Обезоръжената левица пред лицето на войната

Серж Алими, директор на „Le Monde diplomatique“

От февруари насам във всекидневната ни реалност нахлува рискът от ядрена война. Същевременно политическите партии в повечето страни гледат другаде. Американски кандидати за Сената – институцията, която най-пряко се занимава с външната политика, дебатираха ожесточено цял час, без дори да произнесат думата „Украйна“. Нито едно важно събитие не бе свикано на тази тема. Дипломацията сякаш изключи от скорост. Почти всички медии залагат на версията, че ядрената заплаха е само шантаж, с който Русия се старае да бъде забравена поредицата от военни неуспехи на нейната армия. Мечката е притисната, обясняват ни, и затова надава рев; тя трепери, няма защо да се тревожим. На терена боевете се ожесточават, бомбардировките се редуват със саботажи. Но другаде, особено в левицата, упорито разговарят за друго.

Именно в условията на почти пълно безразличие на 3 октомври във френското Национално събрание се състоя дебат за Украйна. От милост към участниците е по-добре да забравим за него. Притеснени изказвания на депутати, стараещи се да отхвърлят всякакви минали общувания с президента Владимир Путин, си съперничеха с високопарни тиради за „свободния свят“, извадени сякаш от нафталина на 50-те години. Като при всеки конфликт, в който участват Съединените щати, от Корейската война насам, безхарактерни политици и журналисти, познаващи само две години от световната история ‒ 1938 и 1939, преповтарят вечните аналогии: Мюнхен, Даладие, Чембърлейн, Сталин, Чърчил, Хитлер.

През последните двадесет години „Садам“, „Милошевич“, Кадафи“, „Асад“ вече ни бяха представени като превъплъщения на германския фюрер. Този път „Путин“, „господарят на Кремъл“, е в същата роля. И всеки път ни заповядат да се борим срещу новопоявилия се дявол, а също да го накажем, разорим, унищожим, за да попречим на престъпното му дело да се разрасне. Впоследствие преиграваме една и съща позната сценка ‒ на изненадани и безутешни, когато открием, че това, което е последвало след разгрома на чудовището, невинаги съвпада с модела на либералната и приобщаваща демокрация, който сме обещали: Муамар Кадафи бе наследен от мафиотски милиции, организацията „Ислямска държава“ (ИДИЛ) просперира сред бившите привърженици на Садам Хюсеин.

В случая с войната в Украйна рискованото залагане на „промяна на режима“ в Москва се подкрепя не само от неоконсерватори, привърженици на щедрите военни бюджети и перманентната война между цивилизациите, а и от някои активисти на левицата, които биха искали НАТО да позволи на Киев да отвоюва цялата си територия, включително Крим. Как да се намери изход от противоречието, породено от подобни позиции?

През 1961 г., насред студената война, Джордж Ф. Кенън ‒ американски теоретик на сдържането (containment) на Съветския съюз, отправи следното предупреждение към своите сънародници, и към някои други: „Няма нищо по-егоцентрично от демокрация, заела се да воюва. Тя бързо става жертва на собствената си военна пропаганда. Вследствие на това има склонност да придава абсолютна стойност на своята кауза, което води до преиначаване на всичко останало. Нейният враг се превръща в превъплъщение на злото. Нейният лагер – в център на всички ценности. Сблъсъкът се превръща в апокалиптично видение. Ако загубим, всичко е опропастено, животът губи всякакъв смисъл, нищо не заслужава да бъде спасено. Ако победим, всичко ще стане възможно (…) силите на доброто ще се разгърнат без да срещат съпротива, най- благородните стремежи ще бъдат задоволен.“ (1)

