В края на месец май правителството на Кирил Петков прие на свое заседание Национален план за въвеждане на еврото. Документът описва стъпките, които трябва да бъдат изпълнени от администрацията на много нива, така че след 18 месеца – на 1 януари 2024-та година страната ни да бъде готова да стане част от Еврозоната.
Очаквано това решение на кабинета „Петков“ предизвика редица реакции в парламента и обществото, като даде повод за продължаващото остро противопоставяне и между партньорите в управлението. Дни по-късно една от формациите, изграждащи четворната коалиция зад това правителство, обяви своето оттегляне.
Темата за членството на България в Еврозоната от години предизвиква сред българските политици и общество повече емоции, отколкото рационален дебат. Ще доведе ли влизане до „икономическа катастрофа“ за страната ни? Ще потекат ли милиарди чуждестранни инвестиции, когато приемем общата европейска валута? Ще изгубим ли суверенитет, или напротив – ще получим право да бъдем „на масата, а не в менюто“? Ще се повишат ли двойно цените? Ще изгубим ли националното си достойнство? Ще станем ли жертва на „гръцки сценарий“? Ще спечелим ли от намалените такси за превалутиране и от европейския надзор? Ще станем ли богати, щом са ни приели в клуба на богатите?
Общественото мнение се лута из редица крайности, подвеждано от политици и обществени фигури, които определено са в дълг по отношение на реалните опити да го информират коректно и адекватно, провокирайки разговор. Както по традиция се случва в България, обществото бива разделяно на две агитки, които крещят помежду си, но още преди началото на разговора са решени, че няма изобщо да водят такъв по същество. Те не желаят да чуят аргументи, които биха им позволили да изградят или променят мнението си, не допускат подобно резултат, защото още преди началото на разговора са твърдо убедени в своята правота. Така аргументите служат единствено, за да бъдат цел на опровергаване или често дори осмиване и нападение.
За еврото – отвъд истерията
„Към темата за еврото и членството на България в Еврозоната у нас се подхожда детски, да не кажа детински. Нивото на дебат е като нивото на спор между фенове на „Левски“ и ЦСКА – ако въобще можем да го говорим за някакви разсъждения, те са крайно бинарни и черно-бели. Предимно се залагана емоция, която повечето хора възприемат една ли не в стомаха си – „еврото ще ни загроби, ще ни вземат парите, гледат да ни излъжат!“ от едната страна или пък също толкова нелепото „ще потекат мед и масло от чешмите, ставаме богати!“ от другата“, коментира финансистът Константин Проданов.
Според него разполагаме с доста примери, от които да почерпим опит, включително на сходни на нас страни в разнообразни периоди – Словения около 2007 година, след това Словакия и прибалтийските държави, както и други като Румъния, Чехия и Унгария, предпочели засега да запазят националната си валута.
„Какъв би трябвало да е подходът? Като всяко друго нещо, това е инструмент. Той дава някакви възможности за икономиките, които го приемат. Трябва да бъде съобразен, най-вече като тайминг, със спецификите на съответната икономика. Има плюсове, има и минуси, по-големи или по-малки според различните държави. Това е като да дадем достъп до YouTube на едно дете – ако то е достигнало определено ниво на зрялост може да го използва, за да гледа обучителни клипове, да си развие способностите по английски или математика и да напредне. А може и да го използва, за да гледа глупашки видеа и да закърнее в интелектуалното си развитие“, коментира Проданов.
За разлика от някои други страни, в предприсъединителния си договор за членство в Европейския съюз сме поели ангажимента, но без краен срок, в даден момент да влезем в Еврозоната, припомня той. „На теория бихме могли да овъртаме и отлагаме до безкрай, но на практика рано или по-късно ще ни се наложи да се сблъскаме с този въпрос и да го обсъдим. И тогава ключовият въпрос е не какво е идеалното състояние, какъв е идеалният възможен вариант за България, а какъв е реалният възможен вариант, сравнение с алтернативата“, коментира финансистът.
Алтернативата в момента е това, в което сме – валутен борд, който в много голяма степен прилича на членството в Еврозоната, от гледна точка на негативи, но няма някои от позитивите, посочва той. „От друга страна има един голям плюс – че все пак номинално запазваме възможността си, хипотетично на някакъв етап, да се върнем към плаващ валутен курс, което може да стане по две причини – или защото бордът рухва, просто не успяваме да го удържим, или защото има осъзнато желание от страна на българския политически елит, че нашата икономика е дозряла, за да може да се позволи и да понесе плаващи валутни курсове“, обяснява Константин Проданов.
