Несполучливите напъни да се открие кой е виновен за това, че не е успял да предвиди бързата победа на талибаните и разпадането на афганистанските правителствени сили, прикриват най-важните стратегически уроци от войната в Афганистан.
Преломните моменти в историята обикновено са изненадващи, защото ако тогавашните властимащи са можели да видят, че те настъпват, са щели да вземат мерки, за да ги избегнат. Правителствата и обществеността обичат да вярват, че историята е по-неизбежна, отколкото е в действителност. Неочаквани събития от голямо значение, като падането на Франция през 1940 г., свалянето на шаха в Иран през 1979 г. и разпадането на Съветския съюз през 1991 г., бяха последвани от чудене защо експертите не са ги предвидили.
Този тип разследвания се заравят дълбоко в търсене на първопричините за историческите промени и винаги ги откриват. Но, както казва лорд Нортклиф, човек „никога не бива да губи усещането си за повърхностното“. Ключови съставки на важни исторически събития могат да бъдат решения и действия, които лесно биха могли да се развият по друг начин. Например, Саддам Хюсеин е имал отколешни причини да нахлуе в Кувейт през 1990 г., но никоя от тях не би имала значение, ако иракският лидер беше променил решението си в последния момент.
Поне от десетилетие твърдя, че афганистанското правителство е изтърбушена развалина, и че движещата сила на събитията е неговата непопулярност и нестабилност, а не силата на талибаните. И все пак, колкото и незадоволителна да беше тази ситуация, тя можеше да продължи още дълго, ако Доналд Тръмп не беше подписал забележително едностранното споразумение за изтегляне на САЩ с талибаните през февруари 2020 г. И дори това можеше да не доведе до окончателния провал, ако Джо Байдън не беше решил от вътрешнополитически подбуди да потвърди в речта си на 14 април тази година, че американското напускане ще приключи преди годишнината от 11 септември.
Той правилно отбеляза, че афганистанският режим представлява твърде гнил клон, на който САЩ могат да седят вечно – и след това реши да подскача на същия този клон и да се изненада, че той ще се счупи. Подробностите за това как точно се разпадна всичко за една нощ и как това можеше да бъде избегнато, се обсъждат яростно, но далеч по-важният урок е, че американският начин на водене на война е неудачен и автоматично води до провал.
Твърденията, че САЩ са могли да предотвратят завръщането на талибаните, ако не бяха разсеяли вниманието си с войната в Ирак, или не бяха посветили твърде много време на „изграждане на нация“ в Афганистан, трябва да бъдат отхвърлени като самоцелни глупости. Между 2001 г. и 2021 г. администрациите на САЩ неизменно действаха в съответствие със собствените си вътрешнополитически интереси, когато ставаше въпрос за Афганистан – интереси, които рядко съвпадаха с тези на обикновените афганистанци.
Любопитен факт е, че САЩ спечелиха войната още в първите месеци на 2002 г., когато подкрепяните от САЩ сили вече бяха свалили талибаните, а Ал Кайда беше напуснала страната и се беше преместила в Пакистан. Но Белият дом продължи „войната срещу тероризма“ дори при липсата на терористи, поради силната ѝ привлекателност като вътрешнополитически лозунг за американската общественост, силно засегната от шока от 11 септември. Силите на САЩ върнаха и подкрепиха старите военачалници, чийто кървав бандитизъм в периода 1992-1996 г. подтикна зараждането на талибаните като ответна реакция. Големи и малки мафиоти от афганистански тип използваха американската подкрепа, за да спечелят власт и пари, като често набеждаваха съперниците си като тайни поддръжници на талибаните и Ал Кайда.
Как този процес дискредитира антиталибанските сили и доведе до завръщането на талибаните, е обяснено в блестящата и подробна книга на Ананд Гопал:” Америка, талибаните и войната през погледа на Афганистан”. Въз основа на многобройни интервюта, тя убедително описва как военната намеса на САЩ първоначално е помогнала на Афганистан да се отърве от талибаните, но след това ги е заменила с хищнически местни босове, които обявяват за „терорист“ всеки, който се изпречи на пътя им.
Мнозина в бедния пущунски Южен Афганистан, някогашен бастион на талибаните, се радваха да видят гърба им, надявайки се, че намесата на САЩ означава демократични избори и икономическа помощ. Разочарованието започна отрано, когато неполитични и дори антиталибански настроени селяни бяха отвличани, малтретирани и заточвани в авиобазата Баграм или Гуантанамо. Сред многото подобни примери, Гопал разказва как в един район „през януари 2002 г. американските сили нападат училището и къщата на областния управител, като така за една нощ унищожават по-голямата част от проамериканското ръководство на района“.
Подобни „грешки“ бяха неразделна част от начина, по който САЩ помогнаха за възраждането на талибаните в продължение на две десетилетия. Пентагона използваше щурмови отряди за нощни набези и въздушни сили по всяко време, като целите им често бяха подбирани на основата на погрешно и тенденциозно разузнаване.
През 2014 г. бях в Херат, Западен Афганистан, за да направя репортаж за три села в провинция Фарар, бомбардирани от американските военновъздушни сили. Бомбардировките бяха убили 117 селяни, 61 от които деца, след като местната полиция е поискала въздушна подкрепа. Въпреки че в селата имаше пещерни кратери от бомби, дълбоки над четири метра, говорителят на САЩ първоначално твърдеше, че клането е причинено от талибани, които са хвърляли гранати в къщите.
През последните години подобни зверства зачестяваха, тъй като САЩ изтеглиха сухопътните си войски и разчитаха повече на „нощни щурмове“, често извършвани от финансирани от САЩ афганистански паравоенни части, които на практика представляваха ескадрони на смъртта. Броят на американските войски може и да намаляваше, но не и количеството на използваните бомби и ракети.
Предвидимо, репортажите и докладите от място показваха, че мотивите за присъединяването на млади мъже към талибаните през последните години са двуяки, и че нямат нищо общо с фундаменталисткия ислям. Много бойци заявяват, че са се присъединили към групировката заради убийството или раняването на цивилни граждани при въздушни удари и нощни щурмове,, както и заради подкрепата на САЩ за враждебни на тях племена и етнически групи.
Основният извод е, че срещу огромни разходи – в зависимост от начина на изчисляване варират между 1 и 2.3 трлн. долара – в Афганистан Вашингтон е създал метод за водене на войни, който да гарантира, че те никога няма да приключа. Въздушните сили на САЩ може и да са убили много талибани, но са вербували много повече.
САЩ намалиха собствените си военни жертви, като използваха безпилотни самолети и въздушни удари, чието насочване разчиташе на трудни за тълкуване сателитни снимки и съмнителни местни информатори. Една от последните преки военни акции на САЩ на летището в Кабул беше удар с дрон, насочен към атентатори самоубийци, при който загинаха 10 цивилни, включително седем деца.
