Не можеш да си „прогресивен за всичко, но не и за Палестина“

Хадас Тиер, Jacobin

Обзор на „Не и за Палестина: границите на прогресивната политика” от Марк Ламонт Хил и Мичъл Плитник (New Press, 2021).

През юли новият президент на Израел Исаак Херцог предупреди за „нов вид тероризъм“, който заплашва еврейската държава. Може би ново оръжие или стратегия, използвана от „Хамас“? Или някаква подкрепяна от Иран конспирация в границите на Израел?

Не. Израел разшири понятието „тероризъм“, за да включи в него неотдавнашното обещание на компанията за сладолед Ben & Jerry, че ще спре да продава продуктите си в израелските селища на Западния бряг.

За да сме наясно, Ben & Jerry’s никога не са казвали, че ще спрат продажбите си в Израел като цяло, а само в израелските селища в окупираните територии – селища, които са в нарушение на международното право. Това е минимална, но символично значима отстъпка. Това обаче не спря истеричната ответна реакция и заплахите, идващи от израелската държава. Или от някои политици в САЩ, сред които най-комично се изяви либералният кмет на Ню Йорк Бил де Блазио, който се скара на компанията и обяви, че в знак на протест няма да яде повече сладолед „Чери Гарсия“.

Защо компания, която отдавна подкрепя либерални каузи, включително като излиза с изявления в подкрепа на „премахването на превъзходството на бялата раса“, защитава транссексуалните хора и се застъпва за правата на бежанците, сега изведнъж се оказва на прицел? Отговорът може да бъде обяснен отчасти с един политически подход, който отдавна засяга прогресивната левица в САЩ, дотолкова, че си има собствен термин: „прогресивен за всичко, но не и за Палестина“. Това е политиката на онези, които категорично подкрепят правата на имигрантите, на ЛГБТК хората, равенството между половете, расовата справедливост и се противопоставят на престъпленията на американската империя, но мълчат за Израел.

Възможно ли е, пита журналистът Крис Хеджис, „да се определяш като либерал или прогресивен, докато оправдаваш израелската окупация, религиозния шовинизъм, антиарабския расизъм, избирателното прилагане на стандартите за човешки права и грубото пренебрегване на международното право?“ Марк Ламонт Хил и Мичъл Плитник се занимават с този въпрос и разкриват вредното противоречие „прогресивни, с изключение на Палестина“ в наскоро публикуваната си книга “Не и за Палестина: границите на прогресивната политика”.

Хил и Плитник припомнят как през 2018 г. президентът Доналд Тръмп разположи хиляди военни по южната граница срещу “инвазията” на мигранти, и прогресивните хора отговориха с познатия американски рефрен: „Това не сме ние“. И все пак, когато през същото лято Тръмп прекрати финансирането на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци – която осигурява храна, подслон и лекарства за тези хора – и така предизвика мащабна хуманитарна криза, решението му беше посрещнато до голяма степен с мълчание от либералните среди.

“Двойният стандарт се прояви още по-остро, когато Тръмп предложи американските войски да отговорят с бойна стрелба срещу всеки от централноамериканските мигранти, който хвърля камъни. Повечето американци и почти всички либерали се възмутиха, че президентът призовава за такава непропорционална употреба на сила срещу невъоръжени хора. Въпреки това Израел от много години реагира точно по този начин. През последните години в Ивицата Газа стотици палестинци бяха застреляни, както с гумени куршуми (които могат да бъдат смъртоносни), така и с бойни патрони, въпреки че не представляваха непосредствена заплаха за нито един израелски войник или цивилен”, изтъкват авторите на книгата.

Хил и Плитник обясняват, че поставянето под съмнение на твърдата подкрепа на САЩ за Израел „по какъвто и да е друг начин, освен с най-меките термини“, отдавна е политическо табу и бива посрещано с обвинения в в антисемитизъм и нарочване на единствената еврейска държава в света. „На фона на тези реалности американската политическа левица нормализира един свят, в който е приемливо чрез думи и политики да прилагаш етичното и политическо противоречие да бъдеш „прогресивен, с изключение на Палестина“.

