Г-жо Йотова, във всички водещи кандидатски двойки в президентските избори у нас за вицепрезидентския пост са излъчени жени. Вие също сте на такава позиция в екипа Ви с президента Румен Радев. Ако изключим един-два екзотични случая, почти липсват жени, издигнати за държавен глава. Това значи ли, че България не е узряла да бъде управлявана „с нежна ръка”? На вас не ви ли се иска да се пробвате „на върха”?
Наследено е у нас, от дълга историческа традиция, че върховният главнокомандващ на армията трябва да бъде мъж. През 2016 г., когато се формираше нашата президентска двойка, имаше сериозни заплахи пред сигурността на страната, най-вече заради мигрантската криза. Очакванията бяха за силен и решителен човек, който знае как и може да реагира в такава ситуация. Да бъде независим и доказан. Румен Радев беше много успешна кандидатура. Моят профил е в друга посока – експертиза по европейските политики и социалните ангажименти като ляв човек. Получи се добър екип.
Питате ме дали аз бих се кандидатирала за държавен глава… Отговорът ми е „да”, но ако не беше този успешен мандат с президента Радев. Виждам в негово лице човек, който трябва да продължи да бъде президент на страната – заради качествата и характера му, заради политиките, които води. Имаме нужда именно от човек с позиция, способен на решителни действия в интерес на хората дори по въпроси, които в личен план може да му носят негативи. Подкрепата, която получава, мисля, е красноречива.
Още в началото на тази година, след разговор с президента Радев, аз реших да продължим заедно като президент и вицепрезидент. Ние сме екип, който не се осланя само на текстовете на Конституцията и на разписаните правомощия, а и на още нещо много ценно – доверието помежду ни, баланса в характерите, в професионалната подготовка, всеки със своя път досега.
А какво мислите за ролята на жените в световната политика?
Забелязвате ли, че силните решения идват точно от жени, може би защото над десетилетие живеем в перманентна криза? Това е оправдано психологически и човешки. В кризите на първо място изникват въпросите за социалната им цена, за решенията, които трябва да се взимат, за да са по-леки последствията. Това е по-присъщо за жената, която мисли за обществото през призмата на собственото си семейство, на децата, на грижите за тях, на отдадеността си и за семейството, и за работата.
Никога не съм одобрявала жените да бъдат разглеждани като квоти. Влизам в противоречие с цялата социалдемократическа линия – знаете, една от основните леви политики е да се настоява за квотното представяне на жените на високи постове, в различни професии. Една жена трябва да бъде оценявана в зависимост от характера, подготовката, знанията, идеите, креативността. Да работя във фирма на определена позиция само защото съм жена – това е изкривяване на идеята за равнопоставеност на мъжете и жените.
Тези квоти бяха въведени, защото, за разлика от България, в доста западни страни е налице дискриминация на жените. Показателите в това отношение там са доста по-тревожни, отколкото у нас. Може би ние сме в по-добро положение заради всичко, постигнато в обществото ни преди 1989 г. Българската жена по времето на социализма беше излязла от рамките на домакинята, отдадена на семейството. Това ни помага и сега да държим баланса и равнопоставеността между мъжете и жените у нас.
Страната ни продължава да дава едни от най-добрите условия за майчинство. Сравнете двете години плюс една, които има жената в България за всяко свое дете, с трите месеца, с които разполага една млада майка в Брюксел – меката на европейската демокрация! Но повтарям – предпочитам да ме ценят за качествата, а не за това, че съм жена.
Имате солиден опит като евродепутат. Защо според Вас, въпреки добрите намерения на повечето лансирани в Брюксел директиви и политики, евроскептицизмът расте из цяла Европа?
Европейският съюз се задъхва и търси аргументи как да продължи. Неслучайно френският президент Еманюел Макрон – не само защото идват избори в страната му, призова за голяма дискусия за бъдещето на Европа. Приканвам младите хора в България активно да се включат и да кажат как виждат развитието на Съюза.
ЕС блокира заради начина, по който функционират трите основни институции, чрез правомощията или липсата на такива на държавите членки. Не успява да реагира адекватно на кризите нито като скорост, нито като категоричност на решенията. Законодателството, което произвеждат европейските институции, е рамково, прекалено общо. Това не е, за да се улеснят националните правителства да намерят своите специфични закони в тази рамка. Причината е съвсем друга – толкова разнородни станаха интересите и много трудно се постига пълен консенсус.
Европейските институции са създавани в един много по-спокоен период, в „златната ера на Европа”, както често наричат първите около три десетилетия след Втората световна война, белязани от възхода на държавата на благоденствието. Освен това институциите тогава, а и доста по-нататък дълго са работили за много по-малък брой държави.
