Срещи, страхове и мръзнене с „онези хора” в полските гори

Полша се превърна в гореща точка на европейската мигрантска криза, след като сред жителите на много близкоизточни страни се разпространи практиката  да летят до Минск и от Беларус да влизат в ЕС през полска територия. Правителството във Варшава бързо въведе извънредно положение в граничната зона това лято, като така ограничи достъпа на журналисти и хуманитарни работници до там. През октомври президентът Анджей Дуда подписа закон, който регламентира, че мигрантите могат да бъдат прогонвани от полска територия, без да им се дава право да потърсят убежище в ЕС. Мярката е считана за незаконна според международните норми за правата на човека и бежанците.

Полската журналистка Рут Куркиевич-Грохолска от портала „Страйк” успя да посети граничната зона и разказа какво видя там.

Стигам по здрач до Хайнувка ¹⁾малък град в полския регион Подлашье с малко над 20 000 жители, разположен близо до границата с Беларус – бел.прев.. Минава колона от полицейски коли. Един, два, три, четири микробуса, а след малко – огромен военен камион с брезент. Каросериите проблясват в синьо в тишината.

Влизам в една непретенциозна бензиностанция, за да си взема цигари и чаша кафе. Дамата зад гишето не очаква навалица в този час. Тя и приятелят ѝ скролват телефоните си, като едва забелязват, че плащам. Питам ги колко далеч е територията с въведено извънредно положение и какво мислят за всичко това.

– Започва на десетина километра оттук, но те са и ук, госпожо. Тук, в Хайнувка, въпреки че е далеч от границата. Аз живея близо до гората, постоянно виждам някой да се шляе там. От онези хора. Те са навсякъде тук. Моят син ми показа в TikTok едно момче от Афганистан, мисля, че беше направило видео от Хайнувка. Този младеж е преминал, някой е дошъл тук за него. Дали ме е страх? Донякъде. Но повече от атмосферата, от всичко, отколкото от бежанците. Има много армия, хеликоптерите летят ниско, вдигат много шум. Съжалявам за децата, за нашите деца, защото те не знаят какво е това, страхуват се, трябва да им обясняваме. Те питат дали има война. Усеща се, че нещо се случва тук от много време. А тези хора? Е, те също са хора. Когато поляците отиваха в Германия да работят, никой не ги спираше. Просто заминаваха и това беше. Така или иначе тези хора не искат да останат при нас, та какво, защо да не можем да ги пуснем да минат? Цялото това извънредно положение е абсурд. В Беловежа ²⁾село в област Подлашье, близо до границата с Беларус; популярна туристическа дестинация преди обявяването на извънредното положение – бел.прев. всичко беше затворено, хората загубиха работата си, трябваше да пътуват по-далеч и да търсят нещо, а не всички ще го намерят така или иначе. Сега, след края на сезон,а те няма да спечелят нищо.

Тя ми показва телефона със снимки.

– Гледай, това е тук, в Хайнувка. Слънцето залязва, два военни хеликоптера висят над полето, точно като в „Апокалипсис сега”.

Нямам къде да спя. Дойдох спонтанно, изпълнена с вяра в собствения си късмет и добрите хора. Преглеждам на място една оферта за настаняване, другата е прекалено скъпа. Трети път – бинго, евтино настаняване от Booking.com. Близо съм до сълзи, защото е тъмно, сама съм и съм уморена. По пътя се разминавам с още полицейски патрули и военни камиони, както и с цял конвой.

В центъра на града, на главната улица, проверяват две коли. Очевидно това не е обикновена проверка, а празник на пребъркването, което отдавна е в реда на нещата в покрайнините на извънредното положение.

Прозорците на вилата ми са тъмни, никой не отговаря на звънеца на вратата. Не ми се иска да спя в колата. Накрая ключът щраква в ключалката, спасена съм. Евтина, скромна, но чиста стая, приятна собственичка. Дивани и изкуствени цветя, извънредно положение зад ъгъла.

