Боавентура де Соуза Сантос – Wall Street International Magazine, Other News
Сто години след Първата световна война лидерите на Европа вървят като сомнамбули към нова, тотална война. Както и през 1914 г., те вярват, че войната в Украйна ще бъде ограничена и краткотрайна. През 1914 г. в европейските канцеларии се говори, че войната ще продължи три седмици. Тя продължи четири години и доведе до смъртта на повече от 20 милиона души. Както и през 1918 г., днес преобладава мнението, че е необходимо да се наложи наказание на агресора с цел превъзпитание, за да остане той сломен и унизен за дълго време. През 1918 г. победената сила е Германия (и Османската империя). Имаше и несъгласни (Джон Мейнард Кейнс и няколко други), според които пълното унижение на Германия би било катастрофално от гледна точка на възстановяването на Европа и на трайния мир на континента и в света. Предупрежденията им не бяха чути и двадесет и една години по-късно Европа отново влезе във война. Последваха пет години на разрушения, в които загинаха повече от 70 милиона души. Историята не се повтаря по един и същ начин, но изглежда и че ни учи на нещо. Тя илюстрира и подчертава приликите и разликите. Позволете ми да предложа две примерни илюстрации.
До 1914 г. Европа преживява относителен мир в продължение на сто години – период, през който е имало много войни, но с ограничен и краткотраен характер. Тайната на този мир се крие във Виенския конгрес (1814-1815 г.). Конгресът се провежда с цел да сложи край на цикъла от промени, сътресения и войни, започнат от Френската революция и влошен от Наполеоновите войни, и води до достигането на съгласие девет дни преди окончателното поражение на Наполеон при Ватерло. Цялата конференция е доминирана от консервативни сили, а последвалият период става известен като Реставрация (на стария европейски ред). Причината, поради която срещата във Виена идва на ум в този момент, е свързана с друг неин аспект. Тя е председателствана от Клеменс фон Метерних, велик австрийски държавник, чиято основна грижа е да събере на едно място всички европейски сили, победители и победени, за да осигури траен мир. Беше ясно, че победената сила (Франция) ще трябва да понесе последствията (териториални загуби), но тя подписва договора заедно с всички останали сили (Австрия, Англия, Русия и Прусия), като на всички бяха поставени условия, за да се осигури траен мир в цяла Европа. Това и стана.
В сравнение със сегашната ситуация има многобройни разлики. Основната разлика е, че макар този път войната също да се води в Европа, воюващите страни са европейска и неевропейска сила (съответно Русия и САЩ). Конфликтът има всички характеристики на война с проксита – война, в която двете страни използват трета страна – „страната жертва“ (в настоящия случай Украйна) – за постигане на геостратегически цели, които далеч надхвърлят въпросната страна и дори региона, към който тя принадлежи (Европа). Всъщност единствената причина, поради която Русия воюва с Украйна, е, че тя воюва с НАТО – организация, чийто върховен главнокомандващ на съюзническите сили в Европа „по традиция е командир от САЩ„.
Като организация НАТО е в услуга на геостратегическите интереси на САЩ, особено след края на първата Студена война. Някога непоколебима защитничка в други геополитически контексти на самоопределението на народите, сега Русия незаконно жертва този принцип, за да отстоява собствените си интереси в областта на сигурността, след като не успя да постигне признаването им по мирен път. Действа и водена от нескрита имперска носталгия. От своя страна, след края на първата Студена война, САЩ се стремят да задълбочат поражението на Русия – поражение, което всъщност вероятно е по-скоро самопричинено, отколкото предизвикано от някакво превъзходство на противника. За кратък период от време дипломатическият дебат във Вашингтон се водеше между „партньорството за мир“ и „разширяването на НАТО, за да се гарантира сигурността на развиващите се страни от съветския блок“. При президента Клинтън преобладаваше втората политика. Макар и по други причини, САЩ също виждат в Украйна „страната жертва“. В тази светлина крайната цел на войната в Украйна е да се нанесе безусловно поражение на Русия, за предпочитане такова, което да доведе до смяна на режима в Москва. Продължителността на войната зависи от тази цел.