Изкушението да се стигне до подобно „демократично манихейство“ е още по-неустоимо поради факта, че в случая с Украйна прегрешенията на руското правителство са смайващи. То наруши териториалната цялост на своята съседка в международно признатите ѝ граници; упорито потъпква правото на съществуване на украинския народ. По такъв начин грубо нарушава Устава на Организацията на обединените нации (ООН), който забранява подобна употреба на сила. Освен това като страна ‒ основателка на ООН, Русия възпрепятства тази организация да упражни ролята си на гарант на международния мир, тъй като Съветът за сигурност, в който тя има право на вето, е единственият орган, разполагащ с правото да санкционира агресор. Така Русия действа също като Съединените щати при войната в Ирак, но с утежняващи обстоятелства: макар да призна границите на Украйна в момента на нейната независимост през 1991 г., тя вече анексира през 2014 г. част от територията ѝ, Крим. И наскоро си присвои и няколко други ‒ Донбас и области от Южна Украйна, които впрочем контролира само частично.

Освен това руската армия руши, извършва военни престъпления и изнасилвания. Не непременно повече от други окупационни сили; да си припомним Съединените щати по време на войната във Виетнам – бомбардировачите В-52, масовото използване на хербициди като „Агент Ориндж“, избиването на 500 цивилни от лейтенант Уилям Кели в селцето Сонгми на 16 март 1968. Но на кого му хрумва да спомене за това, когато никой не се наема да го припомни? И все по-малко ще може да се говори, защото от 24 февруари т.г. съществува забрана да се изнася какъвто и да е факт, способен да опетни непорочната тога на Запада и вълшебните приказки, описващи го като спасител на смирените и слабите срещу кръвожадните тирани. Фактът, че непрекъснато ни заливат с подобни лъжи, потвърждава отстъплението на разума и свидетелства за атмосферата на сплашване, в която живеем (2). Съществува и страх да не се изложим пред някого, да се превърнем в подобие на „сомнамбулите“, събудили се внезапно през август 1914 г.

Ядрена война за предотвратяване на унизително отстъпление?

Годината е 1914 -та. Няколко дни преди избухването на Голямата война, френското обществено мнение гледа другаде, далеч от Сараево. През юли в Парижката съдебна палата се гледа делото на Анриет Кайо. Няколко месеца по-рано тя е убила директора на вестник Фигаро, когото смята за отговорен за клеветническата кампания срещу своя съпруг Жозеф Кайо, човек трижди виновен от гледна точка на десния навремето вестник, тъй като е (умерено) ляв, противник на милитаризма и архитект на подоходния данък, гласуван току-що от Националното събрание. Анриет Кайо е оправдана в деня, в който Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Следва незабавна обща мобилизация. На 22 август, за един ден, са убити 27 000 френски войници. Всички вече са забравили за процеса Кайо. Както и ние вероятно скоро ще забравим смъртта на Елизабет ІІ и хилядите маловажни полемики и криминални случаи, които ни отвличат вниманието от войната в Украйна.

Преди изригването на този вулкан, докато магмата заливаше Донбас, Кремъл и главната квартира на НАТО, ние вече гледахме другаде. Не е нужно да напомняме днес за серията провокации, които накараха Москва да мисли, че американците, противно на ангажиментите, поети при германското обединение, се стремят да се доближат до руските граници, да привлекат на своя страна бивши съветски републики и с това да поставят под заплаха руските стратегически интереси. По времето на Съветския съюз Западът избягваше подобни волности и никога не допусна някой от стратегическите му съперници да се настани в близост до Съединените щати. Кубинската криза през 1962 г. го доказа.

Навремето обаче двете суперсили, макар и решително противопоставящи се по основните въпроси, отказаха да тръгнат по пътя на провокациите, ескалацията и войната. За това вероятно допринесоха липсата на информация в реално време, както и по-ограничените възможности за вредителство на тогавашните медии. Тайно споразумение разреши кризата от 1962 г. и избегна апокалипсиса. Изтеглянето на съветските ракети от Куба бе последвано не само от ангажимент ‒ който беше разгласен ‒ Вашингтон да не превзема острова, но също и от изтегляне на американските ракети от Турция ‒ което не бе разгласено. По това време западните държавни ръководители не допускаха журналисти да подслушват разговорите им с руските колеги; знаеха, че дипломацията се различава от публичните взаимоотношения. Те също така се въздържаха да произнасят, подобно на г-н Путин, безконечни въодушевени речи, в които всяко изречение звучи като ултиматум.

