В категории:Икономика

Еврозоната трябва да се промени или да умре

Оцеляването на европейския проект минава през по-голяма интеграция – банков съюз, фискален съюз и политически съюз – и то на изцяло равноправна основа, защото неизбежният в процеса на интеграция отказ от национален суверенитет трябва да бъде компенсиран с модел, който не само на думи, но и на дела е базиран на солидарност между страните-членки, а не на едностранен диктат на по-силния над по-слабите членове

Снимка: Pixabay.com

Европейският съюз и еврозоната в частност са проекти, при които политическият ентусиазъм взема връх над икономическата логика. Обединението на един континент, два пъти опустошен от световни войни, е прекалено примамлива идея, поради което „дребните“ детайли на икономическия дизайн биват оставени на втори план, за доуточняване в движение.

Поради тази причина се стига до една неадекватна по своята същност финансова архитектура, при която единната валута и общият пазар не са съпътствани от фискалната интеграция и преразпределителните трансфери, необходими, за да бъде един такъв съюз работещ и устойчив.

Беше пренебрегната необходимостта от реална икономическа конвергенция между отделните страни за сметка на самоцелната обсесия с няколко фискални параметъра (дълг, дефицит). Не беше изчистен въпросът за единен подход на ниво ЕС при големи банкови фалити и на практика всяка една страна беше оставена да се справя сама с проблемните си банки, въпреки че те оперират не на национално, а на наднационално ниво, и въпреки че отделните страни нямат самостоятелност върху паричната си политика.

Липсата на кредитор от последна инстанция, какъвто в САЩ например е Федералният Резерв, се оказа фатална в годините на кризата.

Неолиберална утопия

В известен смисъл възприетият подход е проявление на неолибералната идея, че ако направим общ пазар, оттам нататък невидимата ръка ще се погрижи за всичко останало. Практиката обаче опроверга напълно тази идея, което стана особено видно в годините на световната финансова криза. Осезаемите резултати бяха маргинализиране на икономиките на по-слабите страни за сметка на по-силните, задълбочаване на регионалните разделения, сериозни миграционни процеси от периферията към ядрото, нарастващо неравенство между горния 1% от населението и всички останали, дългова криза.

Доминиращото в медиите и в много управленски кръгове виждане е, че кризата е резултат от необузданите и непремерени държавни харчове в т.нар. периферни европейски икономики, както и ниската им продуктивност и мързел. Макар и много примамлива и лесна за обяснение пред избирателя на страните от ядрото на еврозоната, тази теза е почти изцяло невярна, и се отхвърля от всички уважавани икономисти по света, включително редица нобелови лауреати.

Любопитен факт например е, че по данни на ОИСР гърците работят най-много часове годишно от всички европейски страни. Евростат също показва, че средно на седмица гърците работят по 42 часа, при 40.3 средно европейско ниво. Доста близо до върха са и други южни народи, включително българите, които също са нарочени от богатите страни от ядрото като мързеливи.

Какво още показват фактите? Проблемните Испания и Ирландия например бяха сред отличниците в  годините преди кризата, имаха значителни бюджетни излишъци и ниски нива на държавен дълг – много по-ниски от Германия и Франция например. Проблемите в тези страни бяха свързани с прекомерната задлъжнялост на частния сектор (банките в Ирландия и секторът недвижими имоти в Испания). Очевидно е, че толкова хвалената бюджетната дисциплина нямаше да предотврати кризата в тези страни. Нещо повече, самата Германия е нарушила правилото за 3% дефицит в 7 от последните 11 години преди кризата, а Франция 6 пъти.

Това, което обединява всички проблемни страни в ЕС, не е свързано с прекомерни харчове и задлъжнялост на публичния сектор, а с прекомерната обща задлъжнялост на икономиката, която най-добре се илюстрира от дефицита по текущата сметка. Той най-общо показва дали едно общество живее на кредит или не, защото потребява повече от това, което произвежда.