Когато ЕС започва да се разширява, се получава силно противоречие – от една страна, Съюзът се изпълва с все нови и нови страни, а от друга – няма обща конституция. Политическият съюз, образувал се след срещите в Копенхаген и в Маастрихт, само се нарича така, но взаимни ангажименти в политиката между държавите членки на практика няма. Отхвърлянето на проекта за Европейска конституция през 2005 г. е началото на деструкцията на ЕС. Лисабонският договор е компромисен документ. Той не може да замести липсващата конституция, макар и да има амбиции за това. В него не са уредени трите най-важни теми, които днес раждат кризите.
Първо, нямаме обща външна политика. Парадоксално, когато избрахме върховен представител за външната политика, държавите се разделиха още повече по този въпрос. Недоизградена е институцията на върховния представител. Малцина се вслушват в изразяваните от него позиции както на европейската, така и на световната сцена.
Второ, липсва законодателна основа за важна тема като сигурността – от границите до вътрешната сигурност и борбата с тероризма. Имаме две агенции – Европол и Евроюст, които са с координиращи функции. Право на всяка държава членка е да ги информира или не, да се съобрази с препоръките им или не. Уви, атентатите във Франция или Белгия можеше да бъдат предотвратени, ако имаше по-добра информираност и координация между държавите членки. При получаване на сигнали би трябвало всяка държава да се обръща към Европол. Такава информация е имало преди атентатите, но не е била достатъчна. Няма инструмент, няма законодателна основа, чрез която тази информация да се превърне в конкретно действие.
Вижте здравната криза. Лисабонският договор посочва най-общо, че политиката в социалната сфера, образованието и здравеопазването е работа на самите държави членки. Но ето, че стана обща работа, когато се разрази пандемията и Европа се оказа тотално неподготвена. Заради тромавата система за реагиране, европейското колело се задвижи едва в края на април м. г., когато вече заразата беше плъзнала и държавите една след друга започваха да затварят границите си. Въпреки шенгенските правила всеки се затвори в себе си, а всички директиви се оказаха неработещи. Докато гледахме тежките кадри от Италия, европейските институции на практика не реагираха…
Тази здравна криза отново удари най-тежко южните страни в Европа, вече пострадали сериозно от предишната – финансовата, разразила се от 2008-ма нататък. Видяхме повторение на унизителния дебат, в който част от северните страни им отказваха солидарна помощ и им натякваха за несправяне с драматичната ситуация…
Точно така. Забележете – най-пострадалите страни получиха първата помощ на двустранна основа, а не от европейските институции! Механизмът с безкрайните съгласувания, уведомявания на държавите, задвижвания на генералните дирекции – всичко това се оказа не просто неработещо, то се оказа опасно!
Да поговорим за връзката между двете кризи – финансовата отпреди над десетилетие и сегашната. При предишната бяха наложени жестоки социални орязвания, включително уволнения на медицински персонал и приватизиране на здравни заведения в една Испания, например. И сега се видя колко болезнено отекна това при атаката на Ковид-19…
Да не забравяме и още един факт – пак Испания беше стигнала при предишната криза до 50-процентна младежка безработица! 50 процента от младите хора без перспектива! Този жесток пример показа, че е недопустимо европейските държави да нямат елементарно планиране в политиките в сферите на образованието и на икономиката.
Една от големите грешки на ЕС е прекалената централизация. Например – да строим големи болници, супер оборудвани, и да създаваме добра инфраструктура така, че хората да могат бързо да стигат до тях. Или – да финансираме с евросредства големите градове, а те ще ги разпределят към малките. Още когато започна кризата през 2008-ма, се видя, че това не работи. По-добре да има мрежа от малък и среден бизнес, който продължава да е гръбнакът на европейската икономика – добре осигурен, достатъчно независим. Това означава Европа да има протекционистични програми тъкмо за малките и средните фирми, а не за големите компании. Грешно беше разбирането, че големите конгломерати от компании ще развиват сателитни производства и така ще подхранват по-малките фирми, защото ако тази верига някъде се прекъсне, без работа остава цялата система.
Научен беше още един много важен урок – не може да се възстанови една тежко ударена от криза икономика само с мерки за ограничения. Остеритетът бе превърнат в мантра, въпреки че ние – социалистите, зелените, левите, не спирахме да повтаряме, че това само ще доубие икономиката. Когато хората нямат работа и пари, потреблението пада, съответно и производството – омагьосан кръг!
При кризата от 2008 г. се върна и ролята на държавата, която преди това години наред беше отричана с известните определения за „лош стопанин” и досаден регулатор, който „затормозява бизнеса”. Но какво направиха страни като Франция и Германия? Огромни средства от публичните им бюджети бяха вкарани в частния бизнес, за да го спасят. Държавата бе „реабилитирана”, ролята ѝ стана животоспасяваща особено при сегашната здравна криза…
Вие влязохте в политиката като представител на обявяващата се за лява БСП. Една от водещите леви ценности – солидарността – е общопризната и като основополагаща ценност на Европейския съюз. Не се ли оказва обаче тя в голямо противоречие с доминиращия в икономиката и финансите неолиберален модел, който по самата си същност е постоянен производител на неравенства? Не се ли корени точно в това разминаване и неефективността на много от европейските политики?
