Интересни избори отметнахме на 14 ноември. За първи път 2 в 1 – хем президентски, хем парламентарни. Но не заради това икономично съчетание са знакови, нито пък заради вероятно единствения в световната практика случай с изядена от самоотвержена гласоподавателка квитанция от машината за гласуване. А защото вече заковано като с нож, забил белег в изгнила дървена порта насред чумаво време, България е белязана с друг, по-забележителен свой принос в глобалната политекзотика. И той е следният: в най-бедната страна в ЕС, където социалните неравенства и убийствено търгашеската здравна система би трябвало да превърнат особено сега поне половината от населението в ултралеви революционери, левият вот просто няма къде да отиде, а спасението за пореден път се очаква от усмихнати лица, дошли отдалеч с приказни, но всъщност чисто десни послания и планове.
Вече всички знаем резултатите и от двата вота, съчетани в един масраф. Президентската надпревара учудва само с това, че ще се наложи да продължи още малко и на балотаж идната неделя. Очевидно предопределената победа за двойката Румен Радев-Илияна Йотова е демотивирала значителна част от електората въобще да ходи до урните, което си пролича и от слабата избирателна активност.
По-феноменално е гласуването за ново Народно събрание. В парламента влизат 7 партии и само една от тях минава за лява – БСП. Но точно тя е отхвръкнала на жалкото четвърто място по брой гласове и е свила вота си до някакви си десетина процента – незапомнено нисък резултат за тази партия, още от началото на прехода монополизирала всичкото ляво в България и никога не оставила извън нея да покълне нещо жизнеспособно в същия регистър.
БСП премина в течение на последните три десетилетия през какви ли не залитания, разочаровали много леви и левеещи избиратели, все прежалвали се да гласуват за нея като за „по-малкото зло”, въпреки постоянното ѝ постъпателно одесняване – през „червените мобифони“срещу „червените бабички“, прегръщането ѝ с „третия път” на Тони Блеър, подкрепата за войната в Ирак, приемането на американски военни бази в България, плоския данък, ДАНС-уването ѝ с Делян Пеевски и т. н.
Но такъв срив като сегашния, все още не е имало. И той пряко е свързан с курса, воден през последната петилетка от настоящата лидерка на БСП Корнелия Нинова, при която „левият консерватизъм”, борбата с „джендърите” и разправата с вътрешнопартийното инакомислие тотално подмени остатъците от левия профил в официалния партиен портрет. И при трите гласувания през тази година БСП се търкаляше по това трасе все по-надолу и надолу, а вътрешнопартийната опозиция биеше все по-тревожни аларми – но председателката упорито продължава да смята, че тя е правата. Вечерта след вчерашния вот тя за пореден път отхвърли идеята за нейна оставка, каквато дори „не е обсъждана”, и взе да чертае апокалиптични картини – колко опасен за демокрацията бил ниският процент гласували. Да, факт, много традиционно гласуващи за БСП отказаха този път да го направят. Но не защото искат да застрашават демокрацията, а защото смятат курса на Нинова за несъвместим с лявото мислене и именно с демокрацията, която предполага уважително отношение и към вътрешнопартийната опозиция – а Нинова и ниновистите дори не разговарят с нея. Дискусията и колективното търсене на решения при тях отдавна са заменени от заклеймяване и очерняне на вътрешните „врагове“. Като гледа тези похвати, и най-неутралният гражданин неизбежно се пита: щом това соцръководство се държи така със своите, как може да се очаква от него нещо разумно и конструктивно на общата политическа сцена?…
Обсесията на Нинова в момента е да се възползва от готовността за диалог, демонстрирана от „харвардските братя” Кирил Петков и Асен Василев, които триумфираха на вота със своята новородена партия „Продължаваме промяната”. Те многократно обещаха, че ще преговарят за бъдещо коалиционно правителство с всички други партии в НС, с изключение на ГЕРБ и ДПС. „Братята” също така отдавна хвърлиха кукички към Нинова – нашумялата фраза за търсене на „леви цели с десни инструменти” не е нищо друго, освен изкушаване на председателката да замижи не само за призраците на „джендърите”, но и за неприкритите неолиберални инструменти на новите победители. И да подкрепи със скромните си депутати бъдещия харвардски кабинет. Тя е не само готова. Тя е трескаво нетърпелива. Ако вкара своя кръжец в орбитата на властта, дори под индиректна форма (примерно – само парламентарна подкрепа и може би някой и друг сладък „експертен” пост), Нинова ще изпъчи незабавно гърди като „победителка”, „върнала” БСП във влиятелна политическа роля. Поне в своята паралелна вселена.
