В началото на ноември 2021 г. няколко медии и властите на САЩ започнаха да предупреждават за предстоящо пълномащабно нахлуване на Русия в Украйна, каквото не е имало от войната в Ирак през 2003 г. насам. Предвиждаше се нападението да стане около Коледа или в средата на януари. И двете дати минаха и заминаха, инвазията не се осъществи, но някои политици и повечето експерти продължават да предупреждават, че това ще се случи, и то скоро.
Москва обяви серия от искания за европейската сигурност – нереалистични, но такива, които изглеждат поставени като отправна точка за диалог между равноправни партньори. Това е промяна в динамиката, която Русия прокарва от години: засилване на непряката конфронтация със Съединените щати, за да накара Америка да я третира като равностоен партньор, а не като изразходвана сила, която може да бъде пренебрегвана или командорена.
Доказателствата досега сочат, че Русия се стреми към преговори, а не към инвазия. Първоначалната реакция беше предизвикана от придвижването на военни активи на Русия в рамките на южните и западните военни окръзи. Движенията дори не представляваха сериозно добавяне на сили към тези командни райони, а препозициониране на различни ресурси.
Съществува обаче правдоподобен аргумент, че те не представляват сериозна заплаха за Украйна. В статия, публикувана в холандското списание Knack, а също и в социалните медии, Сим Так, независим военен анализатор, отбелязва, че е налице по-скоро концентрация на оборудване, отколкото на личен състав. Миналия месец той предположи, че „Русия изглежда експериментира с предно разполагане на оборудване за по-дълъг период от време, отколкото обикновено виждаме. Те направиха това първо в Опук между април и октомври, а сега в Елня, Новоозерне и Бахчисарай. Това е подражание на процедурите на НАТО в Източна Европа.“
Както отбелязва Так, руските военновъздушни сили до голяма степен отсъстват от тези маневри. Въздушното превъзходство би било критичен компонент на всяка сухопътна офанзива, така че липсата на движение, освен на някои хеликоптерни формирования, е сериозен аргумент срещу предстояща офанзива.
Макар че на карти като тази, публикувана от „Ню Йорк Таймс“ по-рано този месец, руските формирования изглеждат почти вътре в Украйна, някои от тях всъщност се намират на стотици километри от границата, подредени в складове в отдавна съществуващи бази. Не се полагат никакви усилия за укриване на войските в предни позиции или за подготовката им за предстояща офанзива. Ученията в Южния, а след това и в Западния военен окръг бяха интерпретирани като насочени към Украйна, но те бяха в рамките на това, което е типично за руския график за обучение – и ако частите са били преместени в нови райони като част от реорганизация, тренировките и логистичните учения са напълно логични.
Руската армия в много отношения все още се реформира и еволюира в постсъветска структура. Масовите формирования с комбинирано въоръжение, комплектувани от наборници, се заменят с професионални формирования. Редовните обучения и маневри са основна част от такъв реформен процес.
Прекалено много внимание се отделя и на мотивите на самия руски президент Владимир Путин. Разбирането на Путин има своето място в легитимната изследователска дейност, но то е по-полезно, ако учените го разглеждат в контекста на руската политическа система. Путин е президентът на Русия и главният арбитър на различните ѝ елитни кръгове. Той управлява чрез руския политически консенсус, възникнал след катастрофалните 90-те години на миналия век. Той не е върховен майстор на стратегията или маниакален злодей на Бонд, който иска да отмъсти за разпадането на Съветския съюз. Вместо да се опитват да прочетат мислите на Путин, наблюдателите трябва да се запитат не само какво иска той, но и как би могъл да го постигне и какво е съотношението цена-полза за режима и за Русия.
Необходимо е също така да се погледне отвъд Кремъл и дори отвъд московските среди към обширните руски провинции, където загрижеността за икономическото развитие и основните услуги надделява над шовинистичните фантазии за анексиране на територии. За разлика от други националистически режими, Русия е много по-зависима от добрата воля на своите регионални барони и от съгласието на своя народ
Но дори и малка по мащаб атака срещу Украйна може да доведе до дестабилизация. Собствената медийна екосистема на Русия, която е силно войнствена, не помага особено за нейното глобално възприемане. Необузданите изявления, правени в тези медии и в руския парламент, служат само за подхранване на шумотевицата, като по този начин създават постоянно засилваща се атмосфера на взаимни подозрения и обвинения между две страни, които вече си нямат дори елементарно доверие.
Конфликтите в Русия и около нея от 1991 г. насам често се представят като непрестанен заговор, целящ максимална бруталност, а не като опортюнистични и често ограничени експедиции. Струва си да се отбележи, че Русия никога не се е опитвала да окупира изцяло Грузия, Украйна или Молдова, а е ограничавала военните си действия в региони, където е имала поне малко местна подкрепа, като например Втората чеченска война и последвалите конфликти в Грузия, Молдова, Сирия, Украйна и наскоро в Казахстан.
Руската армия все по-често се използва с цел постигане на максимална сила при минимални жертви, като се избягва затъване. Подходът, при който не се нанасят големи поражения, е логичен, когато се вземе предвид неотдавнашният военен опит на Русия в Афганистан и в Първата чеченска война. Липсата на ясни цели, продължителната окупация и безразборното използване на насилие само окуражиха съпротивата и дестабилизираха политически както СССР, така и Русия.
В крайна сметка Русия трябваше да преглътне унизително мирно споразумение в Чечения, което остави региона като лична крепост на местния силен човек. Оттогава насам Русия е изключително прагматична в преговорите и използването на сила, но до голяма степен това е по-скоро реактивно, отколкото активно.
Възможно е руското ръководство да е обмисляло инвазията като една от многото възможности, вероятно като крайна мярка, ако присъединяването на Украйна към НАТО е предстоящо или няма друг изход. Следователно реакцията на придвижването на войските е създала за Кремъл възможност да наложи равнопоставени преговори, към които отдавна се стреми. Русия няма генерален план по отношение на Украйна; нейното нахлуване през 2014 г. беше момент на горделиво надхвърляне, което пропиля всички симпатии в страната и значително намали нейното влияние. Оттогава насам тя прави груби опити да запази някаква частица влияние, която да задържи Украйна официално извън НАТО, на който Русия гледа като на враждебно по своята същност формирование.
Администрацията на Байдън е права да започне преговори с Русия. Да се надяваме, че Русия от своя страна ще възприеме преговорите като възможност за съществен ангажимент и ще бъде готова да предприеме осезаеми стъпки, които ще намалят безпокойството на Съединените щати. Вашингтон, от своя страна, ще трябва да продължи да се ангажира с Москва, дори когато заплахата намалява, за да покаже, че подобни прояви на сила не са необходими за отваряне на дипломатически канали.
Въпреки че пълномащабна инвазия в цяла Украйна остава малко вероятна, пред Русия има редица други възможности, включително официално признаване на украинските отцепнически региони или дори по-ограничени удари срещу предните военни позиции на Украйна по линията на съприкосновение. Преориентирането на военните сили на Русия беше извършено и с цел подготовка за евентуален бъдещ конфликт. И двете страни трябва да положат усилия за дипломатическо взаимодействие и да намалят войнствената реторика, в противен случай подобен пълномащабен конфликт ще става все повече, а не по-малко вероятен.
*Джеф Хоун е докторант в катедрата по международна история на Лондонското училище по икономика и политически науки. Изследванията му са посветени на руската конституционна криза от 1993 г. и международния ред след Студената война.