Неолиберализмът беше изведен в култ като единствена и безалтернативна финансова, икономическа, обществена система. Като панацея за решаване на всички проблеми. Големи мислители дори предвиждаха, че оттук нататък човечеството ще се развива само по този път, като един глобален пазар.
Действителността е друга. Самите Европейска банка за развитие и Европейска инвестиционна банка се задействаха като една голяма държава, а не оставиха пазарния механизъм да определя тяхната политика – започнаха да инжектират пари, точно за да спасят икономики и компании в държавите членки. Имам предвид онзи План „Юнкер“, за който ние, социалистите, още в началото казахме, че няма да проработи. Пак в търсене на консенсуса и компромиса, той беше направен толкова сложен, че нямаше кой да го разбере. Но в зародиша си беше точно това – даваш едни пари през банките като нисколихвени кредити, правиш огромни трансгранични инфраструктурни проекти, очакваш след това бизнесът да мобилизира още свои средства и от печалбата да бъдем доволни всички. Затова споменах, че те действаха като една голяма държава, като едно правителство. В крайна сметка замисленото не се получи. Нито бизнесът мобилизира достатъчно средства, нито дойдоха очакваните печалби, нито бяха осъществени амбициозните трансгранични проекти.
Но нека да видим и сегашната ситуация. Какво показа Ковид-кризата? Нали уж пазарът трябваше да е панацеята? А се спънахме още в началото – нямаше маски, липсваше елементарно оборудване, в болниците не достигаха респиратори. Европейските граждани питаха едно и също: къде е държавата? Никой не питаше къде е фирмата Х, която не е доставила маски… Изведнъж държавата се оказа много, много необходима.
Същото е и с процеса на ваксиниране. За производството на ваксините се инжектираха средства в компаниите производителки, но ваксините бяха закупени общо от ЕС в ролята му на една голяма държава и бяха предоставени безплатно на европейските граждани.
Аз не съм радикално настроена – нито съм за крайния неолиберализъм, нито за крайния етатизъм, интервенцията на държавата. Според мен някъде по средата тези системи трябва да се срещнат и да работят заедно.
Извън икономическата мисъл тук има последица, която за мен е много важна – отказът от суверенитет, от идентичност, до какъвто води пазарът. Това тласна хората към радикализация, към отказ от принадлежност към ЕС, към неговото отричане. Слава Богу, сякаш се поуспокоява този фронт. Грешките при управлението на кризи няма как да не влияят върху политическите нагласи на хората. А някои са много опасни. Често повтарям, че трябва да препрочитаме по-редовно есето на Умберто Еко за 14-те признака на фашизма. Една немалка част от тях откриваме всекидневно около себе си.
Очевидно все пак Ковид-кризата се превърна в онзи шоков катализатор, който категорично открои, че на първо място трябва да е човекът, а не бюджетната дисциплина и финансовите сметки…
Решението на Европейската комисия за премахване на ограниченията на т. нар. Европейски семестър относно 3-процентния праг на дефицита в националните бюджети цели да даде глътка въздух на държавите членки, за да могат те да излязат от тази криза. Това е ясна стъпка напред и научен урок от кризата през 2008 г.
В същата посока е и Планът за възстановяване и устойчивост, регламентирал онези 750 милиарда евро, които съдържат два основни финансови инструмента – директната субсидия и нисколихвеният заем. Очаква се в рамките на тези средства всяка държава да направи най-подходящия за себе си план, за да може да задвижи собствената си икономика. Това е доста по-добър механизъм, отколкото са обикновените оперативни програми и европейските фондове, които до голяма степен налагат чужди шаблони. Сега виждаме точно обратното – дава се свобода на всяка една страна да избере формите на своето икономическо възстановяване и развитие. Зависи от националните правителства как ще съумеят да използват тези средства.
Има и още един извод от сегашната криза – не бива да се допуска такава зависимост от страни извън ЕС, най-вече от Китай и Индия. Себестойността на един продукт там е много по-ниска, големи компании изнесоха производствата си там зарази евтината работна ръка. Но рано или късно страдаме от бумерангов ефект – увиснахме без маски в началото на Ковид-кризата, защото и сам тежко ударен от нея, Китай не ги доставяше в необходимите количества. Последваха грозни сцени по летищата, когато държави членки на ЕС си крадяха контейнерите със санитарни материали. Просветени лидери сега говорят за завръщане на производствата в Европа, най-вече в източната ѝ част, което също смятам за положителна стъпка.
За какви наложителни промени в общественото здравеопазване сигнализира Ковид-кризата? Коментира ли Ви се особеният „български случай” с проблемното ваксиниране?
