Обещанието за президентството на Еманюел Макрон беше съвсем ясно: той ще надхвърли понятията за ляво и дясно и ще изхвърли популизма в периферията на френската политика. Идването му на власт през пролетта на 2017 г. беше привидна спасителна лодка за либералите, травмирани от Брекзит и Доналд Тръмп: ето го „центристкия“ принц на бял кон, фар на доброто управление и потвърждение, че възрастните си връщат контрола.
Не се получи точно това. Привържениците на т.нар. центризъм вярваха, че Макрон ще бъде отчаяно необходимата противоотрова срещу политическата поляризация. Но макронизмът подейства като ускорител, а не като охлаждащ агент, оставяйки страната по-неспокойна, разделена и разочарована, отколкото когато този бивш инвестиционен банкер зае поста си. Вероятното преизбиране на Макрон, благодарение на тактическото гласуване, не бива да засенчва един ужасяващ факт: крайната десница ще се доближи повече до властта в една западноевропейска държава от когато и да било от 1945 г. насам.
Когато пристигнах в Париж няколко часа преди края на първия тур на изборите, един шофьор на такси изрече това, което се е превърнало в често срещан рефрен: „Макрон е за богатите“. В рамките на няколко месеца след като Макрон зае поста, повече от осем от всеки десет френски граждани смятаха, че данъчната му политика е в полза на богатите. Стремежът му да повиши пенсионната възраст също е класов проблем: в крайна сметка най-богатите французи имат 13 години по-голяма продължителност на живота от най-бедните си сънародници, а гражданите в неравностойно положение имат по-малко години в добро здраве, които да очакват. Въвеждането от него на „въглероден данък“ е пример за това как не трябва да се справяме с извънредната ситуация, свързана с климата: като засегна най-много хората с по-ограничени доходи, той наруши основния принцип на т.нар. справедлив преход – че разходите за запазване на цивилизацията от бедствие не трябва да се поемат от бедните. Подобен подход ще унищожи общественото съгласие за необходимите мерки.
Когато след първия тур на изборите социологическите проучвания показаха, че кандидатът на левицата Жан-Люк Меланшон за малко не е достигнал до втория етап на състезанието, изражението на скръб и ярост по лицата на неговите поддръжници поразително приличаше на тези, които бяха свидетели на провала на Бърни Сандърс и Джереми Корбин: това бяха по-млади граждани, огорчени от това, че надеждите им са отнети от по-възрастните поколения.
С избирането си Макрон стана най-младият президент в историята на Франция, но подкрепата му идва от по-възрастните избиратели – най-вече от хората над 70 години – и е едва на трето място сред хората под 35 години. Именно Меланшон е най-популярен сред младите, много от които казват, че може да се въздържат на втория тур. „Страхувам се, ако гласувам, и се страхувам, ако не гласувам“, каза ми една млада жена, според която, водейки война с обществения сектор, „той [Макрон] създава чудовище“ и полага основите за победа на крайната десница следващия път. Чувам този разказ отново и отново.
Лесно е да порицаем тези младежи: да им кажем да не се оплакват, тъй като, колкото и да е дълбока яростта им към Макрон, победата на крайнодясната Марин льо Пен би била безкрайно по-лоша. Но атакуването на разочарованите рядко е убедително. Когато изтъквам пред тези гласоподаватели расистката заплаха, която представлява крайната десница, те отбелязват, че вътрешният министър на Макрон, Жералд Дарманин, е порицал Льо Пен за това, че е „твърде мека по отношение на имиграцията“.
Макрон възхвали нацисткия колаборационист маршал Петен като „велик войник“ и беше осъден от Human Rights Watch за събарянето на палатки на бежанци. По време на кампанията си през 2017 г. Макрон обеща да ограничи полицейските изстъпления, но когато неговият въглероден данък отприщи движението gilets jaunes, протестиращите се сблъскаха с невиждана бруталност. „Никога не съм се страхувал да протестирам така, както при Еманюел Макрон“, казва ми младият ляв интелектуалец Едуар Луис. Вместо да действа като защитна стена срещу десния екстремизъм, „центризмът“ на Макрон попива неговия расизъм и авторитаризъм, като по този начин допълнително легитимира крайната десница.
Несъмнено малка част от поддръжниците на Меланшон ще преминат в лагера на Льо Пен: това са избиратели, които не мислят в категориите „ляво“ и „дясно“, но които негодуват срещу системата, която според тях е нагласена срещу тях, и които бяха най-силно убедени в отговорите на радикалната левица на първия тур. „Макрон мисли само за богатите. Той е човек, който се интересува само от парите“, казва ми един по-възрастен привърженик на Меланшон в северния град Дуе.
Това не означава, че левицата няма за какво да отговаря. Близкият град Енен-Бомон е бивша крепост на социалистите и комунистите, но сега е твърдо в страната на Льо Пен и е мястото, където тя самата гласува. Много гласоподаватели от работническата класа повярваха, че социалистите ги презират, а по време на президентството на Франсоа Оланд, който обеща да се противопостави на строгите икономии, но не направи нищо подобно, партията се срина. Всъщност на тези избори носителката на левоцентристката партия Ан Идалго събра едва 1,74 % и се класира на седмо място в Париж – града, в който е кмет. Въпреки че Меланшон се представи неочаквано добре, радикалната левица – както и в други европейски страни, с изключение на Испания и скандинавските страни, където управлява като младши партньор – все още не е излязла победителка от развалините.
Ако Макрон спечели, макар и с по-малка преднина, отколкото през 2017 г., очаквайте смесица от облекчение и триумфализъм от страна на центристите. Неспособността да се извлекат поуки е дълбока грешка. Свидетелство за това е и съдбата на Джо Байдън в САЩ: и тук обещанието беше, че с връщането на „възрастните“ начело годините на турбулентност ще приключат и политиката отново ще стане скучна. Такова нещо не се случи: вместо това популярността на Байдън се срина – не на последно място сред младите хора, които не могат да бъдат описани като естествени поддръжници на Доналд Тръмп. Така връщането на власт на Тръмп е напълно вероятно, което би имало потенциално фатални последици за американската демокрация.
Това е епоха на недоволство и ярост, предизвикани от стагниращите условия на живот и оправдания песимизъм, независимо от това, че преобладаващо заможните центристи отхвърлят последиците като масова ирационалност. Един от поддръжниците на Макрон ми каза, че успехът на крайната десница се дължи на теориите на конспирацията и на факта, че „много французи забравят, че имат огромен късмет“. Центристите вярваха, че като представят образ на умереност и държавническо мислене, могат да накарат всичко това да изчезне. Те сгрешиха.
About The Author
