Куба е покрусена от вестта, че на 29 август във Венесуела внезапно е починал един от двамата сина на легендарния революционер Ернесто Че Гевара – Камило Гевара Марч. Причината за смъртта е белодробна емболия, предизвикала инфаркт.
Камило, роден на 20 май 1962 г., е едно от четирите деца на Че и втората му съпруга, кубинката Алейда Марч. В техния брак се раждат още Алейда (17.11.1960), Селия (14.06.1963) и Ернесто (24.02.1964). Името на Камило е избрано от бащата и майката в памет на героя на Кубинската революция и любим приятел на Че – загиналия на 28 октомври 1959 г. в самолетна катастрофа Камило Сиенфуегос.
Че има и дъщеря от първия си брак с перуанката Илда Гадеа. Това е родената в Мексико на 15 февруари 1956 г. Илда Беатрис Гевара. Тя умира от рак през 1995 г., когато е 39-годишна – на същата възраст, на която в Боливия през 1967 г. е убит и самият Че.
Камило Гевара бе завършил право, също като по-малкия си брат Ернесто. Сестрите им Алейда и Селия са съответно педиатър и ветеринарен лекар. От години Камило ръководеше изследователската дейност на Центъра „Че Гевара” в Хавана, занимаващ се с попълване и систематизиране на личния архив на големия революционер и с изучаване на неговия живот, дело и идейно наследство.
Най-активно участващата в публични и международни прояви от децата на Че е кръстената на майка си Алейда Гевара, която е гостувала неколкократно и в България. Давала е и няколко интервюта за „Барикада”, в които е разказвала и за семейството си. Тя също работи активно в Центъра „Че Гевара”. На неговата страница във Фейсбук тя написа и пълни с болка думи за кончината на брат си, илюстрирайки ги с негови снимки. На едната, която Алейда сама е направила по време на тяхно пътуване в Южна Африка, свързано пак с паметта на баща им, Камило е сниман в контражур, на фона на слънцето. Друга от фотографиите го показва като щастлив татко на три дъщери от двата му брака.
Първият брак на Камило се е разпаднал отдавна. Той бе с известната кубинска певица Суйлен Миланес, дъщеря на още по-известния също като певец Пабло Миланес. Суйлен, която почина едва 50-годишна през януари т. г., е майка на най-голямата от дъщерите на Камило – кръстената на него Камила.
Вторият брак на Камило е с венесуелката Роса Алисо, служителка на венесуелското консулство в Хавана, от която има още две дъщери. Камило е обожавал и трите си деца, свидетелстват всички негови роднини и приятели. Също така всички, общували с него, го описват като много открит, сърцат, дружелюбен, скромен, с топло чувство за хумор.
През далечната 1997 г. имах възможност да се запозная с Камило по време на 14-ия Световен фестивал на младежта и студентите в Хавана. Тогава той заедно със сестра си Алейда, с която се познаваме от нейно гостуване в София през 1985 г., се включи в интересна дискусия с част от делегатите за предизвикателствата пред младите хора по света.
Разговорът, разбира се, се завъртя и около новината, дошла малко преди началото на фестивала – група кубински и аржентински изследователи бяха успели да открият мястото под пистата на военно летище в Боливия, където през 1967 г. убийците на Че Гевара и партизанските му другари тайно закопават останките им и те 30 години остават в неизвестност. Естествено, че откриването им беше свързано с изключителни емоции за децата на Че, а и за всички кубинци. Останките на героите бяха докарани в Куба и положени в специален мемориал в Санта Клара – градът, чието превземане през декември 1958 г. ръководи Че и след което пътят към Хавана и към победата на Кубинската революция е отворен.
Обстановката по време на онази фестивална проява през 1997-а не даваше възможност за по-обстоен личен разговор с Камило, но мога само да потвърдя онова, което разказват за него и други хора – имаше поглед на мечтател. Русоляв като майка си, той излъчваше и несъмнена прилика с баща си. Но понеже знам от по-раншни и по-късни мои разговори с Алейда, че децата на Че никак не обичат да се кичат с със славата на легендарния си татко и с „биологичната случайност” да са негови потомци, смятам за по-важно не вторачването във физически прилики, а открояването на духовната приемственост в това семейство, преляла в индивидуалностите на всеки от членовете му.