Само че в нормалния свят политическата роля на един лидер или една партия се определя от малко по-други параметри. Подсказаха ѝ ги днес няколко известни личности сред собствените ѝ съпартийци, директно приканили я за оставка. Един от тях – Антон Кутев, който е и говорител на служебното правителство, трезво добави към апела си: „Оставката е личен акт и Корнелия Нинова вероятно няма да си подаде оставката. За такова действие е нужна морална структура на личността, от която председателката видимо е лишена.”
Е, намери се все пак жертвено агне, което да поеме вината за изборния срив – оставка подаде шефът на предизборния щаб на БСП Кристиан Вигенин. Но това очевидно е доста куца реакция на фона на други оставки, подадени днес – от съпредседателите на „Демократична България” Христо Иванов и Атанас Атанасов, които поеха своята отговорност за лошото представяне на формацията си. Дори водачът на ВМРО Красимир Каракачанов се оттегли по същата причина. Означава ли това, че десните в България имат повече морал от една лява лидерка?…
Най-ясно и контрастно изрази онова, което мислят днес много членове и симпатизанти на БСП, както и широк кръг неангажирани с партии ляво мислещи хора у нас, евродепутатката и критичка на Нинова – Елена Йончева. Струва си да се цитира пълният текст на нейното мнение, разгласено от профила ѝ във Фейсбук:
„Левите хора имаме дълг – не трябва да допускаме БСП да изпадне от активната политика. Левицата трябва да е в първите редици на промяната в България. Трябва да има възможностите, които дава управлението, за да защитава интересите на работещите хора. С Корнелия Нинова начело на БСП вече е напълно ясно, че това не може да се случи.
Председателят на партията заяви, че въпросът за оставката ѝ не е поставян след изборите на 14 ноември. Днес аз го поставям. Поражението е тежко и избирателите ни го казаха три пъти. Единственото правилно решение е оставка на лидера – и не, не е необходимо някой изрично да я иска. Моралният компас на всеки отговорен политик налага оставката да бъде дадена – по собствена инициатива.
Резултатите на БСП показват – за трети път в последната година, че доверието в ръководството все повече спада. След като на 11 юли 2021 г. партията получи близо 370 000 гласа, очакванията бяха, че няма как да стане по-зле. В неделя, 14 ноември, се видя, че има – очертава се подкрепа от по-малко от 200 000 души.
Няма лидер на европейска партия, който при подобен унищожителен резултат, да не си подаде оставката. Левите хора в България не заслужават подобно унизително отношение. Сигурна съм, че левицата може да е първа политическа сила. Фактът, че президентът Румен Радев е подкрепен толкова категорично за втори мандат, показва това.
Социалдемократите са в подем в цяла Европа. В България Корнелия Нинова превърна левицата в консервативна партия, близка до националистите и в тайни, а и не толкова тайни, сговори с ГЕРБ. В нейно лице никой не припознава промяната.
Повече от година предупреждавам за опасния път, по който председателят на БСП води партията. Поемането на отговорност от страна на госпожа Нинова за провала на БСП няма да отслаби позицията на БСП в предстоящите преговори за ново правителство. Точно обратното – това ще има положителен ефект, защото ще е ясен знак към евентуалните партньори, че БСП има бъдеще и силна морална отговорност.
Може би тези дни изтича последният шанс да запазим възможността партията отново да е силна, водеща и европейска. Според мен е време тишината в БСП да бъде нарушена – да се върнем там, където ни е силата – в открития дебат, в критичното мислене, в социалните политики и прогресивните решения. Не можем да отлагаме най-важния разговор – този за дълбоката криза на лидерството, за липсата на истински леви идеи, за невъзможността да вдъхновяваме избирателите и да намираме решения на проблемите. Няма как да реформираме страната, ако не можем да реформираме партията си.
Лявото в България има потенциала да бъде водеща политическа сила. И аз съм убедена, че ще бъде.”
About The Author
