Авторът е известен каталунски адвокат, редовен колумнист в испанската преса
Като се имат предвид прецедентите, трудно е да се разбере какво тласка западните управници твърде често да се поддават на войнствен плам. Така става и сега, когато Испания поде речника, типичен за декорираните с флагове официални зали, и изпрати фрегатата си „Блас де Лесо” на едно място, което ни е трудно да открием на картата (в Черно море край България – б. пр.).
Без значение е дали става дума за странни проекти за „демократизация“ надлъж и нашир из света, генериращи в най-добрия случай адски хуманитарни кризи и хиляди мъртви (примерът с Ирак е красноречив), или за екзотични кампании на „борба срещу тероризма“. Всичко все едно се свежда до замяната на престъпни тирании с не по-малко престъпен хаос – от абсурда в Сирия, където западната намеса произведе зловещата Ислямска държава, та до Либия, разпаднала се на въоръжени до зъби племена и сектанти.
Онова, което е наистина странно, с оглед на резултатите от тези „подвизи”, е отсъствието в обществения дебат на факта, че те не са постигнали никаква рентабилност в съотношението между направените разходите и евентуалните ползи (тук не броим наемническите фирми и оръжейната индустрия). Също така не е оправдано дори и най-скромното очакване от гледна точка на „хуманитарната“ интервенция. И не ме разбирайте погрешно, не става дума за систематично противопоставяне на каквато и да е война, а за анализиране поне с минимум трезвост на процеси, свърхнатоварени с последствия. Бисмарк, който ни най-малко не може да бъде заподозрян в антимилитаризъм, е казал: „Горко на държавника, чиито аргументи да влезе във война не са толкова убедителни в края ѝ, колкото са били в началото“.
Също толкова странно е, че никой не се замисля за последствията, породени от някои грешки във възприятията при „хуманитарните“ интервенции. Известен е казусът с така наречените „арабски пролети” – тогава Западът, като видя, че протестиращите използват Facebook, реши, че е изправен пред движение, устремено към триумф на либералната демокрация. Президентът на Иран аятолах Али Хаменей беше много по-наясно, когато обяви, че всъщност това е движение към ислямско пробуждане с глобални последици. Времето доказа неговата правота.
Обръщам внимание на тези неща в момент, когато седмици наред се говори с най-голяма естественост за започване на война срещу Русия заради конфликта в сепаратистките провинции на Източна Украйна, в русофилския регион на Донбас. И когато стари военни блокове, в чиито досиета са вписани само бедствия, получават нов импулс благодарение на човека, постигнал непостижимото – на неговия фон дори Тръмп да изглежда поносим!
Защото именно Байдън е този, който, намирайки се в най-ниската точка на своя престиж и с по-лош рейтинг от Никсън във времето, когато беше принуден позорно да напусне Белия дом, е самопровъзгласилият се лидер на сегашното безумие. Той проявява такава свърхреакция, че на самите украински власти им се налага да го призовават към спокойствие (както него, така и неговите яростни европейски съюзници), за да се откаже от апокалиптичния тон, с който всяко безобразие изглежда възможно.
Трудно е да се разбере как така Байдън след бягството си от Афганистан все още претендира да стане герой в еднополюсния свят, който само във въображението му е защитник на правото на Украйна (исторически съмнително и стратегически неподходящо) да се присъедини към НАТО. Макар онова, което вероятно се случва, да е друго. Енергийното измерение е най-подходящият аспект, който обяснява подхода на САЩ. А именно: блокиране на достъпа на Русия до Европа, така че тя да не може да използва своите газови резерви като инструмент на външната политика, което предполага експоненциална полза за втечнения газ от САЩ.
Но още по-трудно е да се разбере защо Испания не е в състояние да направи собствен анализ на националния си интерес и на причините за тази военна ескалация, а се присъединява към бойните тръби на НАТО – особено след тъжните последици от злополучната ни намеса във войната в Ирак.
Лесно е да се хвърлиш в една война. Кристофър Кларк описва на 800 страници в книгата си „Сомнамбули. Как Европа влезе във война през 1914 г.” касапницата и безсмислието на причините за конфликта. Надяваме се Санчес да помни Бисмарк и да спомогне, за да не бъдат написани нови 800 страници на тази тема.
About The Author