Въпросът за суверенитета
„Много е хубаво да имаме тази опция – звучи страхотно, няма да даваме суверенитет, защото в някакъв момент може да си го върнем, което означава някой ден отново да въведем плаващ валутен курс. Като икономист прегледал доста такива случаи, а и като човек преживял годините на хиперинфлацията от средата на 90-те, не мога да си представя нито след 10, нито след 30 години, момент, в който нашата икономика ще бъде достатъчно устойчива и вариант, при който ние ще сме способни да понесен плаващ валутен курс“, обяснява той.
Икономическата теория и практика показват, че малки отворени икономики, които внасят основната част от ресурсите за своето развитие и които не произвеждат нещо с особено висока добавена стойност, които са податливи и зависими от външни инвестициi, и особено които са в период на растеж, които искат да нарастват икономиката си, за тях най-печеливш е фиксираният валутен курс, който дава стабилност и устойчивост, посочва той.
„Наясно съм, че много учебникарски икономисти твърдят, че плаващият валутен курс е нещо страхотно, защото когато си девалвираме валутата, ще насърчим експорта. Чувам това и от доста леви икономисти и не знам дали си дават сметка какво означава? Това означава, че ние ще обедним собственото си население: за да произвеждаме нещо за експорт, което останалият свят иска, ние зависим от две основни неща – разходите за труд и разходите за суровини. Суровините ние ги внасяме и ако си девалвираме лева, ще ги внасяме по-скъпо, тоест единственият механизъм, за да компенсираме, ще бъде чрез обедняването на населението и по този начин по-евтината работна ръка, която би направила потенциално продукта, който произвеждаме, по-конкурентоспособен. Тук говорим за опит за постигане на конкурентоспособност не с производството на нещо с висока добавена стойност, а с де факто обедняването на работещите. Това не е правилният подход за страни като нашите, които внасят основната част от суровините и делът на високотехнологичния експорт с висока добавена стойност е много нисък“, обяснява Проданов.
Според него, когато говорим за това дали да влизаме в Еврозоната или да запазим настоящия режим завинаги, то смисълът да го запазим е ако хипотетично на някакъв етап някой ден решим, че можем и трябва да отвържем валутния курс от еврото и левът да стане плаващ, но това е хипотетична възможност, от която най-вероятно никога няма да се възползваме.
Но въпросът за „суверенитета“ у нас е деликатен – едва ли мнозинството си дава изобщо сметка какво означава монетарен суверенитет, в какво се изразява той, какви реални възможности ни предоставя и дали е добра идея българските политици да имат възможност да го упражняват. Думата ни изкушава на далеч по-ниско ниво, отвъд експертността, а по-скоро емоционално – „да решаваме сами!“, „да държим ние юздите!“, „да не ни нареждат други!“.
На масата или в менюто?
Константин Проданов развива метафората, използвана от финансовия министър Асен Василев, и посочва, че има и трета опция – да ядеш огризките и в най-добрия случай да бъдеш обслужващ персонал, подобно на героя на Чарли Чаплин, уж поканен на партито, но всъщност за прислуга. За добро или за лошо – имайки предвид кой управлява т.нар. суверенни решения в последните десетки години в България – ние и в момента нямаме монетарен суверенитет и едва ли, ако се замислим по-дълбоко и визуализираме лицата, които биха го упражнявали, ще бъдем готови да им дадем суверенитет да управляват плаващ валутен курс на лева.
За да илюстрира притесненията си какво е възможно да се случи, той дава за пример от юг. „Нашата съседка Турция е може би най-добрият пример за това какво става, ако комбинираш плаващ валутен курс с неортодоксална парична политика и директно вмешателство на правителството или президента в работата на Централната банка. Това е добре да се има предвид от хората в България, които са радетели за монетарен суверинитет, защото единственото, което стои между това някой бъдещ управник да реши, че борда не му харесва, да се разпищоли и да реши да сложи под контрол Централната банка и да започне да печата пари, единственото нещо, което го спира, е Законът за валутния борд, който може да падне с обикновено мнозинство в парламента“, предупреждава той.