Да започнем с антиваксърството. Аз не съм имала никакво колебание по отношение на ваксинирането, може би защото обкръжението ми е предимно от лекари. Нелеко преболедувах коронавируса през февруари т. г. Никому не пожелавам две седмици в болница с двойна бронхопневмония и огромни количества антибиотици и кортикостероиди! Това няма как да не окаже влияние и занапред върху здравето на всеки подложен на такова изпитание човек. Когато видяхме, че антителата спадат, отидохме да се ваксинираме и аз, и моят съпруг – той като лекар постоянно работи с пациенти и държи да пази и себе си, и тях. Бих препоръчала всеки да постъпи отговорно.
Не смятам, че ваксинирането трябва да е задължително. Има хора със заболявания, на които това е противопоказано, има хора с вярвания, които ги възпират. Тогава би трябвало редовно да се проверяват с тестове, за да бъдат отговорни и към себе си, и към другите.
У нас една от най-големите грешки бе допусната през февруари т. г., когато бившият премиер Борисов самолично суспендира тръгващия тогава да проработва план за ваксиниране. Според плана първо трябваше да бъдат ваксинирани лекарите и медицинският персонал, след това възрастните хора, като се върви от най-високата възраст постепенно надолу. За съжаление, на 11 февруари премиерът суспендира всичко това – и Кутията на Пандора се отвори. Възрастните хора нямаха възможност да се редят на опашките пред болниците, не достигаха ваксини в онзи период. След това дойде недоверието към самите ваксини покрай случая с „Астра Зенека” – това не е само българско явление. А кой знае защо тогавашното българско правителство беше закупило най-голямо количество точно от „Астра Зенека”. Не искам да задавам риторичния въпрос за комисионните! Факт е, че беше изхвърлена голяма част от тези ваксини, а друга бе подарена на страни от Третия свят. Най-голямата поразия беше именно разколебаването на хората във ваксината. Обнадеждаващо е, че последните седмици 4-5 пъти са се повишили темповете на ваксиниране. В Западна Европа говорят за пета Ковид-вълна през студените месеци, но там правителствата са по-спокойни, защото вече по около 80% от населението е ваксинирано.
Що се отнася до европейските изводи от тази криза, струва ми се, че наред с вече взетите мерки трябва да има и съществена поправка в Лисабонския договор, където здравето наистина да бъде вписано като ценност, да бъдат дадени по-големи правомощия на европейските здравни агенции, да бъдат гарантирани механизми за по-голяма координация и взаимопомощ между държавите.
Защо според Вас не само в България предизборните кампании вече рядко съдържат състезание на идеи и програми, а се свеждат до медиен спектакъл и пинг-понг с компромати? Защо толкова масово стана гласуването „за по-малкото зло” и толкова избиратели се чувстват непредставени?
Тези процеси започнаха още в началото на новия век. Повторяемостта във времето на едни и същи идеи, които не дават резултат, накараха хората да спрат да ги чуват. Разочарованието се подсили от постоянно давани политически обещания, които после не се изпълняват. Плюс сделките между политическите формации. Пред избори обикновено всеки се кълне, че никога няма да направи компромис, да прескочи някакви „червени линии”. Но после, когато се формира правителство, това вече не важи. Не става дума за компромис в името на национален интерес, а за прекия интерес на определени политически елити.
Имаме и все по-разтваряща се ножица между избиратели и избрани. Нямам предвид стандарта на живот, а избирателите да определят политиката на избраните. У нас от десетилетия е точно обратното. Абсурдните аргументи, с които избраните оправдават действията си, са обидни за хората.
Да не пропускаме и ролята на нашите колеги в медиите, сред които доминира стремежът да се намери сензацията, „жълтото”. Често се е налагало да питам колеги от различни редакции: „Защо сте сложили това заглавие, като вътре в текста няма и помен от такова нещо?” Редовният отговор е: „Защото вестникът трябва да се продаде”. Хартиените издания вече отмират, но същият принцип важи и за кликванията в информационните сайтове.
И медиите, и обществото със сигурност ще обърнат внимание, ако има личности с нестандартно мислене и идеи, способни да излязат извън клишетата. Да надскочат онези думи, които отдавна се изпразниха от съдържание и чиято продължаваща употреба е обидна за собствения ни език – като обединение, реформа, приоритет или пък визия, с която напоследък много се злоупотребява.
Как се отнасяте към ширещия се постулат „Няма ляво, няма дясно”?
Голям противник съм на това много опасно според мен съждение! Като няма ляво и дясно, какво има? Има интереси, сделки, задкулисие, политика „аз на теб, ти на мен”.
Твърдя, че нито лявото, нито дясното са се изчерпали от съдържание. Но не могат да продължават с остарели догми и дефиниции, употребявани само допреди 10-15 години. Светът се променя много динамично. Няма да коментирам десния консерватизъм, но за лявото ще кажа, че то трябва да намери своите опори сега, тук, в съвременния ни свят.
И какви да са те според Вас?