– Знаете ли, госпожо, просто ме е страх. Знам ли какви хора са те? Вчера имах такава ситуация – мъжът ми не беше вкъщи, бях тук сама. И идват четирима, тъмни, никой от тях не говори полски. Двама от тях се обърнаха към мен на немски. Казват, че искат да останат за през нощта, че още двама ще се присъединят към тях, през нощта ще отидат за някого, ще се върнат. О, не, в никакъв случай – казах аз. Вземат телефоните си, вече се обаждат на някого, и жената с тях на полски ми казва, че трябва да ги пусна, защото имам хотел. Това не е хотел! Това е частна къща. Нека ви кажа, че се уплаших. Обикновено се страхувам. Но този Лукашенко е дявол, луд, държи се като Хитлер, нали? Какво прави той? Да се надяваме, че от това няма да има война. Беларуските граничари току-що са стреляли по нашите. Ако нашите бяха отвърнали на огъня? Какво щеше да стане? Но да ви кажа, нашите хора си имат своите недостатъци, те също провокират. Ние със съпруга ми сме православни. След православните празници тук започна да се случва нещо. Има много армия, някакви маневри. Поляците също провокират, можете да бъдете сигурни. Това много ни притеснява, абсурдът следва абсурда. Съпругът ми е строител, на частно, пътува до работа. Сега имаше работа в Теремиски и не го пуснаха. Няколко пъти се връщаше вкъщи. Защото е твърде близо до зоната. Тук имам ключове, сега винаги се заключвам.

На сутринта получавам съобщение: „Има акция, можем да те вземем”.

Отивам на сборния пункт, за да се срещна с М. и К.. Те ми казват да оставя шапката си в колата. Отдалеч тя свети в червено. Всеки от тях е с огромна раница, тежаща около 20 кг. Получили са сигнал за група от петима души в нужда.

Имаме локация, отиваме. В раниците има по две бутилки с вода на човек, термос с кафе, термос с чай, за всеки човек е предвиден комплект с чорапи, ръкавици, енергийни блокчета и напитки. Момчетата носят и няколко чифта обувки, якета, няколко тениски за преобличане. Раниците са тежки. Докато се провираме през храстите, минаваме през паднали дървета. Понякога раниците са по-високи от хората, които ги носят. Ако се е случвало да мисля, че активизмът е забавно, леко занимание, успях да променя мнението си.

Потта на М. се лее на потоци от челото ѝ, докато си проправя път през храсталаци и полета от коприва. К. върви по-бавно, като пести силите си. Когато спираме, той сваля напълно измокрената си тениска.

– Добре е да се ползват само вълнени облекла. Останалото не е подходящо. Памукът не върши работа, ще съхне с часове – казва той, като окачва мокрите си дрехи на един клон.

Останалата част от пътя вървим по суха земя, като стъпваме по паднали дървета или пълзим под тях. Когато сме твърде близо до пътя, К. казва: на земята! Приклякаме на земята, за да не ни види никой. Сякаш сме на война. Това ме кара да се смея малко и цялото преживяване ми се струва нереално. Защо трябва да се крием? Ние не правим нищо незаконно!

Активистите, които от седмици се занимават с темата, трябва бързо да се адаптират към реалността и да си извлекат поуки. Защото основната им цел е преди всичко да не вредят, да помагат и да не се прецакват.

Първоначално процедурите за оказване на помощ бяха различни. За всяка срещната група чужденци се съобщаваше на Граничната полиция, за да се осигури законен представител и да се подадат молби за започване на процедура за предоставяне на убежище в Полша. Тази стратегия се оказа неефективна.