Ако погледнем него в годините преди кризата – най-уязвими изглеждат именно настоящите проблемни страни. Всички те имаха огромни дефицити по текущите си сметки, финансирайки потреблението и икономическото си развитие с евтин кредит от финансовите институции на страните от ядрото на еврозоната. А тези дисбаланси са следствие от естеството на еврозоната като валутен съюз, в който вината на страните от ядрото е не по-малка. Елиминирането на валутния риск и прилагането на едни и същи критерии от ЕЦБ към всички банки от еврозоната в годините преди кризата доведе до засилено кредитиране от страна на банки от ядрото към периферията без адекватна оценка на риска. Това доведе до бум на потреблението в периферните страни, които дефакто потребяваха немски и френски стоки с дадени им назаем пари от немски и френски банки. Резултатът – бумтящи икономики в ядрото заради експорта.

Германия с други думи е не по-малко облагодетелствана от процесите в годините преди кризата (също така и от приемането на еврото), нейният икономически ръст се дължи до голяма степен на това, затова не е коректно тя да заема позата на морален съдник и да стоварва бремето върху уязвимите държави.

Фиксацията върху остеритета от една страна удължи периода на излизане от кризата, а от друга насаждането на този неверен стереотип доведе до ерозия на солидарността в ЕС, ръст на ксенофобските настроения и възход на крайната десница, тенденции на самозатваряне и изолация, центробежни сили, които заплашват да дерайлират европейския проект.

Център и периферия

Неадекватната икономическа структура на съюза доведе до силно асиметрични отношения между отделните страни-членки. Налице е едно по-генерално разделение по линията Север-Юг, което периферизира и маргинализира една голяма част от страните в Съюза. Във всички европейски страни започнаха да се засилват регионалните различия, независимо от наличието на фондове за премахване на тези различия. Например, след повече от век и половина съвместно съществуване на Фландрия и Валония като части на Белгия, икономическата дистанция между тях не отслабва, а дори се засилва. Същото може да се каже за Каталуния и останалата част на Испания, Северна и Южна Италия и т.н.

Самият процес на европейската интеграция, до голяма степен, имаше дефакто колониален характер, тъй като се съпровождаше от поглъщането на местните производители и банки от най-големите европейски транснационални корпорации и финансови институции. Закономерен резултат от премахването на всички ограничения пред движението на чуждестранния капитал стана мащабната деиндустриализация на икономиките на държавите от Централна и Източна Европа, а оттам и спада в конкурентоспособността им.

За много голяма част от държавите в периферията бюджетът на ЕС е един от основните двигатели на инвестициите, стоящ в основата на 35 до 50% от всички публични инвестиции при редица държави в Южна Европа и до 70% за редица от новите държави членки на съюза. Това обаче съвсем не може да им реши проблемите свързани с бягството и изтичането на ресурси към центъра, тъй като бюджетът на ЕС е едва от около 1% от БВП. Оказва се, че тези минимални фондове изобщо не могат да компенсират по-мощните механизми на периферизация на ЕС.

Необходимо е да се каже малко повече за тези механизми, защото необходимите промени в еврозоната минават през обезвреждането им. Те водят до драстично нарастване на неравенството – съотношението в доходите на най-богатите и най-бедните 20% в България се е увеличила от 5.9 пъти през 2008 г. до 8.2 през 2017 г. при средно за ЕС 5.2 пъти и е най-високо в ЕС. През 2006 г., преди да влезем в ЕС относителният дял на бедните в България е 18.4%, в момента той е над 25%.

Първият механизъм е свързан с навлизането в страната на големи чужди компании, които получават концесии за естествени монополи, и като монополисти извличат несъразмерно големи печалби, които биват изнасяни навън. Типичен пример в това отношение са монополистите в енерго и водоснабдяването.

На второ място е дерегулацията и отварянето на страната без ограничения към ЕС. Либерализацията на пазарите разрушава малките производители в страните от периферията. По-високата производителност на труда и по-високата степен на субсидираност на селското стопанство в Западна Европа води до евтин внос, който допълнително разрушава и селското стопанство. Резултатите от това са плачевни, връщащи България в много отношения в края на ХІХ век.