Ето въпрос, който ме занимава от няколко години – какво се случва с работещите хора, ако изпуснем юздите на изкуствения интелект, на високите технологии, които безскрупулно навлизат в живота ни? Това е тема за левицата, защото в центъра на лявото мислене е човекът и вниманието към него. В този аспект е и темата за човешките добродетели, които винаги се открояват като психологическа опора в периоди на кризи. Какво е лявото възприятие за тях? Трябва да се търсят отговори на тези въпроси. Включително и отдясно. Тогава пак ще има сблъсък на идеи и в него ще се раждат решенията за развитието на обществото. Трябва да участват и центристи, и зелени. Чудя се как така в у нас все още няма силна зелена партия със свое виждане за зеленото бъдеще на България. Накратко – времето на идеологиите не е отминало.
Още една фраза нашумя у нас в последните месеци – за „постигане на леви цели с десни инструменти”. Как я приемате и какво мислите за новия „проект” – също доста изтъркана дума – на Кирил Петков и Асен Василев?
Не познавам Кирил Петков, не сме разговаряли, но, живот и здраве, като минат изборите, бих го поканила, за да го попитам какво точно имаше предвид с тази фраза и какво разбира под десни инструменти? Десен инструмент е, например, да дадеш заем вместо субсидия. Но така в никакъв случай не постигаш леви цели. Това е дясна политика на квадрат. Особено в сегашните условия на криза, когато е необходима тъкмо лява политика, за да могат хората да си стъпят на краката, а не да бъдат допълнително натоварени с нови дългове. Този разговор предстои, но считам споменатата фраза за оксиморон.
Що се отнася до новия „проект” на Кирил Петков и Асен Василев – симпатични, доказали се в професиите си млади хора, с които се срещаме по места в предизборната кампания, аз все още не зная какво точно стои зад тях, какви ще са приоритетите им, ако им се падне да съставят правителство. Харесва ми походът им срещу корупцията, защото за него се иска и смелост, и сила, и воля, а това не е лесно, когато срещу теб се изправя другото – злото. Не зная какво ще е тяхното бъдеще и политическа реализация, но зная нещо сигурно – ако имаше нормално ляво и дясно, нямаше да има място за създаване на нови формации.
Тоест – лявото не е достатъчно ляво в България?
Първо, не е достатъчно ляво. Второ, много е разпокъсано. Не може да намери онези политики, с които да убеди хората, че те ще могат да им донесат равен старт, стандарт, спокойствие. Няма послания към средната класа, която е движещ елемент във всяко едно общество. Има едно лутане вляво, за което си заслужава да се поработи.
Говорим за БСП или общо за лявото?
БСП отдавна не е монопол на лявото. Да, това е най-голямата партия вляво, с най-добре развити структури, с добрата експертиза. Но особено на последните избори пролича, че има много хора в ляво или в ляво-център, които не желаят да се идентифицират с БСП. Затова говоря за общите проблеми на левицата.
Винаги в лявото може да има и по-радикални елементи. Ето, във Франция Меланшон си направи своя партия. За мен тя е екстремно лява, не одобрявам такова залитане, нереалистично дори звучат някои от исканията ѝ. Тежки проблеми има и социалдемокрацията. В последните години тя не може да намери основание за съществуването си. Падат процентите ѝ в толкова европейски страни. Ще ме апострофирате, че в Германия социалдемократите вече имат бъдещ канцлер. Нека не забравяме, че резултатите от германските избори се дължат не толкова на социалдемократическата партия, колкото лично на нейния кандидат. ЕНП загуби големите страни в Европа – Франция, Германия, Испания, Португалия, Скандинавието…
След „третия път” на Блеър, чиито тълкувания предизвикаха доста щети за лявото, левицата не може да намери образа си. Но все пак има нещо положително в сегашната криза – виждам изкристализиране на левите идеи и връщане на тази идеология. Времето показа, че новите политически „проекти” не са устойчиви.
Но имаме и успешните модели на Португалия и Испания, където именно социалдемократически партии управляват нелошо в съюз с по-леви формации, част от които се родиха от протестните движения, избуяли при миналата криза…
Но виждаме какво се случи с Ципрас в съседна Гърция или с Иглесиас в Испания…
Иглесиас излезе от испанското правителство персонално, но партията му „Подемос” все още е в управляващата коалиция.
Но същата партия започна да губи на местни избори в Испания, които по-рано печелеше. Когато казвам левицата да намери образа си и естествената почва, това не значи да се връща към конгломерати от миналото като една ПАСОК – невъзможно и неработещо е. Нека има и по-леви партии. Но когато дойдат избори, да е възможно съставянето на ляво правителство. Основният въпрос е съдържателен. Не е структурен и организационен.
В България така и не се появява никаква значима формация вляво от БСП.
Да, няма такава. Но това не значи, че извън БСП няма доста хора с ляво мислене.
Защо не се обединяват?