Що се отнася до членството на България в Европейския банков съюз, от който вече сме част от като членове на т.нар. „чакалня на Еврозоната“ – според Проданов това е тип суверенитет, от който той е склонен да се откаже. „Участието в Европейския банков съюз означава, че Европейската централна банка надзирава директно дейностите на големите банки у нас и индиректно на всички банки. Следи се за качество на кредитния портфейл, какви кредити се раздават, какво е качеството на капитала на банката, дали се раздава на свързани лица, ако е поела прекомерен риск – може да и бъде наредено да го ограничи. Това до голяма степен снижава основния риск за нашата банкова система, който иначе съществува, ако е изцяло в български ръце, защото помните, че имахме един гуверньор, който пееше с един друг беглец банкер „Назад, назад, моме Калино“. Аз не съм фен на настоящия директор на ЕЦБ, но си мисля, че тя няма да пее с родни банкери „Назад, назад, моме Калино“, коментира Проданов.
За освободените резерви и инфлацията
Един от аргументите на критиците на влизането в Еврозоната, които Константин Проданов оспорва, е идеята, че инфлацията ще се покачи заради освободените резерви на банките, които по сегашните правила са задължени да държат в по-голям обем, отколкото това ще бъде изисквано при влизането в Еврозоната.
„У нас минималните резерви, които банките са длъжни да поддържат в депозитната база, са 10%, а в Еврозоната – 1%. Ако направим сметката за наличните средства би се оказало, че това са още около 10 млрд. лева, които – твърдят критиците – ще се излеят в икономиката ни и ще предизвикат допълнителна инфлация. Това изобщо не е задължително да стане. Защо се предполага, че банките ще насочат тези освободени резерви към кредитиране в България? Дори да искат – дали ще има кой да вземе кредити в България? Можеш да искаш да изпомпаш пари във финансовата система, която да ги насочва към реалната икономика, но това често не се случва. Този проблем беше факт особено след 2008 година, когато се надуха балони на финансовите пазари, но до реалната икономика не стигна почти нищо, защото хората се бяха прибрали, притеснили и не искаха да взимат кредити. Това, че ще се освободят едни резерви, и че ще бъдат достъпни за кредитиране, не е задължително да доведе до ръст на кредитирането“, коментира той.
На второ място, дори да има кой да ги взима, банките си имат механизми за проверка и си гледат интереса, като е напълно възможно тези освободени резерви да бъдат насочени към инвестиции в чужбина, а не към кредити в България, посочва Проданов – вместо да ги дават като кредити за жилища в България, могат да купят с тях италиански ценни книжа, например. В допълнение, дори да влезем в Еврозоната, БНБ запазва един ключов елемент – т.нар. антицикличен буфер, който е изискване за банките да заделят допълнителни резерви в случай на някакви текущи или очаквани сътресения. Ако БНБ усети, че има нездрав ръст на кредитирането, тя винаги може да затегне монетарната политика и да вдигне антицикличния буфер.
Наред с банковия надзор според Константин Проданов ще има позитив от факта, че ще имаме достъп и до всички спасители механизми на Еврозоната. „Да, това означава, че в даден момент може и ние да плащаме, за да се спасява някой друг, но също така означава, че може да се наложи някой нас да спаси и ще имаме достъп до спасителния пояс. Това е както възможност, така и право и задължение“, коментира той.
Но основният аргумент защо няма как да дойде инфлация и да се надуят балони по линия на тези освободени средства, е защото ЕЦБ директно наблюдава какво правят нашите банките и няма абсолютно никакъв интерес да си затваря очите „за зулуми, лоши кредити, свързани лица“ и т.н., защото ако нещо стане, тя ще трябва да ни спасява. Друг плюс, който се оценява на около 1 млрд. лева, са транзакционните разходи, които идват заради обръщането на лев в евро, които сега ще се спестят. Проданов не е съгласен с твърдението, че банките ще компенсират тези загуби средства чрез други такси, като дава пример с отпадналите такси за роуминг, които не са довели до нови такси, компенсиращи тази загуба за телекомите. „Ако тръгнем по тази логика, че всяка една рационализация, която направим, някой ще измисли вариант да я заобиколи, това е универсален аргумент да не правим абсолютно нищо“, обобщава той.
По отношение на „имиджовия ефект“ Проданов посочва, че той до голяма степен е изконсумиран с влизането ни в Европейския съюз и той не очаква сериозни инвестиции, базирани просто на престижа, че вече ще бъдем в Еврозоната.
Толкова за позитивите. Къде са проблемите?