Третият механизъм за периферизация е извличането на човешки капитал. По-ниската квалификация на оставащите в страната доведе до деинтелектуализация на труда и намаляване на относителния дял на добавената стойност в произвежданите продукти. Това от своя страна допълнително натиска надолу заплащането и доходите. Кадрите се отглеждат и готвят в страната, за което тя е вложила много милиарди, но се получават наготово от развитите капиталистически държави. По изчисления не на кой да е, а на една от работодателските организации това струва на страната 25 млрд. долара. Аз лично смятам, че тези оценки са много по-занижени. Като тук дори не включваме пропуснатите ползи от това, че тези кадри вече ще работят и ще създават добавена стойност в други страни, и ще внасят в техните осигурителни системи. Това е колосален грабеж под лозунга за свобода на движение на хора. Според проучване на Кьолнския институт за икономически изследвания например Германия е нетен бенефициент от притока на румънски и български имигранти. Изследването показва, че много от емигрантите от тези две страни са висококвалифицирани (около 25% от емигрантите от Румъния и България имат университетска диплома спрямо 19% от германците) и могат да помогнат за запълване на дефицита от квалифицирана работна ръка в Германия.

На четвърто място е експлоатацията на човешки труд. Либерализираните трудови пазари като цяло водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни места, главно в услугите или в трудоемки производства. От чужбина идват тук инвеститори например в шивашката индустрия, където срещу нищожно заплащане, работят при полуробски условия десетки хиляди жени, заплатени толкова, че едва да оцеляват.

Петият механизъм са условията, при които се разпределят средствата в рамките на ЕС. Непрекъснато се говори за огромните средства на наше разположение по линия на еврофондовете, но това е само едната страна на нещата. Трябва да се отчете, че една голяма част от еврофинансирането, което получаваме изтича обратно за обслужване на задълженията ни към бюджета на ЕС. Еврофондовете също не са платими в цялост и безусловно, нито се полагат авансово. Важно е да се отбележи и още нещо – въпреки, че България е най-бедната в Евросъюза и изпитва най-остра нужда от средства, за да може ускорено да преодолее дистанцията, която ни отделя развитите страни членки, страната ни получава най-малко евросредства на глава от населението от всички страни от Централна и Източна Европа.

Повече интеграция и демокрация

Днес пред Европа стоят няколко социоикономически предизвикателства – климатичните промени, публичната задлъжнялост, ниската инвестиционна активност. Особено важни са промените в резултат от четвъртата индустриална революция, свързани с нарастваща автоматизация и произтичащите от това загуба на работни места, допълнителна концентрация на богатство и нарастващото неравенство.

Оцеляването на европейския проект минава през по-голяма интеграция – банков съюз, фискален съюз и политически съюз – и то на изцяло равноправна основа, защото неизбежният в процеса на интеграция отказ от национален суверенитет трябва да бъде компенсиран с модел, който не само на думи, но и на дела е базиран на солидарност между страните-членки, а не на едностранен диктат на по-силния над по-слабите членове.

Запазването на досегашния подход на „един аршин за всички“ не е подходящ за политически съюз от толкова разнородни по степен на социално-икономическо развитие субекти.

Какви са необходимите елементи на една нова еврозона:

  • Общ бюджет с много по-голям размер от сегашния 1% от БВП и значителни фискални трансфери от центъра към периферията по подобие на отношенията между федералното правителство и отделните щати в САЩ. Там отделен щат може да обяви фалит без това да застраши целостта на съюза, нито да постави под въпрос функционирането на основни социални функции (училища, болници и т.н.). По-големият бюджет ще даде възможност за много по-мащабна инвестиционна активност и като производства, и като инфраструктура, там където е най-необходимо – нещо като план „Юнкер“ на стероиди и то не за олигарсите, а за обикновените хора.