Според активистите Гвардията отхвърля молбите, губи документите и връща хората обратно в гората на границата с Беларус. На практика е невъзможно да се гарантира, че молбите за убежище се приемат и процедурите се приключват, ако медиите не са на място. Молбите лесно могат да бъдат отхвърлени и хората отново да бъдат натъпкани в зелен военен камион, след което да бъдат отведени в неизвестна посока. Тези, които срещаме в гората, разказват дори за неколцина или десетина изгонени вън от територията на Полша. Има десетки такива истории. Хората са подхвърляни в продължение на седмици от една граница на друга. Предполага се, че откъм беларуската страна наоколо лежат и трупове. От нашата страна, в зоната с извънредно положение, вероятно също.

След час и половина стигнахме до колчето с местоположението. Нещо не е наред, няма ги, сменили са мястото, въпреки че трябвало да чакат. Получаваме други координати, надяваме се този път да са актуални.

Вече знаем, че не са далеч. Може би ще успеем да се свържем с тях и да им предадем помощта. Хващаме кола и продължаваме напред. Аз съм с напълно мокри обувки, ужасно ми е студено, не вярвам на случващото се, от няколко часа участвам в нещо напълно абстрактно. След известно време един от спътниците ми вдига ръце във въздуха. Ето ги, имаме ги!

Те седят на земята. Поздравяват ни, ръкуват се с нас, прегръщат ни. Момчетата бързо изваждат неща за ядене и за преобличане. Щастливи сме, че сме се запознали, гледаме се един друг, аз се усмихвам на всички, като някоя медицинска сестра по време на война, усмихвам се широко и усещам как сълзите напират в очите ми. Срам ме е, че се срещаме при тези обстоятелства. Те са петима. Мустафа е най-възрастният, името му е единственото, което помня. Останалите са може би на моята възраст, а може би и по-млади. Избягали са от Ирак и Сирия. Почти не говорят английски.

Активистите обясняват на момчетата бежанци какво и как. Информират ги, че са в Полша, че службите тук едва ли ще им помогнат, че трябва да се справят сами, че през студената нощ трябва да се прегръщат и задължително да си топлят ръцете и лицата. Казват, че в тези гори няма опасни животни. Че ревът на елен не е опасен и никой паяк няма да ги ухапе фатално. Че ако се сблъскат със служители на реда, трябва да поискат убежище в Полша, в противен случай ще бъдат изпратени отново обратно.

Наливам чая и усещам огромната неадекватност на тази ситуация. Трябваше да се запозная с тези момчета в Tinder. Бих искала да мога да се оплача, че когато онзи иракчанин пържи лук, мирише цялото стълбище. Иска ми се да ги срещна на парти и да се возя с тях в Uber, на опашката в Биедра. Иска ми се онова красиво момче от Ирак, което току-що е получило вълнена шапка от хуманитарна помощ, да я намести по-добре на главата си, защото е ужасно крива. Тръпна да го направя вместо него, но се въздържам и му предлагам цигара. В джоба си имам кутия кафе от бензиностанцията. Момчетата си поделят тази една кутия и за миг е смешно – сладко кафе, има цигари, а ние седим на слънце. В раницата с подаръците има топла ушанка.

– Изглеждаш страхотно – казвам на новия ѝ собственик. Още една секунда нормалност, смеем се.

Опитвам се да им задам въпроси чрез преводача на Google, но не се получава. Искат и да напишат нещо, но не познават латинската азбука, така че в крайна сметка набирам „всичко най-добро“ и Google го казва на глас на арабски. Толкова разбраха всички, още една секунда, изтръгната от ужаса и бъркотията, в която се намираме.

Поглеждам ги. Пет красиви момчета, които представляват всичко най-лошо за много хора. Защото жените и децата са способни да предизвикат съпричастност у някои. Но те не го правят – вече не. Типични, млади, силни, нелегални, нежелани, диваци, нека се върнат там, откъдето са дошли. Те имат тези готини дрехи, за които всички им завиждат.

Едва когато седнеш до тях, виждаш, че тези красиви, уж скъпи дрехи, вече са износени от пътя. Мръсни от спането сред дърветата, скъсани от провирането през храсталаците, изтъркани от поредните отбивки и дни в гората.