Може да се обединят, ако видят перспектива. Но нека погледнем какво стана с „АБВ”, която тръгна като лидерска партия. Създателят ѝ Георги Първанов излезе от втория си президентски мандат с висок авторитет. Той бе и човекът, който съхрани левицата в България. Без него БСП можеше да я няма още от 1995 г. На базата на този свой авторитет той се опита да направи лидерска партия, но не се получи. Нека оставим на страна личните отношения и субективните фактори. „АБВ” не се получи, защото в левицата просто не може да има лидерска партия. Левите хора са устроени по друг начин. Когато често казваме за БСП, че тя е по-демократична от всяка друга уж демократична партия, това е самата истина. Защото вътре винаги има много повече мислещи и критични хора, различни течения, различни нагласи, сериозен диалог за същностни неща, отколкото казармени похвати от типа „ето това е решението, изпълнявайте“.
Всички обаче виждаме, че настоящата ръководителка на БСП Корнелия Нинова се опитва да я превърне точно в лидерска партия.
Но не става. В момента, в който някой се опита да направи от БСП лидерска партия, моментално се отговаря със силна вътрешна опозиция и разделение. Не е въпросът в личността на Корнелия Нинова, а в конструкцията. Не може да има лидерска формация в средите на лявото.
Спомнете си и бившия председател на Европейския парламент Мартин Шулц. Моите най-големи уважения към него, защото той много помогна България да бъде приета в ЕС. Но когато се върна в Германия след успешния си мандат в Брюксел и Страсбург, той искаше да бъде лидер и на своята ГСДП. И при него не стана. Къде е днес Шулц? Никой не го помни.
Имаме и обратния пример – една много по-мека политика, каквато провежда в ИСРП Педро Санчес с неговата диалогичност и вътре в партията, и извън нея. Помним опита му да направи коалиция не само с „Подемос”, но и с либералната „Сюдаданос”. Не се получи, защото „Сюдаданос” предпочете да отиде по-надясно и отказа компромиси. Или пък споменатия случай с Иглесиас – той напусна председателското място в „Подемос”, пак защото прекаленото му лидерство не се прие в тази лява формация.
Да не забравяме и скандинавската социалдемокрация – тя също води една по-мека, консенсусна политика. Знаем и резултата – скандинавският социален модел е всеизвестен.
Все пак ми липсва писаното слово, идеологическият дискурс вляво, който да е основа, аргумент за сблъсък на гледни точки по същността на лявото. Много уважавам и Сергей Станишев, и Партията на европейските социалисти. Там наистина има много кадърни хора, сериозна експертиза. Но това пак е едно изкуствено формирование. Когато направиш сбор, а не единение, ето го резултатът. Там няма нито йерархична обвързаност, нито задължение за изковаване на общи политики.
Много разсъждавам върху състоянието на лявото и бих искала един ден да бъда част от сериозен разговор за неговото бъдеще.
Нека погледнем към енергийното бъдеще на Европа, „зеления преход”, скока на цените на енергоносителите. Как ще се справи според Вас със ситуацията най-бедната страна на ЕС – България?
В тази сфера се развива още една от прибързаните политики на ЕС. Защото желанието до 2050 г. да преминем към т. нар. въглероден неутралитет за мен е неизпълнимо. Сигурно ще си навлека гнева на много европейски институции и на много посолства, но това е факт. Как си представяте всички автомобили да бъдат електрически? Цялото производство да премине на електричество? И то електричество, в 90% и повече получено от зелени източници…
Спомнете си кризата това лято в Германия – два месеца нито вятър, нито слънце. Блокираха перките, нямаше достатъчно производство от слънчевите панели. От някогашните 17 германски АЕЦ днес с непълен капацитет работят само шест – след катастрофата в японската АЕЦ във Фукушима Меркел обяви отказ от ядрените електроцентрали и до 2022 г. е крайният срок да се затворят всичките. Така Германия се оказа без енергия. И започна да внася от Франция, която запази своите АЕЦ. Само че цената на електроенергията вече е друга.
В общоевропейски мащаб се наложи всички да се закачим за борсата, т.е. цените на енергията да излязат от регулаторния си режим. И ето, пазарът определя всичко – изведнъж недостигът на енергия в една страна и покачването на международните цени предизвикаха шок във всички останали членки на ЕС, като ефекта на доминото.
На този фон смятам, че първо трябва да бъде ревизирана „зелената сделка”, да стане по-реалистична. Второ – да се смени формулата на т. нар. въглеродни емисии и тяхната продажба и закупуване, защото цената им стана твърде висока и води до фалити. Трето – аз съм от хората, които смятат, че може да се инвестира повече във филтри и опазване на околната среда дори от топлоцентралите, но те да останат за един по-дълъг преходен период, особено там, където има мини и залежи, включително и в нашите три „Марици”. И четвърто – т. нар. „енергиен микс” да включва в по-голям процент и енергия от ядрените централи.
