневния ред на новините и политиката. Нашите правителства обявяват тези корпорации, особено тези, които доминират във финансовия сектор, за твърде големи, за да фалират. Защото властта в нашите общества е корпоративна власт.
Стълбовете, които поддържат тази система на тайна елитна власт – тези, които я прикриват и защитават – са медиите и службите за сигурност: разумът и мускулите. Медийните корпорации защитават корпоративната власт с помощта на психологическа и емоционална манипулация, така както службите за сигурност я защитават с помощта на инвазивно наблюдение и физическа принуда.
Wikileaks нарушава тези уютни отношения и от двете страни. Той заплашва да сложи край на ролята на корпоративните медии като посредници в разпространението на официална информация, като вместо това предлага на обществеността пряк достъп до официални тайни. И по този начин се осмелява да разкрие практиката на службите за сигурност, докато те нарушават законите и извършват злоупотреби, и по този начин им налага нежелани надзор и ограничения.
Заплашвайки медиите и службите за сигурност да бъдат подведени под демократична отговорност и разкривайки дългогодишното им сговаряне, Wikileaks отваря прозорец към това колко фалшиви са всъщност нашите демокрации.
Общото желание на службите за сигурност и корпоративните медии е Асанж да изчезне с надеждата, че неговият революционен модел на журналистика ще бъде изоставен или забравен завинаги.
Няма да стане така. Технологията няма да изчезне. И ние трябва да продължаваме да напомняме на света какво постигна Асанж и каква ужасна цена плати за постижението си.
About The Author
