В родния ми Афганистан зимата е сурова и децата са гладни. Почти всеки родител се сблъсква с мъчението да не разполага с достатъчно храна за изхранване на семейството си. В цялата страна 5 милиона деца са на ръба на глада. Много млади хора са отчаяни; самоубийствата се увеличават.
Бързото разрастване на войната в Украйна е на път да влоши още повече тази криза. Сега се добавят страховете, че рязкото покачване на цените на пшеницата – достигнали най-високото си ниво от 2008 г. насам в резултат на инвазията – може да увеличи многократно последиците от глада в Афганистан.
Организацията на обединените нации видя мащаба на нашата нищета и отправи най-големия си досега апел за отпускане на средства за една страна: 4,4 млрд. долара. Но вместо да се вслуша в този призив, Джо Байдън реши да вземе парите на Афганистан в момента, в който страната най-голяма нужда.
Миналата година бях принудена да замина в изгнание заради политическата си дейност и защитата на правата на жените, след като талибаните поеха контрола над страната. Гледайки отдалеч, не можех да повярвам колко бързо страната ни изчезна от новините, колко бързо страданията ни престанаха да вълнуват дори критиците на „безкрайната война“ в Афганистан.
След 20 години американска окупация моята страна е оставена в руини. САЩ и техните съюзници не направиха нищо за развитието на Афганистан. Превърнаха ни в зависима държава, която разчита на потоци от хуманитарна помощ, вместо да изгради собствен икономически капацитет. Доказателството? Сегашният ни икономически колапс и последвалата го хуманитарна катастрофа.
Байдън може и да е изтеглил американската армия, но отказва да поеме отговорност за американската намеса в нашата страна. Вместо това той добави още една голяма обида към дълбоката вреда, като открадна нашите оскъдни финансови ресурси. Действията му ще направят опашките за хляб по-дълги, а броят на децата, умиращи от мъчителен глад – по-голям. Това престъпление срещу човечеството никога не трябва да бъде забравено.
Политиката на Байдън няма да навреди на талибаните, които сега управляват страната ми и потискат народа ни. Ще пострадат самите хора – тези, които гладуват, и тези, които бягат в търсене на храна, свобода и безопасност. В миналото бедността е действала като средство за вербуване на терористични групи. Опасявам се, че отново ще станем свидетели на същото, което допълнително ще подсили насилието срещу жените и малцинствата в Афганистан. Трагичният цикъл продължава.
Може би на правителството на САЩ му е все едно. Белият дом може да разглежда тероризма, дестабилизиращ съседните Русия и Китай, като предимство за тяхната геополитическа стратегия на агресия. Талибаните плюс тероризмът може да означават мизерия за афганистанския народ, но могат да поддържат геополитическите интереси на САЩ на по-ниска цена, отколкото продължилата две десетилетия окупация и нейните корумпирани марионетни режими. Докато централноазиатският природен газ може да тече през моята изтерзана страна и да излиза на световния пазар, американските „големи стратези“ ще спят спокойно.
Преките бенефициенти на кражбата на Байдън, жертвите на 11 септември, заслужават подкрепа за това, което са преживели. Но защо моето семейство, моите съседи, моят народ, над 400 000 от които бяха убити в ръководената от САЩ война, трябва да плащат цената? Кога Афганистан ще получи военното обезщетение, което заслужаваме след две десетилетия на разрушения? Най-малкото, нашите собствени пари трябва да бъдат използвани, за да можем да оцелеем.
Като отявлен противник на талибаните, чието управление смятам за напълно незаконно и за още една форма на окупация в моята страна, също не искам те да разполагат с нашите пари. Вместо това пълните 7 млрд. долара са собственост на афганистанските маси и трябва да бъдат разпределени чрез местни и хуманитарни организации. Ако Байдън ни върне парите, той няма да гладува. Ако не го направи, ние ще умрем.
Във всяка общност има смели хора, които се мобилизират, за да сложат край на тази безкрайна криза. Не искаме по-нататъшна намеса от страна на Запада, за да ни спаси от бруталността на талибаните. От горчивия опит на последните 20 години знаем, че никоя друга държава не може да ни осигури права и просперитет. Ние трябва да си ги извоюваме сами.
В тази борба можете да ни помогнете да си осигурим хляб, права и справедливост. Натиснете правителствата си да ни върнат парите, за да не гладуваме. Подкрепете усилията ни да говорим от свое име и да изискваме правата си. Настоявайте за справедливост за военните престъпления, извършени срещу моя народ, за да можем най-после да вкусим малко справедливост.
Насилието в Украйна отново привлича вниманието на Съединените щати и техните съюзници от НАТО към опустошителните последици от войната и моралния императив за защита на нейните жертви. Не искаме нищо повече от същата солидарност към нашия народ, който се бори за най-основното си право да оцелее.
*Селай Гафар е феминистка, политическа активистка от Афганистан
About The Author
