Тази седмица Ричард Хаас направи редица изказвания за нормите, световния ред и нахлуването на Русия в Украйна – теми, за които всички трябва да мислим в момента. Макар Хаас да не е добре познат на широката общественост, той отдавна е застанал на върха на пирамидата на американския външнополитически елит. От 2001 г. до 2003 г. той е директор по политическото планиране в Държавния департамент, а сега е президент на Съвета за международни отношения – вероятно най-влиятелният мозъчен тръст за външна политика в САЩ.
“Лош ден за нормите. Президентът Путин наруши основната норма на международните отношения, според която сила не трябва да се използва за промяна на граници. В САЩ бившият президент Тръмп,ю обвини за инвазията „фалшифицираните избори“, с което наруши нормата, че вътрешно политическото говорене спира на брега на океана. Кризата между Русия и Украйна е свързана с това дали светът ще функционира според правилата, или ще надделее анархията. Световният ред е кислородът за всичко останало, за това дали и как живеем. Ето защо Путин трябва да бъде осуетен и отслабен, за да не продължи и за да няма други, които да последват примера му”, написа Хаас в Twitter.
От една страна, Хаас е безобразен лицемер. Той пропуска отговорността на САЩ като цяло и личната си роля в разрушаването на нормите и световния ред. За някои от по-неизвестните действия на Хаас можете да прочетете тук и тук. Но, разбира се, най-важно е нахлуването на администрацията на Джордж Буш-младши в Ирак през 2003 г., когато Хаас работи в Държавния департамент. Шест години по-късно Хаас пише в една своя книга, че е бил „60/40 против войната“. Въпреки това той не подава оставка и не се изказва против нея – позиция, която в действителност е равносилна на това да бъде 100 процента за войната. Хаас дори твърди, че „ако е имало някаква скрита причина [за войната], най-често съм чувал, че е трябвало да променим геополитическата инерция след 11 септември. Хората искаха да покажат, че можем и да нанасяме удари, а не само да поемаме удари.“ Със сигурност щеше да е хубаво да чуем това от Хаас, когато щеше да има истинско значение.
От друга страна, той е напълно прав за силата и значението на нормите. Създаването на положителни норми е най-важното нещо, което хората могат да постигнат. А създаването на отрицателни норми е най-голямата грешка, която можем да допуснем. Всеки, който някога е бил дете, знае, че хората не се учат как да се държат от наръчник. По-скоро те наблюдават и подражават на това, което виждат да правят другите.
Това важи навсякъде, включително и на най-високите нива в политиката. Позитивните норми и прецедентите представляват истински препятствия – както вътрешни, така и външни – дори за най-лошите лидери. Ужасните политици, дори диктаторите, не са всесилни. Те не убиват лично милиони. Вместо това те трябва да убедят други да го направят. Ако нарушават каквото и да е, което всички останали смятат за общоприети правила, е много по-трудно да оправдаят заповедите си пред която и да е коалиция на властта, която оглавяват.
Интересен пример за това е обсъждането в Политбюро през 1979 г. на въпроса какво да се прави в Афганистан. Година по-рано афганистанските комунисти са взели властта с революция и са подписали договор за приятелство със Съветския съюз. Но афганистанското правителство е разкъсвано от вътрешно съперничество между членовете му, които извършват жестокости един срещу друг и срещу обикновените афганистанци. Политбюро трябва да реши дали да изпрати съветски войски. Но според стенограма от дискусията дългогодишният министър на външните работи Андрей Громико заявява: „Нашата армия, когато пристигне в Афганистан, ще бъде агресор. … Трябва да имаме предвид, че и от правна гледна точка няма да е оправдано да изпратим войски. Съгласно Устава на ООН всяка страна може да поиска помощ … в случай, че е обект на външна агресия. Афганистан не е бил обект на никаква агресия.“ По същия начин държавният секретар Колин Пауъл – шеф на Хаас в началото на века – твърди, че администрацията на Буш трябва да се опита да получи подкрепа от ООН за война с Ирак. Това от своя страна принуди Буш и компания да изложат аргументите си за война въз основа на предполагаемите иракски оръжия за масово унищожение.
