„Поколението на Столетието”. Така са наричани младите кубински революционери и идеалисти от 1953 г. – годината, когато се навършва един век от рождението на Апостола на свободата на Куба, поета революционер Хосе Марти. Неслучайно именно тази вдъхновяваща за борба юбилейна година е избрана от младия адвокат Фидел Кастро за зараждане на бунтовническо движение срещу извършилия през 1952-ра преврат и установил жестока диктатура Фулхенсио Батиста.
Под ръководството на Кастро на 25 и 26 юли 1953 г. млади смелчаци извършват дръзки нападения над две казарми – „Карлос Мануел де Сеспедес” в град Баямо и „Монкада” в град Сантяго де Куба. Замислено е атаките да станат началото на всенародно въстание срещу диктатора.
В Баямо нападението е осъществено от 21 младежи. Те не успяват да спазят плана за изненадващ удар – разкриват се при промъкването си в казармата, спъвайки се в купчина консерви. В битката загива един от тях, останалите са арестувани. Следват зверски разпити и мъчения. Десетима от младежите са избити от военните без съд и присъда.
В Сантяго де Куба замисълът за изненадващ щурм на „Монкада” също се проваля. В битката загиват деветима от общо 160 участници в атаката. 52-ма от нападателите са заловени веднага след разгрома на щурма. Подложени са на жестоки изтезания и са избити без съд и присъда. Други 48, включително Фидел Кастро и брат му Раул, успяват да избягат и няколко дни се крият из околните села, но накрая са заловени.
Общо 99 участници в атаките на казармите „Карлос Мануел де Сеспедес” и „Монкада” остават живи. 51 от тях са изправени пред съда. На 32-ма са наложени тежки присъди и са изпратени в строго охранявания затвор на остров Пинос (днес – Островът на младежта). На процеса Фидел Кастро защитава сам себе си, другарите си и идеята на националното въстание срещу диктатурата. Речта става известна с последните думи от нея: „Осъдете ме, няма значение. Историята ще ме оправдае”.
Две години по-късно, опитвайки се да се представи на международната арена като демократ, Батиста решава да помилва и освободи осъдените за щурма на казармите. Доста от тях заедно с Фидел и Раул емигрират в Мексико, където вече създаденото под тяхно ръководство кубинско революционно Движение „26 юли” се заема с пряката подготовка за завръщане в Куба, започване там на партизанска война и сваляне на Батиста.
Революционерите дебаркират с яхтата „Гранма” на кубинския бряг на 2 ноември 1956 г. Първоначално почти са разбити от правителствените войски, но оцелелите се събират и започват своята битка, базирайки се в планината Сиера Маестра в източната част на Куба. Въстанието бързо набира сили, подкрепяно сърцато от кубинците и по селата, и по градовете. Революцията побеждава в новогодишната нощ на 31 декември 1958 г. срещу 1 януари 1959 г., когато Батиста бяга от Куба.
Днес 1 януари е национален празник на Куба, но и 26 юли се отбелязва много тържествено – като Ден на Националното въстание. Тази година градът, в който са централните национални възпоменателни прояви за 26 юли е град Сиенфуегос на Крибското крайбрежие. Своята почит към героите на въстанието и революцията там днес изрази и кубинският президент Мигел Диас-Канел.
Един от най-обичаните на Острова на свободата герои „монкадисти”, мъченически убит от палачите си след щурма на „Монкада”, е останалият завинаги 25-годишен Абел Сантамария, близък приятел и съратник на Фидел Кастро в онзи период. Интелигентното момче с проникновен поглед на късогледите очи зад очилата е символ на несломимия дух на революционното „Поколение на Столетието”.
Абел, който тази година би навършил 95, е роден на 20 октомври 1927 г. в семейство на бедни преселници от Испания, дошли да търсят по-добър живот в Куба. Бащата е галисиец, а майката е от испанската област Кастия и Леон. В Енкрусихада в кубинската провинция Лас Вияс се раждат петте им деца. Първа сред тях е дъщеря им Айде Сантамария, родена през 1923 г., с която по-малкият Абел остава много свързан до края на младия си живот. Освен тях във фамилията има още две момичета – Аида и Ада, както и брат им Алдо.