Беглото ми познанство с Камило не ми позволява да изказвам лични обобщения за него. Затова ще цитирам тук в негова памет онова, което казват сега сестра му Алейда, кубинският президент Мигел Диас-Канел и една млада кубинска журналистка, работила с него при събирането на материали за Че в Аржентина.
Ето какво написа Алейда Гевара в деня, след като загуби брат си Камило:
„Много е тежко, когато губиш приятел. Тъгата е голяма. А когато този приятел ти е и брат, и другар в работата, и съратник в живота – тогава е крайно трудно, наистина трудно. Но животът е такъв. Изведнъж ти изтръгва неща, които не си и подозирал, че можеш да загубиш. Та аз съм по-голяма от него, беше редно аз да си отида първа. Но ето какво ни поднесе животът. Трябва да се научим да се справяме с това.
Ками ще ни липсва много и във всичко, но най-вече в Центъра, където той беше истински генератор на идеи, винаги измисляше как да направи нещо още по-красиво за паметта на нашия татко, за да го помнят хората, за да усещат присъствието му и новите поколения.
Трябва да се опитаме да продължим този негов ритъм. Трудно е, но ще опитаме. Не само заради татко, но и заради самия Камило. Ще се постараем мечтите му да станат реалност. Този брат, който вече го няма, остава в сърцата ни и спомените ни. Но той и сам беше татко, прекрасен татко, който закриляше дъщерите си, който ги обожаваше – толкова ще им липсва…
Снимката, която му направих в Южна Африка срещу слънцето, е образът, който ще запазя за брат си завинаги – активен, загледан в бъдещето, той винаги ще е с нас, винаги ще е с нас. Благодаря ти, братко, за годините, в които живяхме заедно. Благодаря ти, братко, че последва примера на нашия татко като интернационалист в Никарагуа. Благодаря ти, братко, за всичко, което ни оставяш…”
А ето какво написа в Туитър в памет на Камило Гевара и кубинският президент Мигел Диас-Канел:
„С дълбока болка казваме сбогом на Камило, син на Че и продължител на идеите му като ръководител в Центъра на Че, съхраняващ изключителното наследство на баща му. Прегръдки за майка му Алейда, за вдовицата и дъщерите му, за цялото семейство Гевара Марч.”
Предлагам тук и развълнуваните спомени на младата кубинска журналистка Дайли Перес Гийен, които бяха публикувани във вестник „Гранма” под заглавието „Камило Гевара, един мечтател”:
„”Я ела насам, момиче. Да поговорим”. Отмъкваше ме в залата, настаняваше се на един диван и започваше да мечтае. Защото Камило беше мечтател. В продължение на осем години заедно успяхме да реализираме част от замислите му – например, онова пътуване из Аржентина по следите на детството и младостта на баща му.
Беше изминала по-малко от година и половина, откакто взех диплома по социална комуникация с дипломна работа за научните усилия по издирване на останките на Че и неговите партизански другари. Камило, моят първи шеф по координацията на алтернативните проекти на Центъра за изследване на Че, не се поколеба да ми гласува доверие и да ми повери отговорната задача с камера в ръка да се включа в кръстосването из вяколко провинции в Аржентина, от юг на север и от изток на запад, чукайки на тази и онази врата, задавайки въпроси тук и там, опитвайки се да открием всяка извивка в историята на баща му в неговата родна страна.
Всяка нощ замръквахме на различни места, сред солидарни приятели, непознати, но винаги добри хора. И с тях Камило разговаряше, смееше се, пееше… Винаги с тъжна усмивка отговаряше на неизбежния въпрос какво помни за баща си: „Не знам дали съм запазил спомени или мечти за моя баща”.
За мен това беше първо излизане в чужбина. И Камило беше нещо повече от шеф, който определя задачите – беше кавалер, който следеше да се чувствам добре по време на дългите пътувания с кола, или тогава, когато умората ме надвиваше насред вечерята, или пък когато настинах след един студен дъжд… Където и да пристигнехме, той ме представяше с уважението, което заслужава една опитна журналистка, а аз бях съвсем начинаеща в професията.