Кубинската криза упражни умиротворяващо въздействие. Вашингтон и Москва разбраха, че мащабът на опасността, която избегнаха, налага да заменят студената война с мирно съвместно съществуване. „Защитавайки жизнените си интереси, заключи Джон Кенеди през юни 1963 г., ядрените сили трябва да избягват всяка конфронтация, принуждаваща техния противник да избира между унизителното отстъпление и ядрената война.“ С тези думи американският президентът нареди на своите дипломати да избягват „малките безполезни провокации и враждебната риторика“  (3).

В момента конфликтът в Украйна не позволява да се очертае нито щастливо приключване, нито подобно мъдро поведение. Тази война ще завърши зле във всеки случай. Хипотезата за Украйна, смазана от Русия, покорена и разпокъсана от своята съседка, не е най-вероятната днес. Тя би ознаменувала сензационна промяна в позициите на Съединените щати и НАТО. А това би било от полза на един авторитарен и реакционен руски национализъм, съюзен с Православната църква и крайната десница. Подобен изход очевидно не би бил в услуга на никоя прогресивна кауза.

Проатлантическа левица, въвлечена в нов „свещен съюз“

Излишно е при това да преувеличаваме и заплахата, която разгромът на Украйна би създал за останалата част от Европа, изтъквайки с престорено опасение, че ако утре Одеса падне, Москва ще атакува Лондон, Берлин или Париж. Начинът, по който руските войски тъпчат на място в рускоговорящия Донбас, след осем месеца война, би трябвало да ни опази от мисълта, че ще поискат или ще съумеят да заплашат Полша или Литва, държави ‒ членки на НАТО.

Войната обаче не би приключила успешно и ако Русия излезе от нея като победена и същевременно унизена. Военен успех на Украйна, постигнат с масивната помощ на западните страни, би възстановил, разбира се, поне формално суверенитета на Киев над цялата територия на страната. Но дори да предположим, че перспективата за подобен изход няма да подтикне Москва към безразсъдни рискове, включително ядрени, той няма да се ограничи до победата на украинския народ. Такъв изход би довел и до укрепване на геополитическите позиции на Съединените щати, разклатени след иракския и афганистанския разгром, както и до засилване на американската хегемония върху Европейския съюз, отказал се окончателно от всякаква амбиция за стратегическа самостоятелност. А най-вече той би открил възможност за трайно подчинение на Украйна на НАТО, т.е. за установяване на постоянно напрежение спрямо Русия, в която ще зрее готовността за реванш.

И в двата случая отхвърлянето на едно дипломатическо решение, позволяващо да се предотврати „унизителното отстъпление“, което Кенеди смяташе за заплаха, би означавало, че великите сили, вместо да се заемат решително с климатичните промени и с апетитите за доминация в междудържавните отношения, ще посветят цялата си енергия на превъоръжаването за десетилетия наред. Вярно е, че след разгром на Русия понякога са следвали демократични реформи в тази страна ‒ премахване на крепостничеството няколко години след Кримската война, ограничаване на авторитарното управление на царя след победата на Япония през 1905 г., но „смяна на режима“ не е имало. А тогава не е съществувала и опасност от ядрена ескалация.