По-големият бюджет ще даде възможност и за предоставяне на допълнителни компенсации за изтичането на мозъци, което обезкървява нации като нашата. Очевидно не може хората да бъдат задържани насила тук. Но този процес може да бъде смекчен като се изискат повече средства за регионално развитие в рамките на България, за подобряване като цяло на условията на живот тук и се дадат повече възможности за работа и кариерно развитие на хората в страната. Това може да стане поне по няколко начина:

  • Паневропейски фонд за борба с бедността
  • Паневропейски фонд за гарантиране на заетост
  • Политика за икономическо развитие на изостаналите региони
  • Паневропейски банков надзор, както и ограничаване на данъчните убежища (офшорни зони и др.) и паневропейски данък върху финансовите транзакции, за да се ограничи действието и влиянието на спекулативния финансов капитал
  • Разделяне на инвестиционните от търговските банки и създаване на механизъм за раздробяване на банки, които са too big to fail.
  • Реална паневропейска схема за гарантиране на депозитите и ЕЦБ като действащ кредитор от последна инстанция.
  • Общи евроблигации, тоест споделяне на риска между всички страни-членки
  • Вноските в спасителните фондове – по-бедните и по-фискално дисциплинирани страни да плащат по-малко
  • Предвиждване на обратимост на членството, тоест разписване на процедура за напускане на съюза при желание или необходимост, за да не се получават „заложнически“ ситуации, като с Гърция.
  • Преходен (отлагателен) период при евентуална данъчна синхронизация – процес, който вече е в ход.

Изниква логичният въпрос – откъде ще дойдат средствата за много от описаните по-горе инициативи. Има поне няколко възможности:

  • ограничаване на данъчните убежища (офшорни зони и др.)
  • паневропейски данък върху финансовите транзакции;
  • данъци върху вредните емисии
  • данък върху големите наследства и капиталовите печалби (рентите от мъртъв капитал)
  • данък автоматизация – за да се гарантира, че Индустрия 4.0 няма да е от полза само за собствениците на капитал
  • по-големи вноски в бюджета от по-развитите страни (вноската може да се обвърже със съотношението между националния и средноевропейския БВП); В момента вноската в ЕС е като плосък данък – и страните с 50% и страните със 150% от средния европейски БВП плащат на практика еднакви вноски като процент
  • Споделяне на печалбата от финансовите операции на ЕЦБ и останалите централни банки
  • Общи еврооблигации с целево инвестиционно предназначение

И накрая, трябва ли България да се запъти към еврозоната?

Да, това е необходимо, най-малкото защото и сега заради валутния борд ние сме се отказали от възможността си да водим самостоятелна монетарна политика. Трябва да се направят обаче две уговорки.

Първо, влизането в еврозоната не е панацея и не трябва да се създават свръхочаквания! При 111 място по свобода на медиите няма как да дойдат инвестициите, няма как да се случи и растежа, няма как да живне бизнес средата! Второ, запътването не означава, че от утре влизаме в еврозоната. Напротив, това остава средносрочна перспектива. Първата стъпка обаче е важна, за да можем от една страна да приемем съпътстващата влизането в т.нар. чакалня пътна карта от икономически и финансови реформи, които са наложителни за стабилизиране на финансовата ни архитектура, и които да ускорят сближаване на икономиката ни със средното европейско ниво, а от друга страна за да можем да участваме активно в дебата за бъдещия формат на ЕС и еврозоната – нещо, което ни касае много пряко, а не да бъдем безгласна буква както досега. Тази стъпка също така ще пресече из корен възможностите на някои недобросъвестни политици да трупат ПР от изкуствено раздухваното противопоставяне – за и против ЕС.

И накрая по отношение на внушаваните страхове – че това ще означава падане на валутния борд или сериозно повишаване на цените след приемане на еврото – икономическата логика и досегашният опит на други страни, минали по този път, показват, че тези опасения са неоснователни.

Този материал и подготвен и представен под формата на изказване от автора по време на международна конференция на 12 май в София, организирана от Европейската лява партия под надслов „Един друг Европейски съюз е нужен и възможен“. 

Константин Проданов

Константин Проданов е роден през 1977 г. в София. Има магистратура по „Международни отношения“ в Юридическия факултет на Софийския университет и по международно развитие – профил финанси в Япония със стипендия на японското образователно министерство. Работи 10 години във финансовия сектор в Токио като финансов анализатор и трейдър в различни инвестиционни банки. Завръща се в България през 2010 г. и от 2011 г. участва в екипа на президента Георги Първанов като експерт по икономически и финансови въпроси, а от 2012 г. до 2017 г. работи като инвестиционен мениджър в голяма международна финансова компания в София. В периода януари 2017 г. – май 2018 г. е председател на политическа партия АБВ.

Оставете коментар