Отвъд тези аргументи на критиците на влизането на България в Еврозоната, които според Проданов са по-скоро несъстоятелни, той е категоричен, че еврото има редица тежки проблеми и поради тази причина, към момента, страната ни не бива да бърза с присъединяването си. Проблемите са свързани както със самия дизайн на еврото като валута, така и с процесите, които се развиват в последните месеци, които според Проданов са много притеснителни.
„Изначално когато беше въведено, еврото не беше измислено така, че да отговаря напълно на критериите за функционална валута в действащ икономически съюз. То предполага унификация и единодействия по отношение на монетарните политики на централните банки във въпросния съюз, но няма фискална координация. Това означава, че няма фискални трансфери от центъра на Еврозоната към отделните периферни части на съюза, които са с различно ниво на икономически растеж. Ако се върнем към базисното разбиране какво представлява валутата като такава, тя отразява до голяма степен силата на икономиката в даден регион. Няма как да нямаш и да не произвеждаш дисбаланси между райони, които са с различно икономическо развитие, но използват една и съща валута“, обяснява Проданов.
Най-малкото такива дисбаланси ще се произвеждат, защото при по-слабо развити райони с по-висок риск, очакваната възвръщаемост от инвестиции е по-висока – първото правило във финансите гласи, че по-високият риск носи по-висока възвръщаемост. „Какво се получи, след като беше въведено еврото? Евтините капитали от Германия се насочваха там, където има по-висока възвръщаемост в рамките на съюза, защото имаше притъпено усещане за риск. Те се насочиха към Гърция, към Португалия, към Испания и то се насочиха не към продуктивни сектори, а към такива, които са податливи на спекулации – или финансови услуги, или недвижими имоти, и това доведе до доста проблеми. Най-общият проблем, който възниква е, че това постепенно с времето може да доведе до дисбаланси в задлъжняването на отделните региони, освен ако вместо да задлъжняват по-слабите региони, финансовите им нужди не биват компенсирани с трансфери от страна на централната власт – в случая от по-развития център по към слабата периферия“, посочва финансистът и дава за пример САЩ.
„Те са федерален съюз, в който отделните щати имат свой бюджет, но има и федерален бюджет, който е по-голям от щатските. Той е между 20% и 22% от БВП, а щатските и местни са – 17-18%. С други думи, на федерално ниво, има набор от услуги, които държавата там предоставя на отделните щати. Те са свързани с инфраструктура, с образование и т.н., което гарантира, че дори щатът Калифорния заради балансирания си бюджет да не може да плати на учителите си, това не означава, че училищата в Калифорния ще затворят, защото има фискални трансфери, които дотират и помагат на отделните щати“. В Европа подобно нещо почти не съществува – уж имаме обща валута, но с проблемите всеки сам трябва да се оправя.
Според Константин Проданов трябва да си спомним идеята на Александър Хамилтън, че за функционират заедно отделните щати, те трябва заедно да взимат дългове и да ги харчат заедно за публични услуги, без това да отменя собствените бюджети на отделните щати, но над тях да има и федерален бюджет. В Европа, посочва Проданов, еквивалента на федералния американски бюджет е бюджетът на Европейския съюз, но той представлява едва около 1% от БВП на Съюза.
Преди няколко години за първи път се подходи към инструмент, който да бъде финансиран с поемането на общо европейски дълг – т.нар. Механизъм за възстановяване и устойчивост, част от който са националните Планове за възстановяване и устойчивост на отделните държави.
„Това беше стъпка в тази посока, която преди две години много ме обнадежди, че в името на необходимостта да се обединим пред общата опасност на кризата, причинена от коронавируса, ние успяхме да действаме като единен субект. За мен това беше много позитивна стъпка в правилната посока“, коментира Константин Проданов и признава, че в тази връзка той публично е защитавал тезата, че е добре по-скоро да влезем в Еврозоната, за да участваме в процеса на вземане на решения и движението на процесите в една или друга посока.
„Но тогава изглеждаше, че този процес по промяна и еволюция на Еврозоната е нещо, което се решава чрез равнопоставен диалог. За съжаление това, което виждам в последните месеци и седмици, особено след войната, ме прави много по-голям песимист за бъдещето както на Еврозоната, така и на ЕС. Това в никакъв случай не трябва да се тълкува като индиректно оправдание на руската инвазия, напротив, просто давам обективно си мнение като икономист. И то е, че санкционните мерки, които бяха въведени от Европа по отношение на Русия са еквивалентни на харакири. Но при харакирито все пак имаш секундант, който да ти отреже главата, преди лицето ти да се сгърчи. Скоро тези гърчове ще се видят по лицето ни“, прогнозира Проданов.