Вътрешните фракции, представлявани от Громико и Пауъл, в крайна сметка загубиха. Но техните позиции затрудниха онези, които най-силно настояваха за война. Много страни членки на Варшавския договор тихо критикуваха съветското нахлуване в Афганистан и нито една от тях не изпрати войски. Неуспехът на Америка да получи подкрепа от ООН направи невъзможно за администрацията на Буш-младши да състави коалиция, сравнима с тази, която неговият баща създаде с одобрението на ООН за войната в Персийския залив през 1991 г. След началото на войната на Джордж Буш-младши през 2003 г. пълната липса на забранени оръжия в Ирак попречи на американските ястреби, които се надяваха да вземат на прицел Иран.
Да разгледаме и отрицателните прецеденти. През август 1939 г., точно преди нахлуването в Полша, Адолф Хитлер иска да вдъхнови командирите на Вермахта да „изпратят на смърт безмилостно и без състрадание мъже, жени и деца от полски произход“. Арменският геноцид се е състоял две десетилетия преди това, при безразличието или съучастието на всички големи държави в света. Затова Хитлер напомня на подчинените си, че това, което иска, е приемливо поведение, като им казва: „В крайна сметка кой днес говори за унищожаването на арменците?“ Друг път Хитлер е говорил одобрително за това, че американците са „разстреляли милионите червенокожи до няколкостотин хиляди“ и как германците трябва да завладеят Източна Европа и „да гледат на местните жители като на червенокожи“.
Въпросът е следният: Как човешките същества могат да създадат добрите норми, от които се нуждаем, и да премахнат ужасните, които водят до нови катастрофи? Пълното опустошение на Втората световна война мотивира всички да се замислят за това. Но отговорът – Организацията на обединените нации – от самото начало има фатален недостатък в центъра си.
Въпросите на войната и мира в ООН се разглеждат от Съвета за сигурност, който от основаването на ООН през 1945 г. има пет постоянни членове: САЩ, Великобритания, Франция, Съветския съюз (сега Русия) и Китай (до 1971 г. мястото се заема от Тайван). Днес има още 10 ротационни членове. За да бъдат приети, резолюциите на Съвета за сигурност трябва да съберат гласовете на две трети от неговите членове – т.е. девет държави. Но дори и при такава подкрепа всеки от петимата постоянни членове може да гласува „против“ всяка резолюция по същество и по този начин да я провали.
При създаването на ООН тези правила бяха разбираемо популярни сред петте постоянни членки. Също така е разбираемо, че те бяха непопулярни сред всички останали. Х.В. Еват, виден австралийски политик, който тогава е главен прокурор на страната, предложи трима от постоянните членове на Съвета за сигурност да трябва да гласуват с „не“, за да наложат вето на резолюции. Но идеята му беше отхвърлена, защото всички разбираха, че Големите пет никога няма да я приемат и ще предпочетат изобщо да няма ООН пред ООН, която ограничава властта им по този начин.
Така през последните 75 години резолюциите, които биха могли пряко да ограничат петте постоянни членки, обикновено дори не стигат до гласуване. (В петък Съветът за сигурност все пак разгледа резолюция, която осъждаше нахлуването в Украйна, но Русия веднага наложи вето). САЩ и Русия често налагат вето на резолюции, които биха засегнали техните държави-клиенти – по-специално Израел и Сирия.
Да разберем как сме стигнали до тази тежка ситуация не означава, че две грешки правят добро. Това никога не е така. Въпреки това една грешка – създаването на ужасна норма – често спомага за появата на още и още грешки. Ето защо е толкова важно да спрем първоначалната грешка още в самото начало. Също така трябва сте скептични, че извършителите на първата грешка имат истински интерес да поправят следващите по принцип, а не само да декларират принципи, за да ограничат силата на съперниците си.
Именно това трябва да разберем, ако някога искаме да постигнем това, от което отчаяно се нуждаем: истински мир и сигурност за всички. Обикновените хора по целия свят ще трябва да разберат, че истинските им врагове не са другите обикновени хора, а властимащите навсякъде по света. Шансовете това да се случи изглеждат малки. Но събитията от последната седмица, години и десетилетия показват, че е по-добре да се заемем сериозно с въпроса колко голямо значение имат нормите – и да извоюваме за себе си властта да създадем такива, които ще ни запазят живи.
About The Author
