Джордж У. Буш, несъмнено най-нечленоразделният от всички американски президенти, понякога може да се спъне в своята несръчност с думите и да каже нещо важно и вярно. В сряда вечерта, докато изнасяше реч в президентския си център в Южния методистки университет, Буш неволно напомни на света за най-безславното си наследство. Критикувайки режима на руския президент Владимир Путин, Буш заяви: „Резултатът е липсата на контрол и баланс в Русия и решението на един човек да започне напълно неоправдано и брутално нахлуване в Ирак.“ След това направи пауза, присви очички като дете, което решава трудна задача по математика, и се поправи: „Имам предвид Украйна“.
Буш, който все още изглеждаше объркан, промълви: „Ирак също – както и да е.“ Това би могло да се приеме като признание, но след това той премина към оправдание. Когато тълпата започна нервно да се смее, Буш се върна към словесния си тик да подхвърля загадъчни едносрични изречения: „75.“ Вероятно той имаше предвид факта, че вече е на три четвърти век, макар че всъщност все още притежава самодоволното подхилкване и моралната уклончивост на много по-млад човек.
Speaking in Dallas this afternoon, former President George. W Bush made a significant verbal slip-up while discussing the war in Ukraine.
He tried referencing what he described as the “wholly unjustified and brutal invasion” — but said Iraq, instead of Ukraine. pic.twitter.com/tw0VNJzKmE
— Michael Williams (@michaeldamianw) May 19, 2022
Как да интерпретираме странните забележки на Буш? Дали те са просто грешка? Признание? А може би дори някакво извратено самохвалство?
Разбира се, най-вероятно става дума за обикновен солецизъм, което не е трудно да се повярва от политик, чиито безбройни словесни грешки родиха нов жанр – „бушизми„.
Но, както ни е учил Фройд, грешката може да бъде и портал за откровение. Ако Буш е направил фройдистко подхлъзване, то със сигурност е било нещо повече от подхлъзване: истинско фройдистко пропадане. Дори и без да прибягваме до психоаналитично проникване в дълбините на несъзнаваното, е въпрос на здрав разум, че истински смущаващата грешка е тази, която случайно се разкрива. Анализаторът Майкъл Кинсли дори е систематизирал това твърдение в една разяснителна поговорка: „Гаф е, когато един политик каже истината – някаква очевидна истина, която не би трябвало да казва.“
Ако допуснем, че Буш има някакъв вътрешен живот, тогава е възможно да носи някаква вина в себе си. Но личната драма на неспокойната съвест на Буш, ако тя съществува, е по-малко важна от политическата реалност, която гарантира, че войната в Ирак остава незаздравяла рана в американската култура като цяло.
Два поразителни и противоречащи си факта са верни: има широк консенсус в политическия спектър, че войната в Ирак е грешка – може би престъпление. И все пак няма реална възможност за наказание на тези, които причиниха това бедствие. Доналд Ръмсфелд умря като свободен човек, както след време ще умрат Дик Чейни и самият Буш.
Поразително беше как редица гласове от целия политически спектър използваха фройдисткото подхлъзване на Буш като повод да признаят, че войната в Ирак е била извращение и вероятно престъпление.
Конгресмен Илхан Омар написа в Туитър: „Когато съзнанието ти за вина те застигне и в крайна сметка си признаеш, но никой не иска да ти потърси сметка. Смехът е обезпокоителен/показателен за това кои са този човек и неговата публика. Никой не се интересува от хилядите американски войници и стотиците хиляди иракчани, които загинаха в неговата война“. Доналд Тръмп-младши, който рядко е съгласен с Омар за каквото и да било, прозвуча по подобен начин: „Иска ми се той да беше толкова честен и критичен към себе си преди 20 години, безброй животи и трилиони долари.“ Представителят Джъстин Амаш, бивш републиканец, който сега се води независим либертарианец, също беше подигравателен: „Човек би си помислил, че ако сте Джордж Буш-младши, щяхте да избягвате да произнасяте каквито и да било речи относно хора, започнали напълно неоправдана и брутална инвазия.“
Но въпреки консенсуса, споделян от хора с различни политически възгледи, Буш ще продължи да бъде безнаказан. Тълпата, която го слушаше, съставена от привърженици, се чувстваше в безопасност, смеейки се на словесния му провал, защото знаеше, че американската политическа система вече е решила, че няма да има никакви последствия за започването на безсмислената и незаконна имперска авантюра.
Наследникът на Буш, Барак Обама, сложи печат на въпроса, като в името на това да продължим напред, реши, че няма да има правни последствия за нито едно от престъпленията, вътрешни и външни, от ерата на Буш. Този стремеж към безусловно национално помирение се засили с възхода на Доналд Тръмп. Изведнъж лидерите на Демократическата партия превъплътиха Буш в аватар на порядъчната Републиканска партия, трезв държавник, чието предполагаемо благоприличие контрастира с демагогската звезда от риалити шоуто. Унищожителят на Фалуджа се превърна в милия човек, който подари на Мишел Обама ментов бонбон.
Изпирането на репутацията на Буш е гавра с историята, която помага да се замъгли настоящата криза. Дихотомията на уважавания Буш срещу нелицеприятния Тръмп игнорира начините, по които тръмпизмът е израснал от бушизма. Нагнетяването на истерията и раздуването на заплахите от Глобалната война срещу тероризма, последвана от безкрайна военна интервенция, беше почвата, в която се зароди мрачният национализъм на тръмпизма. Комбинирайте това с гнева от икономическия колапс през 2008 г. (за който Буш със сигурност също носи значителен дял вина) и безнаказаността на елита, която направи така, че никой да не бъде наказан нито за външната политика, нито за икономическия провал. Това е сместа, която ви дава сегашната поляризирана Америка и възхода на антисистемните демагози.
Омешването на Ирак и Украйна от страна на Буш показва друга важна връзка между ужасяващите му дела и съвременните сътресения. След края на Студената война Съединените щати наистина имаха възможност да създадат по-стабилен световен ред, който да се основава на международното право и сътрудничество. Вместо това американската управляваща класа се опияни от триумфализъм, който доведе до две десетилетия на арогантно пренебрегване на дипломацията и международния ред, стигайки до започването на превантивни войни.
Нахлувайки в Украйна под фалшивия претекст, че се бори за човешки права, Путин просто копира сценария, написан от Съединените щати. Сравненията между инвазията в Ирак и инвазията в Украйна се възприемат с неодобрение в по-уважаваните среди на американската политика. Но те имат неоспорима уместност. Това беше удостоверено в този случаен момент на искреност от експерт по темата като Джордж Буш-младши.
About The Author