„Вземете тоталният отказ от руски суровини. Според мен той няма да постигне целта, която си е поставил, защото, първо поради факта, че цените са много по-високи, руснаците могат да компенсират намаления обем продажби с цената. Второ, те имат предостатъчно клиенти в Азия, които са склонни да поемат техните ресурси. Ние няма да ги възпрем от инвазията, но ще се принудим да инвестираме изключително много в нов тип инфраструктура, например за втечнен газ, който ще бъде по-скъп. И не става дума само за газ, а за всички суровини, които ще започнат да се пренасочват към други региони на света – има някои, които можем да заменим, но други не можем. Това означава, че независимо какво ще стане с войната, този икономически разлом между Европа и Русия ще бъде факт за десетилетия напред. Ние сме обречени на по-високи цени на суровините, които директно ще подрият конкурентоспособността на европейската икономика, и най-вече на немската, която е индустриалният мотор на Европа и зависи от тези суровини“, коментира той.
„От друга страна, това което ме стряска е, че се говори за ударно увеличение на разходите за отбрана, което ще дойде по линия на нова задлъжнялост. Когато си говорим за взимане на общ дълг, който гарантират всички страни – аз съм за, ако става дума за дългове, които да смекчат разликата между отделните региони откъм подобряване на публичните услуги, например в страни като България, или например за създаване на фондове, които са компенсират зеления преход. Но това няма да се случи, защото ще си купуваме оръжия“, добавя Проданов.
И дава за пример Гърция: в момента на влизане в Еврозоната през 2003 година Гърция вече имаше дълг 103% от БВП, много над допустимия по Маастрихстките критерии, тя вече беше „по пързалката“. После дългът се удвои, когато 2007 година дойде кризата и БВП падна с 30%, така че изведнъж всички се стреснаха, че след като е паднал БВП, те няма да могат да си обслужват дълга, и поискаха по-високи лихви. „Но той беше по-неуправляема траектория заради структурни проблеми на тяхната икономика много преди да влязат в Еврозоната. Защо го споменавам в контекста на разходите за отбрана? Защото всъщност една от основните причини за задлъжнялостта на Гърция преди да влезе в Еврозоната бяха много високите разходи за отбрана, правени заради конфликта с Турция. Тръгнем ли по пътя на милитаризация за сметка на дългове, това е много хлъзгава пързалка“, предупреждава Константин Проданов.
Той се противопоставя и почти религиозната вяра в отдавна заложените критерии за свръхдефицит, които според него са само временно дерогирани. „Ако вместо 2,9% дефицит ние стигнем 3,1%, дори да харчим за нещо, от което наистина имаме нужда – например да подпомогнем пенсионерите, веднага ти отварят процедура, следват санкции, трият ти сол на главата, образно казано. Същевременно в момента без никой да ни пита се обсъжда вземането на дълг, който да бъде предоставен на Украйна за покриване на текущи разходи.
„Другото, което много ме притеснява, е идеята за промяна на начина, по който да се взимат решенията вътре в съюза, като се премахне настоящото изискване за консенсус. Не трябва да има нито един който е против, той има право на вето – една държава може да блокира дадено решение. Сега съвсем директно се обсъжда да се променят правила така, че вече решенията да се взимат с мнозинство, а не с пълен консенсус, защото не можем да си позволим няколко държави да спъват всички. Но това означава, че всяко нещо, което големите държави не харесат или искат да наложат, ние не можем да се възпротивим“, коментира Проданов. Според него това означава, правилата се променят постфактум, а когато влизаш в даден съюз, би трябвало да познаваш базовите си права и задължения.
„Именно това е проблемът с бързото приемане на еврото. Ако преди съм твърдял, че няма причина да се бавим, то днес казвам: нека задържим, защото тази еволюция не ми харесва. Не ми харесва как еволюират идеите относно механизмите за взимане на решения. Ако прибързаме можем да станем необратимо членки на нещо, в което правилата са срещу нас и наистина ни канят не за да бъдем на масата, а за да бъдем обслужващ персонал“, обобщава той.
ЕК: България не е готова за еврото
На този фон на 1 юни бяха публикувани годишните доклади за конвергенцията, от които стана ясно, че Хърватия ще стане член на Еврозоната на 1 януари 2023-та година, но според Европейската комисия България не отговаря на критериите.