Носят енергизиращи консерви и ги дават на момчетата активисти – ще са полезни за следващите нуждаещи се. Ноктите им са черни, а ръцете им треперят, преди да се стоплят с чай. Те са с мокри чорапи и без спален чувал. Бих отишла с тях на вечеря и балет, а трябва да ги оставя в гората. Казваме си довиждане, правим си сърчица от пръчки; Бъдете на топло, бъдете в безопасност, късмет. Мустафа казва: Благодаря ти. Вие сте добри мъже и добри жени.

Знаем, че вече няколко пъти са ги хващали и отвеждали на границата. Какво ще се случи с тях следващия път? Къде ще отидат? Как ще се справят? Активистите не знаят и не искат да знаят. Те са загрижени „само” за спешната помощ, за спасяването на живота, за оцеляването в гората. Както казва Карол Григорук, фотограф, журналист и активист, активистите са само лепенка за отворената рана. Въпреки че не правят нищо незаконно, те се страхуват. Когато доставят хуманитарна помощ, те по-скоро избягват служителите на реда, в които отдавна са загубили доверие. Незаконното депортиране на хора, отказът за предоставяне на убежище са постоянни процедури на граничната охрана, казват активистите. Ето защо трябва да се минава през гората, да се върви тихо, да се избягват пътеките. Гледам го отстрани и виждам пълна параноя и страх. Но хора, на които вярвам, казват, че това е разумна стратегия. Законосъобразна и най-безопасна за всички.

Много хора изпадат в истерия при думите „Беларус” или „полиция”. Толкова пъти са били транспортирани, бити и ограбвани от полицията, че излизат от равновесие.

– Това не е същата истерия като в Полша, това е такъв ужасен плач, стенания, плач и треперене – разказва ми К. – Тук се случва геноцид. Тук не действа нито един закон. Една лисица в Полша има повече права от тези хора. Тя е защитена. А за службите те са просто месо.

На връщане спрях пред Биедронка. Седях в колата си замаяна в продължение на половин час. Не мога да свържа току-що случилото се с реалността. Времето е прекрасно, златна полска есен в Подляско. Хората се разхождат, облечени в празнични дрехи; неделя е. От църквата, до църквата, до Биедронка и до гробището.

Децата карат велосипеди, а недалеч оттук в гората се крият пет момчета, които в близко бъдеще ще се борят за живота си. Нощите вече са много студени. Прогнозата за времето гласи, че на сутринта ще бъде 1 градус по Целзий.

Все още е неделя. Хиляди хора в цяла Полша излизат на демонстрация в защита на Европейския съюз. Те излизат със знамена в студената вечер по призива на Доналд Туск. „Чувствам се длъжен да бия тревога в този критичен, решаващ момент“, заяви бившият министър-председател на митинг на Дрорцовия площад във Варшава. Критичен за кого?

В същото време получавам известие, че на няколко десетки километра от мен в гората има семейство с деца. Те се нуждаят от помощ. Групата „Граница” ³⁾Общо понятие за всички организации, които помагат на мигрантите на полско-беларуската граница изпраща активисти, а на място отива и линейка на „Медици на границата” ⁴⁾неофициална група от медицински специалисти, които помагат на имигрантите и бежанците в зоната на извънредно положение по полско-беларуската граница.. Те молят медиите да дойдат, за да погледне някой в ръцете на граничарите, защото само тогава има шанс хората в нужда да получат убежище, а не да бъдат отведени в гората. Съобщението е драматично, състоянието на децата се описва като лошо.

Въвеждам местоположението в GPS-а и тръгвам. Забравям зарядното устройство, забравям и челника си. Остават ми няколко десетки километра, ще карам около час. Ако натисна газта, може и по-бързо. Не проверявам картата, сляпо следвам стрелката на екрана на телефона. След известно време ме спира първият полицейски патрул. Документи, моля, изключете двигателя, отворете багажника. Сама ли шофирате? Къде отивате? Къде сте регистрирана? Къде сте отседнала? Не превозвате никого? Трудно ми е, не знам какво да кажа. Накрая ме пускат да си тръгна. Времето изтича, пътят е тъмен и криволичещ, 20 минути до целта ми. Влизам в селото и този път граничарят ме спира. Оказва се, че пътят докосва зоната на извънредно положение и трябва да я пресека, за да стигна до там.

