Насред напрежението, предизвикано от пристигането в Тайван на председателката на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ Нанси Пелоси, Сенатът стартира дебати по законопроект, който предлага да бъде променена поддържаната през последните 40 г. позиция на Вашингтон спрямо острова. Ако законопроектът бъде одобрен, Тайван ще се превърне в четвъртата страна получателка на американска военна помощ след Израел, Украйна и Египет. В текста е включена също възможност за санкции, които ще се задействат в случай, че Пекин предприеме агресивни мерки спрямо острова.
Според анализ на Quincy Institute for Responsible Statecraft (Институт за отговорно държавничество „Куинси”) декларирането на подобна готовност означава дълбока промяна на доктрината, известна като „Политика на един Китай”. Тя предопределяше политическите и военните отношения САЩ-Китай от 1979 г. насам.
Такъв е контекстът на кризата около първата визита на ръководител на Камарата на представителите в Тайван след 1997 г., когато там гостува ултраконсерваторът Нют Гингрич. Това бе по време на втория президентски мандат на демократа Бил Клинтън, а Гингрич де факто бе онзи, който подложи Клинтън на процеса по импийчмънт. Година преди това Китай беше провел агресивни учения в Тайванския проток, включващи изстрелване на ракети в близост до острова. САЩ тогава отговориха на онази криза с най-голямата си военна мобилизация в Азия от времената на войната във Виетнам.
Това бяха времената на възходящата глобализация. Китайският БВП беше осем пъти по-нисък от този на САЩ. Сега, 25 години по-късно, отговорът на Китай е доста различен. В един разговор с Джо Байдън, изтекъл в медиите по цял свят, Си Дзинпин предупреди, че онзи, който си „играе с огъня, накрая ще се опари”. Народноосвободителната армия (на Китай) няма да стои пасивна пред онова, което се възприема като неоправдана провокация. Въпросът е докъде е готово да стигне китайското правителство, ако превърне в дела това предупреждение.
Независимо от очевидното притеснение, което породи този епизод в Белия дом, нищо от него не е в дисхармония нито с политrческата среда във Вашингтон, нито с непрестанната ескалация на напреженията и конфликтите, обзела през последните месеци американската външна политика, нито с ускорението в динамиката на директната конфронтация с Пекин, към която САЩ искат на всяка цена да привлекат и съюзниците си.
Надпреварата с Китай за хегемония е неприкритата ос във външната политика на Байдън. На срещата на върха на НАТО в Мадрид беше официализирано становището, че „систематичните предизвикателства” на Китай фокусират абсолютно приоритетното внимание на Алианса. Успоредно с войната в Украйна и с подсилването на атлантическата ос, нарасна и агресивността в тези позиции. Набраха тежест онези, които виждат в нарастващата нестабилност по света възможност да бъде решена кризата с политическата легитимност на САЩ и да се възстанови позицията им като неоспорим геополитически лидер.
В действителност подобна позиция може да бъде и крайно контрапродуктивна за самите САЩ, както това вече беше показано с войната в Украйна. В своя неотдавнашна статия бившият аналитик към американското разузнаване Пол Р. Пилар предупреждава, че Вашингтон гради „коалиция на своите съперници”, тласкайки ги да преодоляват дори най-съществените си различия, да сключват стратегически споразумения и да излизат с общи, често противоестествени позиции.
Като пример може да се спомене неотдавнашната визита на Байдън в Саудитска Арабия. Сред целите ѝ бе да се консолидират новите съюзи между Израел и държавите от Залива, формирайки мощен антиирански фронт, докато преговорите за ядреното споразумение са оставени да линеят при липсата на политическа воля. Това обаче тласна Иран към съюз с Китай, както доказва неотдавнашното му влизане в Шанхайската организация за сътрудничество.
Нещо подобно стана и с Турция, която след остри противопоставяния с Русия във войната в Сирия видя за себе си ниша в липсата на дипломатически и преговорни усилия от страна на Запада. Така Турция откри своята възможност да компенсира на терена на геополитиката тежките икономически и политически конвулсии, засегнали я през последните години. Днес Ердоган получава икономически ползи, превръщайки се в мост и в търговски партньор на Русия при преодоляването на европейските санкции. Става и посредник между страните в конфликта, както пролича от ролята му в неотдавнашното споразумение за деблокиране на износа на зърно от пристанищата на Украйна.
Нещо подобно се случва също с руско-китайското сближаване, станало факт скоро след нахлуването в Украйна. По онова време още се спекулираше, че Пекин може да стане авторитетен посредник, за да се разреши конфликтът между Русия и Запада.
Същото става и със страните от глобалния Юг, които не се присъединиха нито към санкциите, нито към изолацията на Русия, нито пък намират особено обективни причини да се присъединят към атлантическия фронт.
Вероятно посещението на Пелоси в Тайван само ще засили тази динамика на отчуждение на перифериите от американската хегемония.
Преди няколко седмици вече предупреждавах в моя статия за един възможен парадокс. Форсирането на атлантизма като геополитически субект, рамкиран риторично в битка за ценности и принципи, в конфронтация между демокрациите и тираниите по света, всъщност може да отслаби хегемонията му върху международния ред, вместо да я укрепи.
Не е въпросът само в това, че светът става неуправляем, което е проблем за всяка доминираща сила. Всъщност всеки от споменатите епизоди, всяка криза, на която се отговаря с ескалация на наказателните мерки и с агресивна мобилизация на военните сили, допринася за ерозирането на все по-крехките баланси, множи тласъците към разрушително поведение, засилва антагонизмите и максималистичните позиции на всеки от фронтовете.
Става дума за обективните щети, които могат да бъдат нанесени на всеки идеал за демокрация или свобода, без значение колко противоречив или усъвършенстван може да е той. Тези щети са способни да потопят света в спирала от конфликти и конфронтации с все по-малко и по-малко възможности за изход. Този парадокс вреди днес на мултилатерализма, дипломацията и международното право – а те все повече стават условие, за да е възможна демокрацията. В момент като сегашния, когато непримиримата логика на войната е наложена навсякъде, трябва да ги защитаваме повече от всякога.
*Авторът Пабло Бустиндуй е испански политолог, политик и публицист. Бил е депутат от партията „Подемос”, говорител на коалицията „Унидас Подемос” в Комисията по външната политика на испанския парламент, координатор на Секретариата по международните въпроси на „Подемос”.
About The Author