Ние отдавна трябваше да построим АЕЦ „Белене”. И днес, въпреки излизането на борсата, щяхме да имаме доста по-евтин ток за нашата индустрия, за нашия бизнес. Щяхме да сме по-сигурни.
За крайния потребител цените все още са регулирани. Надявам се да остане този режим. Но когато поскъпва промишленият ток, се покачват цените и ефектът пак е върху крайния потребител.
Надявам се, че след 14 ноември в управлението ще дойдат умни, грамотни хора. Хора с експертиза, с познания, които да могат да кажат: залагаме си главите, но смятаме, че ето това трябва да се направи! Да се търси максимален консенсус. Една част от големите поразии дойде не само от корупцията и беззаконието, но и от тоталната неподготвеност на тези, които взимаха решения.
Европейските социалисти и социалдемократи постоянно повтарят, че „зеленият преход” в енергетиката трябва да е обвързан със солидарни и балансирани решения в социалната сфера. Това осъществимо ли е?
Осъществимо е, ако си свършим работата, както трябва. В Плана за възстановяване има достатъчно пари в т. нар. Четвърти стълб, който е за социално подпомагане. Трябва да сме много внимателни, защото обикновено това са пари, които изтичат в пясъка, и е важно да се работи заедно с другите три стълба – да се създава работеща икономика, защото така самата социална политика ще е много по-устойчива и по-добре защитена.
ЕК даде възможност от продажбата на въглеродните емисии да се заделят пари за енергийно подпомагане от фондовете. Но това са временни мерки, а не дългосрочна политика. Трябва да работим за постигане на енергийна независимост и сигурност.
Някои страни си осигуриха „Северен поток” и са по-спокойни. Ние пренебрегнахме „Южен поток“. Не сме си донаправили още конекторните връзки и инфраструктурата с газовите находища.
Пак казвам – очаквам тези теми да са първите в дневния ред на следващ стабилен кабинет.
Смятате ли, че такъв кабинет този път ще има?
Да. От разговорите ми с представители на различни политически партии виждам, че и те самите са си направили ясен извод – хората ще ги изхвърлят, ако и този път не намерят необходимите компромиси. Разбира се, те не могат да бъдат безпринципни, но без компромиси не може, ако искаме да се състави кабинет. Смятам все пак, че той трябва да бъде и ще бъде без ГЕРБ и ДПС.
Свързахте досегашния си вицепрезидентски мандат с много инициативи в областта на културата и с приобщаване на интелектуалци от българските общности в чужбина. Придвижвате и идеята си за създаване на Български държавен културен институт. Може ли да разкажете по-подробно за това и защо според Вас в улисията по други теми и проблеми културата все остава „девета дупка на кавала” в политическите дебати у нас?
Важно е да говорим по тази тема, не само защото наскоро отбелязахме един от най-българските празници – Деня на народните будители, но и защото в България, за съжаление, през последните 32 години никога не остава време и място за сериозна дискусия за бъдещето на българската култура. Винаги, когато трябва да се преразпределят средства, се взима от културата, все едно тя има най-големия бюджет. Културата е в периферията, когато става дума за приоритети. Министерството на културата е не само с най-ниския бюджет, но и през последните години, без да забелязваме, той е паднал от 1,3% от БВП на 0,6%… Това не са сметки и баланси, а диагноза. Диагноза за държава и общество, които с лека ръка пренебрегват многовековна култура.
На управляващите през последното десетилетие им е все едно, че България загуби културното си влияние, отстъпи от завоювани позиции и се върна десетки години назад във времето. Лекторатите по български език във водещи университети не само в Европа вече ги няма! В същите университети обаче са се появили лекторати по македонски език… Загубени са български училища в историческите ни диаспори. Има отстъпления от международни симпозиуми, конференции, конгреси – всички онези средища, в които българските учени и творци могат да създават контакти. Никой не ги финансира, а в много по-малки страни от нашата се субсидират от държавата.
У нас нехаем, дори когато се сблъскаме с чужди учебници в средните училища на други страни, които преиначават и пренаписват историята ни според собствения си национален интерес. В Чехия и Словакия например делото на Кирил и Методий приключва с мисията на Методий в Моравия. Не се споменават учениците на Светите братя, не се говори, че има кирилица на този свят, нито дума за Преславската, Охридската, Търновската школи.
Имам два готови проекта, но за осъществяването им липсваше подкрепата на предишното правителство. Първият проект е, както споменахте, за Български културен институт. Всяка страна в ЕС има такъв. Нямам предвид само големите и утвърдените като „Гьоте”, „Сервантес” или Френския културен институт, Британския съвет. Имаме също и Унгарски културен институт, Полски, Чешки, Словашки. А България не е представена в Европейското седалище на културните институти в Брюксел, защото ние нямаме такава структура.