Децата всъщност израстват и ходят на училище не в родното си място, а в селището около завода за производство на захар „Констрансия”, където бащата работи като дърводелец. Като ученик Абел се откроява с любовта си към поезията. Пише и сам, печелейки ученическа награда.
Принуден е да започне да работи в завода за захар, едва завършил началното училище, но не прекъсва учението си. Изминава пътя от чистач до служител в заводската канцелария.
13-годишен е, когато се запознава и се възхищава на легендарния синдикалист и защитник на правата на работниците в захарната промишленост Хесус Менендес, наричан още Генералът на захарната тръстика. Именно Менендес пръв го насочва към социалистическите идеи.
На 19 г. Абел потегля към Хавана, където мечтае да учи или поне да си намери по-хубава работа. Там заживява заедно със сестра си Айде, която си е наела малък апартамент и учи в курсове за медицински сестри. Абел успява да се подготви и да издържи изпитите за Професионалнат школа по търговия. А след като я завършва, взима и гимназиална диплома.
Междувременно Айде вече е станала активистка в популярната тогава сред младежите с прогресивни идеи Ортодоксална партия. Увлича и брат си в дейността ѝ. Апартаментът им редовно е претъпкан от млади мечтатели за революция.
Така Айде и Абел попадат в средите около младия адвокат Фидел Кастро, който след разправата с лидера на Ортодоксалната партия и преврата на Батиста се убеждава, че само въоръжената борба може да свали диктатора.
Абел особено дейно и ентусиазирано се включва в предвожданата от Фидел подготовка на щурма на „Монкада”. А Айде и приятелката ѝ Мелба Ернандес стават първите жени, които също се присъединяват към групата бъдещи „монкадисти”.
Фидел много цени интелигентността и самоотвержеността на Абел. Двамата се разбират отлично. Почти връстници са – Абел е само година по-млад от Фидел. Те заедно създават и вестник на революционната си група, който Фидел кръщава „Обвинител”. Макар и да излизат само три броя от него (между юни и август 1952 г.), изданието е важен етап в подготовката на въстанието. Заради нелегалното му разпространение е и първият арест на Абел. Всъщност младежите, правили вестника, се превръщат в ядрото на бъдещите „монкадисти”.
Абел излиза от затвора още по-решен да отдаде и живота си, ако е нужно, за революцията. Присъдата и без това го лишава от перспективата да учи или да си намери достойна работа. За него няма друг път, освен борбата за сваляне на диктатурата. Той се превръща в неуморим „вербовчик” на млади борци за свобода и скоро в сформиращото се революционно движение има вече на 1200 членове.
А когато идва моментът за щурма на „Монкада”, Абел заедно с Фидел измисля целия план на операцията. На Абел е отредено да предвожда група, която да превземе болницата „Сантурино Лора” – контролът над нейната сграда би осигурил по-лесно овладяване на казармата.
Преди самия щурм Абел държи следното слово пред другарите си: „Необходимо е всички да носим в себе си вярата в победата. Но ако съдбата се разпореди другояче, ще трябва да сме смели и в поражението. Защото онова, което ще направим, ще се знае един ден и нашата готовност да умрем за родината ще бъде вдъхновение за младежите на Куба. Примерът, който ще дадем, ще заслужава саможертвата ни и болката, която ще причиним на нашите родители и на другите ни любими същества. Да умрем за родината означава да живеем!”
Уви, щурмът на „Монкада” не успява да изпълни плана, и нападателите са разгромени. Още в началото Абел си дава сметка, че са се провалили и отвлича вниманието на военните към своя фланг, за да даде възможност на Фидел и неговата група да се изтеглят.
Самият Абел се сражава геройски заедно с другарите си. Пленяват го ранен и първо го изпращат в болница, за да не умре от раните. А след това започват нечовешките изтезания, за да издаде останалите участници в щурма. Но той мълчи. Също като останалите пленени бойци.
Пребиват го от бой. После горят ръцете му. Мълчи. Тогава изваждат очите му. Късогледите му проникновени очи, които почти не виждат без счупените очила. Така и не проговаря. Накрая го застрелват.
Междувременно са арестували сестра му Айде Сантамария и приятелката ѝ Мелба Ернандес. Опитват се и тях да ги накарат да говорят. За да шокират Айде и така да „развържат езика ѝ”, ѝ поднасят на чинийка очите на Абел… Казват ѝ, че той и без това е издал всички, няма смисъл тя да мълчи.