В Европа и Съединените щати левицата е обвързана или сплашена. Другаде по света тя често проявява двойственост или избира да подкрепи един от двата „лагера“. Обвързана е, когато се присъединява към политиката на Северноатлантическия алианс (НАТО), носещ също отговорност за конфликта. Може да приемем, че го прави в полза на нападнатата страна, която има право да се защитава и да освободи територията си с избрани от нея средства, включително с чуждестранна помощ. Но заемайки такава позиция, левицата се обвързва по фундаментален въпрос с правителства, срещу които се бори. Прикована в рамките на „свещен съюз“, тя отказва да прояви самостоятелност или да представи някакво предложение, превръщайки се в това, което противниците ѝ винаги са очаквали от нея – да прояви „чувство за отговорност“, и ръкопляска в такт. „Да се даде военен отпор на руската агресия ни задължава, при днешното съотношение на силите, да съдействаме на НАТО, заключава Едви Пленел, който горещо подкрепи и войната на НАТО в Косово в края на миналия век. Пред такава трагична алтернатива руският империализъм не ни предоставя друга възможност“ (4).

Конфликтът трябва да се разреши с дипломатически средства

Друга част от левицата обикновено пази мълчание и не вярва нито на легитимността, нито на ефикасността на западните санкции, но ги защитава, за да си спести охулвания. Да го кажем направо – стане ли дума за Украйна, тя бърза да смени темата. Във Франция всеки път, когато обвързаната с НАТО левица, т.е. социалистите и еколозите, пъчи гърди, защото знае, че разполага с подкрепата на почти всички ръководни инстанции и медийни среди, другата левица – комунисти и обединени „непокорни“, се снишава, очаквайки да премине бурята, като се стреми да съхрани невероятното обединение, сключено преди няколко месеца между всички тях. Това разцепление между проатлантически и „необвързани“ не е нещо ново. На 20 април 1966 г. Франсоа Митеран и неговите другари социалисти Макс Льожьон и Ги Моле внесоха вот на недоверие срещу правителството на генерал Дьо Гол. С какъв мотив? Че изтегляйки френските въоръжени сили от НАТО, тогавашният президент на републиката бил „изолирал Франция и създал опасна ситуация за нашата страна“. В момент, когато Франция се включва, редом със Съединените щати, във война, способна да я противопостави на Русия, разногласията между двете левици започват да приличат на разрив, въпреки единството им по въпросите на екологията и покупателната способност…

Една трета левица, наричана във Франция „кемпистка“ (от camp = лагер; понеже свежда политическите процеси до борба между два лагера, от които избира да подкрепи единия ‒ бел. прев.), широко разпространена в Латинска Америка и в арабския свят, се афишира като антиимпериалистическа и подкрепя, както по времето на Съветския съюз, повечето от тезите на Москва. Питаме се понякога дали си дава сметка, че днешна Русия прилича, според формулировката на интелектуалеца марксист Статис Кувелакис, на „капиталистическа държава, в която доминиращата класа е съставена от олигархия, формирала се благодарение на плячкосването на бившата държавна собственост, с пълното съгласие и помощта на Запада“ (5). Свободомислещи украински активисти добавят, че конфликтът „не е само война между държави, които си оспорват геополитическа позиция“, но „също и война за деколонизация и национално освобождение“, тъй като Москва налага марионетни правителства, заменя украинската валута с рубли и прави задължително изучаването на руски език (6).

И най-сетне, тази антиимпериалистическа левица основателно критикува привързването на Украйна и Европейския съюз към Съединените щати, но пропуска да напомни, че човекът, предизвикал тази геополитическа промяна, както и включването на две държави от ЕС, Финландия и Швеция, в НАТО, се нарича Владимир Путин. Враговете на руския президент обичат да напомнят, че е бил офицер от КГБ. Но ако се съди по постигнатите резултати от февруари насам, можем да се запитаме какво повече щеше да направи, за да обслужи американските интереси, ако беше – като Джордж У. Буш – директор на ЦРУ…

Защото привържениците на тотална победа на Украйна уж не забелязват, че Русия вече загуби своя облог. Нейните военни неуспехи накърниха репутацията на армията ѝ; нейният авантюризъм укрепи присъствието на Съединените щати на Стария континент; нейната агресия утвърди украинското национално съзнание, отричано от руския президент, който говореше за „един и същ народ“ (макар че в Крим, в Донбас и другаде мнозина рускоезични жители продължават да се смятат за по-близки до Москва, отколкото до Киев). И на последно място, Русия днес е повече от всякога зависима от Китай, както за да му продава газ, така и за да не изпадне в пълна дипломатическа изолация. От което следва, че вече не може да се твърди, че да преговаряш с Русия, е все едно да я възнаградиш за инвазията.