Разработихме няколко варианта. Направихме много сериозно изследване как функционират подобни институти по света. Искаме този институт да бъде създаден със закон, за да не се окаже една такава трудна за създаване институция подвластна на политическата конюнктура. За да не дойдат утре някакви безкнижници и да кажат: „Това не е нужно на страната, това е излишен разход,” както обикновено става у нас. Трябва да има и подкрепата на Министерския съвет, защото такъв институт би бил обвързан много тясно с нашите дипломатически представителства в чужбина. Дано сега на власт дойдат хора, за които всичко това има значение.
Втората ми идея е голям, постоянно действащ международен форум в България, посветен на кирилската азбука. Има тенденция страни, писали по-рано на кирилица, постепенно да се отказват от нея. Особено сега, в дигиталния свят, кирилицата също губи почва. За да се противостои на тази тенденция, не са достатъчни само препратките към миналото. Трябва да се съобразим и с изискванията на модерния свят, за да продължи нашата азбука съществуването си.
Питах ви и за българските общности в чужбина…
Приоритет в моята политика е съхранението на българския език, на българщината, на българската идентичност в историческите диаспори. Имаме два съществени успеха. Първо – официално признато българско малцинство в Албания. Българската общност там ще има и свое представителство в т. нар. Национален комитет, който е правителствена структура. Друг един добър пример за взаимодействие между българските институции и българската общност в Украйна – успяхме да съхраним териториалната цялост на Болградския регион.
Работихме усилено и по държавната политика за изграждането на статута на българските общности зад граница. Тя е насочена към новата емиграция. Този статут е изключително важен за представянето на нашите общности и пред местните власти в съответните страни, и пред българските власти.
Има национална стратегия за българските общности, която е приета още през 2014 г., но на практика не работи. Има и закон за българите в чужбина, който трябва основно да бъде преработен. В него е включен текст, постановяващ да бъде създаден Национален съвет за българите в чужбина, но това не е изпълнено. За сметка на това в никой закон не фигурира Агенция за българите в чужбина, но тя си съществува – създадена е с постановление на МС. Тя няма нито достатъчен бюджет и човешки ресурс, нито необходимите правомощия. Да не говорим, че в един момент се беше изродила в печатница за удостоверения за български произход. С усилията на моя екип успяхме да убедим 44-ото НС да промени закона за гражданството и в него бе включено изискването кандидатстващите за българско гражданство по произход да владеят български език. Това премахна необходимостта от удостоверение и затвори тази корупционна врата.
Да завършим с медиите, за които вече стана дума мимоходом. Какво мислите за състоянието на медиите в България и за журналистическите права? Възможно ли е да има независима журналистика, след като всяка медия зависи от интересите на онзи, който я финансира?
Никога не забравям откъде съм тръгнала – аз също съм медиен човек. Самият факт, че с вас разговаряме по всички тези теми, означава, че имаме медийна свобода. Познавам други страни, при това европейски, в които такова интервю е невъзможно.
Налице са обаче и сериозни проблеми, които всички виждаме. Те няма да се решат, докато не стане прозрачна собствеността в медиите и докато няма изградена законова защитна система за журналистите, която да им гарантира, че няма да бъдат уволнявани своеволно и да им се оказва натиск. В момента според мен не е толкова силна цензурата, колкото автоцензурата. Имаме на пръв поглед пренаситена медийна среда в България, но в същото време и ограничена. Медиите са натъпкани в големи конгломерати от собственост. Хората в тях се страхуват да не загубят работата си, ако не спазват редакционната политика.
Законовата защита на правата на журналистите е изключително важна. Съюзът на българските журналисти още през 2017 г. изготви предложения за законодателни промени в този дух и ги внесе в тогавашното Народно събрание. Но те така и не бяха придвижени до пленарна зала…
Очевидно не са се намерили достатъчно медии и журналисти, които да изискат отговор от законодателите. Ето как сами не умеем да отстояваме правата си.
Крайно време е в България да се появи и истинска разследваща журналистика. Не поръчана. Имаме изявени колеги и предавания с такъв профил. Обаче забелязвате ли тенденцията – тези предавания тръгват силно, докато в един момент или се променят и вече не са толкова независими, или по неизвестни причини престават да съществуват. Бедата е, че ние като общество сме се примирили с това.
Не само в България, а и в световен мащаб наблюдаваме и друго – журналистиката се измества от шоуто, а в социалните мрежи всеки пише каквото му хрумне без никаква санкция за това, всеки е „създател“ на новини. Разговаряла съм със специалисти по темата и от тях знам, че е невъзможно да се измисли алгоритъм, който да предпазва от фалшиви новини. Филтърът за тях може да се изработва единствено от самите хора, чрез образование, чрез критично мислене. Децата трябва да бъдат обучавани на това в училище. Отделен разговор заслужава темата за кибернасилието над деца и жени, по която усилено работя. Пандемията и изолацията изостриха този проблем.
Благодаря Ви за обширния разговор и успех в кампанията, г-жо Йотова!
About The Author