Документи, откъде идваш и къде отиваш? Изключвам двигателя. Отново съм объркана, не знам дали мога да кажа каква е дестинацията ми. В интерес на истината и аз самата не знам къде отивам, не мога да назова мястото. Имам една значка и това е всичко.

Граничарите виждат, че всъщност не мога да обясня коя съм. Казват ми веднага да се обърна и да поема по друг път. На картата ми не е отбелязано извънредно положение, не знам къде се намирам, не знам дали изобщо ще стигна до там. С помощта на един приятел, който виси с мен на телефона си и ми изпраща линкове с карти, разбирам маршрута и поемам по обиколен път. 40 минути до дестинацията. Минавам покрай полицаите, които ме провериха преди това, казвам през прозореца, че се връщам в Хайнувка. Най-накрая стигнах до мястото, където трябваше да бъда отдавна.

Край пътя има линейка и граничен патрул. Слагам си прес картата и се опитвам да изглеждам уверена. Здравейте, аз съм от пресата – подминавам ги и завивам към гората. Семейството и екипът на граничния патрул са на няколкостотин метра от мен. Не ги виждам, напълно тъмно е, гората шуми. Страх ме е. Обаждам се на екипа, за да помоля някой да излезе за мен. „Помогни си, аз също съм тук за първи път. Намираме се от лявата страна на пътя, ще ни намериш, влез в онези храсти“, казва К. Знам, че са някъде наблизо, виждам местоположението, но ме е страх да включа фенерчето на телефона си. Може би граничната охрана вече е открила групата?

След известно време намирам малка светлинка в тъмнината в гората. Навлизам сляпо през храстите. Там са те. На светлината на фотоапарата на Мачей Пиасецки, колега журналист, виждам четири деца, двама мъже и една жена. Най-малкото бебе е на няколко месеца, пелените му са влажни. Адвокатка от Граничната група рови в купчина парцали. Тя търси шапки, шалове и топли якета, които да облече на децата. Две момичета в ранна предучилищна възраст и едно момче. Хаос. Едно малко дете плаче, трябва да бъде преоблечено, в този студ.

Мъжете говорят на повишени тонове, К. им отговаря, едва се разбират на развален английски. Те идват от Ирак. От месец се скитат из гората, на това място са за четвърти път. Всички те вече са прегледани от медици, за щастие са в добро състояние, не се налага никой да бъде хоспитализиран. На децата бяха раздадени бонбони и плодова пяна. Докато облича децата, адвокатът се шегува:

– Кой е опаковал тази пратка, това са все нездравословни неща.

Медиците донасят вълнени одеяла от Червения кръст. Увиваме малчуганите в тях. Изглеждат така, сякаш току-що са излезли от банята, в големи бели кърпи. М. се появява. Той е спокоен и знае какво да прави. Започва да играе на ку-ку с децата, те се крият под одеялото и се кикотят.

Бащата на семейството, г-н Исмаил, моли да бъде записан, иска да каже нещо. Той ще говори на арабски, английският му е твърде слаб. Записвам. Г-н Исмаил прави жестове, говори бързо и нервно. Съпругата му стои до него с бебе на ръце. Тя има голяма розова шапка, красиво лице и е напълно изгубена. После втори мъж иска да каже нещо пред камерата. Кадрите ще бъдат прекъснати, защото телефонът ми пада от студа.

Два дни по-късно ще помоля приятелите си да ми преведат записа. Рами също е бежанец, той идва от Палестина, но успява да преведе от иракски арабски диалект на английски. Жена му ми изпрати текста. Тя каза, че Рами е бил напълно съсипан.