„Бърз преглед за България показва очакваното – на България ѝ остава да изпълни два критерия, за да покрива формално всичките критерии за членство. Пред страната ни все още предстоят нужните законови промени, които да гарантират пълната независимост на централната банка, както и покриване на още няколко европейски законодателни стандарта. Страната освен това не изпълнява критерия за ценова стабилност, тъй като се отдалечава прекалено много от нужните средностатистически стойности“, коментира след излизането на доклада бившият вицепремиер и макроикономист Атанас Пеканов. Според него трудно ще наваксаме по този критерий дори и от юни да започне сериозно успокояване на инфлацията.
Все пак според него ползите от членство в Еврозоната за България са повече от негативите и са свързани най-вече със засиления контрол над банковата ни и финансова система през Единния надзорен механизъм, намаляването на транзакционните разходи, т.нар. репутационни ползи и повишаване на доверието в страната като по-тясно интегриран член на втората най-силна валута в света.
„Освен позитиви, има и рискове, и трябва да сме честни към гражданите за тях – те са най-вече свързани с текущата силно про-инфлационна среда, която глобален характер, свързана главно с проблеми във веригите на предлагане, както и със сериозните поскъпвания на горивата и храните, съответно представлява шок от страна на предлагането, който поставя централните банки в трудна дилема. Шокът от страна на търсенето е по-малък, но също не е маловажен – той идва основно от огромния фискален стимул в Щатите, който може би беше над нужното, и се прехвърли отчасти и върху европейската икономика, тъй като насърчи основно потреблението на търгуеми стоки, част от които европейски. Не на последно място, сред икономистите се дискутира и тезата, че монополната сила на голяма част от корпорациите в днешно време, им даде възможност да увеличат цените сериозно без това да намали търсенето за техните стоки на фона на намаляло търсене за услуги. В тази среда, страховете и очаквания за повишаване на цените в България след влизане в Еврозоната могат сами по себе си да доведат до реализиране на по-висока инфлация, тъй като фирмите и индивидите се опитват да запазят и компенсират реалната си покупателна способност чрез индексация когато очакват бъдещо поскъпване. Затова е и важно да има ясна информационна кампания, ясни мерки за защита на потребителите, както и представяне на аргументите и доказателствата от останалите страни-членки на ЕС, в които след влизането в Еврозоната не се наблюдаваше завишена инфлация и ефектите бяха доста скромни – максимум 0.3% повишаване на инфлацията. Истина е обаче, че това са ефекти, измерени и оценени във времена на изключително ниска инфлация от под 1% в Еврозоната преди 10 години, тоест една съвсем различна икономическа среда“, анализира Пеканов.
С оглед на всички тези аргументи, според него, дебатът у нас има нужда от успокоение и повече позоваване на фактите. „Трябва да признаем, че за България, поради факта, че вече сме във валутен борд, огромната част от позитивите и негативите на еврозоната вече са асимилирани. Не можем да очакваме нито някакво икономическо чудо от влизането в Еврозоната, нито някаква катастрофа или сериозни негативи. Но влизането в Еврозоната е логично продължаване на етапите ни на евроинтеграция“, посочва той.
От своя страна Константин Проданов припомня аргументите на големият ляв критик на влизането на България в Еврозоната – Янис Варуфакис. Бившият финансов министър е на мнение, че България не бива да приема еврото, защото самата негова конструкция е създадена така, че от нея да спечели единствено силните държави от центъра на Европа. „Споделям голяма част от опасенията му, даже едно към едно имаме идентично виждане за това, че в настоящия си вид Еврозоната не е адекватно и оптимално функциониращ съюз. Той трябва да се промени в посоките, посочени по-горе. Неговият скептицизъм е свързан със собствения му опит като финансов министър и убедеността му, че еврозоната няма да се промени по начина, по който би трябвало да се случат нещата. Може би е прав, може би е твърде черноглед заради собствения си опит. Аз не съм толкова черноглед и мисля, че би трябвало да има инстинкт за самосъхранение в рамките на страните от Еврозоната“, коментира Проданов.
Тази статия е част от съвместен проект между онлайн предаването „Политизирай това!“ и „Фридрих Еберт – България“. В рамките на проекта, всяка последна сряда от месеца, ще бъде излъчван специален епизод на предаването, придружен със статия по темата на разговора на страниците на „Барикада“. Четвъртият специален епизод с гост Константин Проданов можете да гледате тук:
About The Author
