Така завърши един „обикновен ден“ в европейска България. Всички арестувани членове на опозицията напуснаха ареста, без да им бъдат повдигнати обвинения.
Около 24 часа след ареста на някои водещи представители на опозицията, българската прокуратура даде пресконференция, на която заяви, че не вижда нищо, което да обоснове обвинение в изнудване (свързано с подкуп) срещу бившия премиер Бойко Борисов, бившия финансов министър Владислав Горанов и пиарката на Борисов Севдалина Арнаудова.
След ареста в румънското и българското медийно пространство се появиха публикации, включително от някои румънски евродепутати, че LCK (с тази абревиатура обикновено бива наричана Лаура Кодруца Кьовеши в Румъния ) е вкарала Борисов в затвора, което е качествен удар в името на справедливостта и реда. Също така през деня българското МВР обяви, че Европейската прокуратура ще бъде компетентна по делото на Борисов – информация, която пак българското МВР впоследствие се отрече. Оказа се и че съобщението, че Менда Стоянова е в ареста, е фалшиво – макар новината да беше разпространена и в международни медии.
По този начин беше потвърдено, че българската прокуратура е компетентната по този случай, тъй като не става въпрос за злоупотреба с европейски средства, а за обвинение в изнудване от страна на олигарха Васил Божков, който е в изгнание в Дубай. Интересно е също така, че първият свидетел по предварителното разследване, започнато от полицията чрез извънредна процедура, при която полицията замества прокуратурата като предубеден орган, е министър-председателят Кирил Петков, който, както разбираме от пресконференцията на българската прокуратура, е признал за разговорите си с LCK по случая Божков. Освен това Севдалина Арнаудова заяви, че арестуваната тройка изобщо не е била разпитвана.
Какъв смисъл има всичко това? Какъв е смисълът Борисов – печално известна фигура с много грехове, да стане жертва? Какъв е смисълът LCK да бъде интегрирана в българските противоречия чрез фалшиви новини? Какво печели българската държава от поредното доказване на своята безпомощност? Последвалата правителствена комуникация по тези теми показва, че институционалният разлом в България продължава. Вместо да обясни защо е допуснало толкова много грешки в благородната си мисия да залови Борисов и да сложи край на политическата му кариера, дуото Кирил Петков-Бойко Рашков предпочете да обвини българските прокурори в бездействие. От години е известно, че с българската прокуратура има дори международен проблем, както показва тази статия в блога Verfassungs, подписана от роднина на банкера беглец Цветан Василев. Но действията на правителството създават впечатлението за две неща – а) според него този проблем може да бъде решен само със сила и б) политическото течение на власт в момента няма силата да го реши.
В отсъствието на необходимата сила, правителството прибегна до парадиране с името на Лаура Кьовеши и Европейската прокуратура, да се опита да я намеси в политическите и олигархичните противоречия в България на страната на едно течение срещу друго. Доколко е вероятно тази извънредна полицейска операция да се дължи на факта, че българският министър-председател е научил от разговора си с Лаура Кьовеши нещо, което би му било полезно във вътрешнополитическите му битки, и при липсата на този опит е решил да бъде първият свидетел в предварителното разследване? Доколко справедлив би бил подобен подход, ако се гледа от Люксембург (седалището на европейската прокуратура)?
Въпросът за промяната в българската политика става все по-актуален. От една страна, имаме неспособността на българската държава да се самоизчисти, да се възстанови от пленения си статут, което предизвиква търсене на динамика отвън и известна намеса на нашите партньори. От друга страна, все още не знаем какво означава промяната, предложена от партията „Промяната продължава“, която дори няма структурите на същинска партия. Какво повече означава промяната от замяната на сегашния главния прокурор с друг? Изглежда нямаме мисленето, културата и дори политическата конструкция като личности, за да разберем от какво искаме да се отдалечим като общество и накъде искаме да вървим.
На трето място, когато търсим подкрепа отвън, ние всъщност каним някои западни институции и лидери да потънат в нашите противоречия, като унищожавамe способността им да играят положителна роля. Европейската прокуратура не бива да се разглежда като оръжие на едно политико-олигархично течение срещу други, нейната роля трябва да е защитава върховенството на закона.
Спорът между правителството и прокуратурата изглежда ще продължи и за съжаление свидетелства за безпомощност, в която могат да потънат много местни и международни играчи. Случаят с ареста на Борисов повдига много въпроси за това как точно се извършва промяната в едно специфично общество като българското. Моята хипотеза е, че една истинска, осезаема и трайна промяна изисква специфичен подход, ангажираност, участие, така че агентите на промяната да могат да назоват и разберат какви са противоречията и пречките по пътя на българската модернизация. Но в същото време тя би искала да се откъсне от тези български противоречия, за да не изпадне в горчивата борба на травмите, които ги увековечават. Най-вече ни трябват хора, които гледат на противоречията и безсилието на българите отвън, но имат ключовете да им повлияят положително.
Това ни води до извода, че българската политика все още е някаква смесица от европейското и източното. Ако искаш да правиш добро в българското общество, не изглежда достатъчно да застанеш на страната на доброто срещу злото. В него има структурни и универсални проблеми – като например тази неспособност да се дефинира и осъществи промяната, да се роди едно ново и по-модерно общество. В България всички се чувстваме потиснати от един враг, който е част от обществото – или Русия, или Сорос, или НАТО, или ЕС и т.н. Да си българин сякаш е par excellence да имаш травма, безсилие и да се оплакваш, че другият, братът от противоположния политически лагер не ти позволява да се наслаждаваш на пълноценен живот. Как ще се реши този проблем?
Може би не елиминирането и смяната на хората, а разрешаването или предефинирането на българското противоречие ще доведе до промяна. „Разрешаването на противоречието“ изисква дълбока осъзнатост и условия, при които то може да се развива и разрешава чрез собствената си динамика. А предефинирането му (в случай, че то не може да еволюира от само себе си) може да помогне то да генерира или интернализира енергия и да се развива отново въз основа на своята динамика. Ако човек иска да бъде двигател на промяната в България, той трябва преди всичко да бъде щедър, да дава, да предоставя, да премахва огради, да отваря пространства, за да може динамиката на света да тече. Така постепенно разбираме, че ожесточените борби между всички видове български елити пречат на по-широката интеграция на страната в международната общност, държат я настрана. А на българското общество трябва да се даде истинско разбиране за неговата същност, а не само да му се предписва да влиза в света като агитка или прокси.
Накратко, всички искрени доброжелатели на България имат много какво да мислят.
Статията е оригинално публикувана в блога „Мостът на приятелството“ на 19 март 2022 г.
About The Author