Някой ще дойде. Виждаме проблясващи светкавици. Това е граничната полиция. Трима офицери и един войник от териториалната армия в пълно снаряжение. Каска, маска на лицето, униформа и идеално лъскава пушка на гърдите му. Той е много висок и ни гледа, без да каже нито дума. Сядам на земята до господин Исмаил, той ми прошепва панически: Полиция? Беларус? Не! Искам да остана в Полша. Опитвам се да го успокоя, но не знам какво ще се случи.

К. разговаря с граничарите. Той си изпуска нервите, тъй като това не е първата му акция и знае какво да прави. Става неудобно, граничарите се напрягат, К. повишава глас. Изведнъж звъни телефонът на един от охранителите. Мелодията на телефона е на Nirvana, „The man who sold the world“ („Човекът, който продаде света“). Мацек прави предаване на живо, няколкостотин души ни гледат. Пред камерите семейството моли за убежище в Полша и международна закрила. Подписват пълномощни от адвокатите на Групата „Граница”. Охранителите трябва да се идентифицират и да посочат мястото, където ще отведат иракчаните. Адвокатката се опитва да разведри обстановката.

– Ние сме само колелца в машината, не всичко зависи от нас. Зъбчета, които нанасят много вреди – казва К.

– Не само, не само, господине. Ние също се опитваме да помогнем. Хайде да отидем до колата, колко още ще мръзнат тези деца тук? – казва охранителят.

Митингът в защита на върховенството на закона и хуманизма на Европейския съюз отдавна е приключил. Те ще отидат в центъра в Миелник, където ни обещаха, че ще могат да подадат молба за международна закрила в присъствието на преводач. Това ще бъде първата нощ от един месец насам, която ще прекарат на топло.

Искам да си тръгна. На връщане срещнах на една бензиностанция Малгожата, която живее в зоната, на 800 метра от границата. Има ли бодлива тел? Тя не знае, защото се страхува да се приближи. Вече няколко пъти е чувала изстрели и лай на кучета. Полицейски патрули с лай и зловещо съобщение за извънредна ситуация минава покрай къщата ѝ, войници и полицаи с дълги оръжия маршируват покрай нея. Откакто е въведено извънредното положение, тя не може да кани гости, а гората, която е била неин дом, ѝ е отнета, защото се страхува да се движи свободно из нея. Готова е да донесе помощ, ако се наложи. Знае какво да прави и не се страхува.

Работникът на бензиностанцията мисли по друг начин. От момента, в който влиза, сам започва темата.

– Наоколо се разхождат тези, извинете ме, хиксчета. Днес двама от тях дойдоха. Елегантни, с документи, с всичко, но въпреки това ме беше ужасно страх, аз съм сам на тази бензиностанция. Знаеш ли защо са тук? Идват заради своите. Явно имат карти за пребиваване или гражданство, защото иначе и мишка не може да мине оттук. Знаете ли, самите жители се оплакват от тези проверки. Аз се страхувам от тях. Не ги искам тук, не ги познавам тези хора. Вече чух за взломни кражби, в къщата на съседа ми двама души влязоха в двора, седяха там, искаха храна. В къщата на друг съсед също имаше взлом, в лятната кухня. Взели са само храната, всичко останало са оставили. Не бих ги пуснал в къщата си, но ако някой дойде при мен гладен? Нахрани гладните, така ме научи майка ми.

Правителството гласува удължаване на извънредното положение с още 60 дни. Сенатът подпечата оттеглянето с гласовете на демократическата опозиция. Демонстрациите срещу нарушенията на човешките права стават все по-малко, вместо да се увеличават.

Зимата наближава. Никой няма представа как да спре игрите на смърт, които се провеждат на полско-беларуската граница.

Всеки ден Граничната група получава поне няколко или десетина сигнала за хора, които се нуждаят от помощ по цялата дължина на беларуската граница.