Къде е стимулът на Русия да прекрати войната, когато британският министър-председател си позволява да казва, че санкциите срещу Русия ще продължат, независимо от това, каква е позицията на Русия в настоящия момент? Достатъчно ли е Путин да бъде свален от власт (какъвто е случаят с Наполеон през 1815 г.), или Русия е тази, която трябва да бъде “повалена”, за да може да се спре експанзията на Китай? Смяна на режима е имало и при унижението на Германия през 1918 г., но в крайна сметка всичко това е довело до Хитлер и още по-опустошителна война. Политическото величие на президента Зеленски може да се измерва или като признание за смелия патриот, който защитава страната си от нашественика до последна капка кръв, или като признание за смелия патриот, който, изправен пред неизбежността на толкова много невинни жертви и асиметрията във военната сила, успешно привлича подкрепата на съюзниците си за тежки преговори, за да осигури достоен мир. Фактът, че сега преобладава първата конструкция, вероятно има малко общо с личните предпочитания на президента Зеленски.
Втората ми илюстрация на приликите и разликите спрямо близкото минало се отнася до геополитическата позиция на Европа. По време на двете световни войни през XX в. Европа беше самопровъзгласеният център на света. Ето защо ги наричаме световни войни. Около четири милиона от „европейските“ войници всъщност бяха африкански и азиатски, а много хиляди неевропейски жертви бяха цената, платена от жителите на отдалечените колонии на участващите държави, пожертвани във война, която не ги засягаше. Сега обаче Европа е само едно малко кътче от света, което войната в Украйна ще направи още по-малко. В продължение на векове тя е била най-отдалеченият край на Евразия, огромната земна маса, която се е простирала от Китай до Иберийския полуостров и е била свидетел на обмена на знания, продукти, научни иновации и култури. Голяма част от елементите, които по-късно се приписват на европейската изключителност (от научната революция през XVI в. до индустриалната революция през XIX в.), не биха могли да бъдат разбрани, нито пък да са възможни без този многовековен обмен.
Войната в Украйна – особено ако продължи твърде дълго – рискува не само да ампутира една от историческите сили на Европа (Русия), но и да изолира Стария континент от останалия свят, особено от Китай. Светът е много по-голям от това, което виждаме през европейските очила. Гледайки през тези очила, европейците никога не са се чувствали толкова силни, толкова близки до по-големия си партньор, толкова сигурни, че стоят от правилната страна на историята, когато цялата планета се управлява от света на „либералния ред“, свят, който най-накрая се чувства достатъчно силен, за да излезе и да завладее – или поне да неутрализира – Китай, след като е унищожил основния партньор на Китай – Русия. От друга страна, ако погледнем през неевропейска оптика, Европа и САЩ стоят надменно и съвсем сами, вероятно способни да спечелят една битка, но на път към сигурно поражение във войната на историята.
Повече от половината от населението на света живее в страни, които са решили да не се присъединяват към санкциите срещу Русия. Много от страните от ООН, които гласуваха (с право) срещу незаконното нахлуване в Украйна, направиха това въз основа на историческия си опит, който се състои във факта, че са били нападани не от Русия, а от САЩ, Англия, Франция или Израел. Решението им не беше продиктувано от невежество, а от предпазливост. Как могат да се доверят на държави, които са създали SWIFT – система за финансови транзакции, чиято цел е да защитава икономическите транзакции от политическа намеса – само за да отстранят от тази система една държава по политически причини? Държави, които си присвояват правото да конфискуват финансовите и златните резерви на суверенни държави като Афганистан, Венецуела, а сега и Русия? Държави, които тръбят за свободата на словото като за свещена универсална ценност, но прибягват до цензура в момента, в който бъдат изложени на риск от нея? Държави, за които се предполага, че ценят демокрацията, но които нямат никакви скрупули да извършат преврат, когато изборите са в разрез с техните интереси? Държави, в чиито очи „диктаторът“ Николас Мадуро се превръща в търговски партньор в рамките на един-единствен миг, защото обстоятелствата са се променили?
Светът вече не е място за невинност – ако изобщо някога е бил.
………………….
*Боавентура де Соуза Сантос е почетен професор по социология в Школата по икономика на Университета в Коимбра (Португалия), заслужил юрист в Юридическия факултет на Университета в Уисконсин-Медисън и глобален юрист в Университета в Уоруик. Той е директор на Центъра за социални изследвания към Университета в Коимбра и научен координатор на Постоянната обсерватория за португалското правосъдие.