Много дължа на онова пътуване. Днес вече го осъзнавам. Камило откри пред мен света на фотографията чрез снимките на своя баща. Един ден сложи на масата в кабинета си голяма черна кутия. В нея Алейда (вдовицата на Че – б. пр.) беше запазила сниманото от Че. Отпечатани снимки, диапозитиви, ролки, пликове, някои надписани от самия Че. Това беше истинско съкровище за мен. Бях зашеметена от онези документи, някои от които вече бяха показвани в изложбата „Че фотографът”. Заех се да установявам мястото на всяка направена снимка, да я свързвам с написаното от Че…
Докато подготвяхме ново издание на каталога „Че фотографът”, или пък работехме върху аудиовизуалната серия, която да придружи обиколилата света изложба, Камило ме учеше как да разпознавам коя снимка е наистина добра, какво е законът на третините, как да се разполага светлината, как да се кадрира… В крайна сметка при мен това завърши с научна разработка по тези въпроси. Той я прегледа няколко пъти, дума по дума, много ревнив към точността по темата, с която лично се беше нагърбил в Центъра. По онова време вече имахме зад гърба си седем години съвместна работа и аз се захващах да споря с него. Но беше напразно. Той винаги се оказваше прав. Камило никога не губеше в споровете.
Мечтаеше и мечтаеше. И те увличаше да правиш същото. Така беше и всеки път, когато в някой европейски град попадаше на някакви закрити интерактивни мултимедийни пространства (дигитални музеи) – веднага пожелаваше да направи нещо такова и за живота и делото на Че в Куба. Беше инициатор за създаването на Университета по информатика и видя в това също и възможността не само да се разгърне пространство за популяризиране на революционното наследство на баща му, но и Куба да разработи нова технология, модерен начин за представяне на нещата, например, в историческия център на Хавана, където да привлича хиляди туристи, а после да обиколи и света. В крайна сметка успя да осъществи тази идея в Италия.
През 2007 г. пристигнахме в Каракас с цел да продължим обогатяването на аудиовизуалния архив на Центъра. Там живееха братята Гранадо – Томас и Грегорио. Томас е бил колега от следването на Че. Той е първият от това семейство, с когото Че става приятел. После се запознава с друг от братята – Алберто Гранадо, който става негов другар в пътуванията, той е най-известният от фамилията. Камило много се вълнуваше, докато откриваше баща си в спомените на приятелите му. Продължавам да се чувствам като привилегирован свидетел на тези емоционални моменти.
Във Венесуела го отведе не само любовта, но и идеята да направи биографичнен сериал за Че. С тази цел започнахме да преглеждаме в ICAIC (Кубински институт за киноизкуство и киноиндустрия – б. р.) метри и метри киноленти, за да фиксираме всяка секунда с Че, попаднала в кадър. Камило отиде и в студиото на Националната школа по изкуствата в Кубанакан (квартал в източната част на Хавана – б. р.), когато там ревизираха архивите си, и успя наред с доста други ценни неща, да открие реч на Че, произнесена в Женева. Целият онзи материал послужи на Тристан Бауер за документалния му филм „Че, новият човек”. Днес Центърът разполага с богат архив от документален филмов материал за Че.
Камило имаше също така безпогрешен усет да се ориентира кой се навърта около него само от интересчийски подбуди – и такива нямаха шанс.
Иначе при него в Центъра винаги идваха много приятели и ние лесно ги разпознавахме, всички излъчваха нещо общо помежду си.
Обожаваше децата си. Сватбата му с Роса беше красив празник с приятели и роднини – и всички се радваха на брака им.
А „съзаклятничеството” със сестрите му и брат му просто лъхаше от тях, когато се събираха. С особена нежност се отнасяше към Ернесто.
„Алейдаааааа!” – надигаше глас из коридора на Центъра, за да поздрави майка си, когато тя идваше. Сега мисля за нея, за очите на Че и за очите на Камило…
„А за очите на децата?” – сякаш чувам да ме подсеща…”
About The Author