Айде обаче веднага разбира – щом са причинила това на брат ѝ, значи той изобщо не е проговорил и ги е вбесил. Разбира също, че несъмнено вече са го убили… Тя също отказва да каже каквото и да било.
Като не успяват да я прекършат със съдбата на брат ѝ, решават да я смажат с вестта, че са отрязали тестисите на приятеля ѝ Борис Луис Санта Колома (също участник в щурма на „Монкада” и също убит от палачите след зверски мъчения) и ей сега ще ѝ ги донесат сготвени, за да ги хапне…
Айде, разбира се, е дълбоко разтърсена от чудовищните гаври, но остава непреклонна. По-късно и тя, и Мелба са осъдени в процеса срещу „монкадистите”, а през 1955 г. стават съучредителки на Движението „26 юли”.
По време на партизанската война Айде отчасти е в Сиера Маестра, отчасти е в емиграция – натоварена е от Фидел да осигурява международна подкрепа за революцията.
След свалянето на Батиста се връща в родината си и става съучредителка на Единната партия на социалистическата революция на Куба, превърнала се по-късно в Кубинска комунистическа партия. Работи в министерството на образованието. Създава и ръководи от 1959 г. до смъртта си през 1980 г. уникалната културна институция Домът на Америките, чрез който Куба подкрепя и лансира творбите на най-големите латиноамерикански писатели, поети, художници. Освен това Аййде Сантамария е избрана и начело на Латиноамериканската организация за солидарност, основана в Хавана през 1967 г.
Още преди революцията – през 1956 г., Айде се омъжва за своя другар от революционната борба Армандо Харт. В годините на диктатурата на Батиста той е студент по право и става изявен деец в студентските протести и стачки. След революцията става първо министър на образоването, а после и министър на културата. Смятан е за един от най-големите кубински интелектуалци. Двамата с Айде имат син – Абел, и дъщеря – Селия.
Въпреки активната си обществена и професионална дейност, Айде Сантамария години наред страда от дълбоки пристъпи на депресия. Преживяното след щурма на „Монкада” и жестоката гибел на брат ѝ и на тогавашния ѝ любим така и не ѝ дават мира. Тежко преживява и убийството на Ернесто Че Гевара в Боливия през 1967 г. През 1968 г. Домът на Америките публикува едно нейно писмо до загиналия Че, в което тя пише: „Преди 14 години видях да загиват най-дълбоко обичани от мен човешки същества. Мисля, че преживях прекомерни неща. Слънцето вече не е така красиво, не усещам удоволствие, като гледам палмите. Понякога, както и сега, макар че обичам толкова много живота, макар и да знам, че само заради това си струва да си отварям очите всяка сутрин, имам желание да ги оставя затворени, като твоите”.
На 11 януари 1980 г. от рак умира Селия Санчес – легендарна партизанка, любимата на Фидел от Сиера Маестра, която никога не пожелава официално да свърже живота си с него и до смъртта си остава само негова секретарка. Двете с Айде са били много близки приятелки.
Вестта за кончината на Селия е пореден жесток удар за Айде. Малко след това сестрата на Абел Сантамария преживява и автомобилна катастрофа, която я оставя с тежки хронични болки в тялото. Тя не съумява да се справи с поредната атака на депресия и на 28 юли 1980 г., два дни след поредната годишнина от щурма на „Монкада”, се самоубива с личния си пистолет – стреля в главата си.
Уви, децата ѝ – станалата писателка Селия и наследилият името на брат ѝ Абел, загиват в сполетяла и тях тежка автомобилна катастрофа. През 2008 г. колата, в която пътуват, се забива в дърво в хаванския квартал Мирамар. И двамата загиват на място. Баща им Армандо Харт умира през 2017 г.
Трагичната история на брата и сестрата Сантамария, на толкова техни другари от „Поколението на Столетието,” и до днес силно вълнува кубинците. Ежегодната почит към паметта на героите от щурма на „Монкада” и на „Карлос Мануел де Сеспедес” е като клетва, че онези млади мечтатели не са загинали напразно, че родината им ще продължи да отстоява гордото си име Остров на свободата.
About The Author