Толкова ли е трудно да бъдат разбрани няколко неща едновременно, включително когато изглеждат в противоречие? Възможно е да се защити правото на суверенитет на украинския народ и същевременно да се отчете, че „унизително“ смазване на Русия ще облагодетелства (в случай че човечеството оцелее) хегемонията на Съединените щати. Защото именно те доминират в НАТО, доставят оръжие за милиарди долари на Украйна и целят по този начин да отслабят стратегически съперник на западния блок. Мястото на двете съперничещи си държави в международния ред обяснява впрочем защо голям брой държави от Юга, без да са солидарни с руската агресия, смятат, че Москва е фактор на геополитическия баланс, чийто провал би възстановил американския хюбрис (арогантност и надменност – бел. ред.) и произлизащите от това опасности за евентуалните бунтари.

Политиката на санкции без правна легитимност, често налагани на държави, които не ги желаят, допълва тези опасения и едновременно противоречи на западните позовавания на „ред“ и „законност“. Почти необяснима е забележителната готовност, с която европейските държави се присъединиха към тази политика, въпреки че бяха жертва на едно юридическо разбойничество, наречено екстериториалност, когато Вашингтон ги задължи да плащат колосални глоби за това, че са търгували с Куба и Иран ‒ страни, които само Съединените щати, в нарушение на международното право, бяха решили да санкционират (7).

Войната в Украйна трябва да приключи с дипломатическо уреждане. Нищо в момента не подсказва, че това ще се случи. Русия наскоро анексира територии, които един ден ще трябва да евакуира, за да се стигне до споразумение. Украинското правителство пък съобщи, че ще откаже да преговоря с президента Путин. При подобен блокаж неучастващите в бойните действия би трябвало да се въздържат от силови изпълнения на фронта, където загиват други. И вместо това, да се съветват с държави, които Москва и Киев все още са склонни да слушат, за да се разработят условията на едно споразумение, което и руснаците, и украинците биха могли да приемат. Западните държави, които помагат на Украйна да се отбранява, трябва също така да ѝ дадат да разбере, че оръжията, които ѝ доставят, не могат да служат за отвоюване на Крим (това Москва не може да приеме), още по-малко за провеждане на операции на руска територия. Идеята президентът Путин да бъде съден за военни престъпления също трябва да бъде отхвърлена като нереалистична, още повече като се знае, че бившият му колега Джордж У. Буш прекарва пенсионерските си дни в своето ранчо в Тексас, където се е отдал на рисуване с маслени бои. И накрая, понеже президентът Джоузеф Байдън се позова на 6 октомври на „перспективата за апокалипсис“, бихме желали да се уверим, че той посвещава цялото си въображение на предотвратяването му, а не на собственото си оцеляване. За Украйна прекратяване на огъня и замразен конфликт също са за предпочитане пред ядрената зима (8).

В цялата тази обстановка отсъствието на левицата е поразително. Тя не съществува, мълчи или говори каквото ѝ хрумне. Визията за война на цивилизациите излиза отново на бял свят, електроцентралите на въглища отново са в действие, военните разходи растат експлозивно. Къде е тя? Какво мисли по въпроса? Какъв дипломатически изход предвижда? Знаехме, че се натъква на противоречия в областта на енергийната политика, културните символи, изборната стратегия. Войната в Украйна обаче потвърждава, че във външната политика нещата са още по-зле. Това е област, в която всичко трябва да се направи отново или да се преразгледа – ако предположим, че темата все още я интересува.