Докато в повечето части на света солидарността с палестинската борба е безспорна за всеки, който се смята за „ляв“, американската левица в най-добрия случай е непоследователна, а в най-лошия – видимо мълчалива. В контекста на един дълбоко асиметричен конфликт, мълчанието или „неутралитетът“ на практика подкрепят едно насилствено статукво – такова, в което Израел, силно милитаризиран държавен фактор, поддържа контрола си над население без държава, системно лишавано от всички социални, икономически и физически права.

Двупартиен консенсус за Палестина 

Както отбелязва журналистът Мехди Хасан, сърцата на прогресивните хора “кървят за сирийци, либийци, афганистанци, иракчани, руандийци и косовари… но не и за палестинците”. Когато израелските сили простреляхa 773 палестинци по време на първия “Голям марш на завръщане” на 30 март 2018 г., Хасан попита: „Къде са справедливо гневните статии на Никълъс Кристоф от „Ню Йорк Таймс“, Ричард Коен от „Вашингтон Пост“ или Дейвид Ааронович от лондонския „Таймс“, които да изискват конкретни действия срещу нарушителите на човешките права от израелските въоръжени сили?“

Провалът на американския прогресивизъм по въпроса за Палестина отразява дългогодишната двупартийна подкрепа за държавата Израел, както и степента, до която либералната политика е ограничена от това, което се счита за приемливо от Демократическата партия.

Поради това Палестинският закон за борба с тероризма, въведен след победата на Хамас на демократичните избори през 2006 г., беше подкрепен от 294 членове на Камарата на представителите. Съпътстващият законопроект в Сената беше подкрепен от деветдесет от стоте сенатора.

„Дори противниците на законопроекта не бяха толкова категорични“, твърдят Хил и Плитник. „Конгресмен Бети Макколъм например, която има заслужена репутация на един от най-принципните защитници на правата на палестинците в Конгреса, заяви, че езикът, съдържащ се в малко по-мекия сенатски вариант на законопроекта, точно отразява нейната позиция”.

В „Освен за Палестина“ Хил и Плитник се прицелват в най-слабите звена на либералната идеологическа верига: (1) че каквото и да се каже за най-лошата израелска агресия, нейното „право на съществуване“ трябва да бъде защитавано; (2) че движението за бойкот, дивестиции и санкции срещу Израел е по своята същност антисемитско; (3) че доколкото правителството на САЩ е изиграло негативна роля в потискането на палестинците, това е свързано с мандата на Доналд Тръмп, а не с историческия и безусловен ангажимент към израелската държава.

Поддръжниците на Израел често обвиняват неговите критици, че „нарочват“ Израел за неговите престъпления, докато пренебрегват престъпленията на други държави. Това е фактически невярно. Поддръжниците на правата на палестинците обикновено са същите хора, които се противопоставят на потисничеството и империализма навсякъде. И все пак има аспекти на колониално-заселническото устройство на Израел и на отношенията му със Съединените щати, които наистина са уникални. Сред тях е настояването, че окупираният от него народ, палестинците, трябва да признае „правото на съществуване“ на Израел.

Хил и Плитник посочват, че държавите „признават териториалната цялост на други държави в рамките на международно признати граници и признават (или отричат) легитимността на настоящото правителство“. Но никоя друга държава не е призната за самоопределящата се характеристика на самата себе си. Иран не е признат като ислямска република. Саудитска Арабия не е призната като абсолютна монархия.

Но искането, наложено върху палестинците (и върху никой друг) да признаят, че Израел не само има право да съществува, но и че трябва да съществува като еврейска държава, която постоянно поддържа демографско еврейско мнозинство, е искане палестинците да се откажат от собствените си права на самоопределение. Всъщност това е „искане палестинците да узаконят собственото си лишаване от собственост и права“.

Централно искане на палестинското движение – правото на завръщане на лишените от собственост палестински бежанци на територията, която Израел им е откраднал – е признато от международното право, но то застрашава еврейското демографско мнозинство в Израел. Това се отнася и за естественият прираст на населението на палестинците, които понастоящем живеят в Израел. Да се признае правото на Израел да съществува като еврейска етнонационалистическа държава, означава на практика да се откажем както от правото на завръщане, така и от равните демократични права на палестинците, живеещи в Израел.

Следователно въпросът „Има ли Израел право да съществува?“ не е абстрактен въпрос за еврейското самоопределение. „Въпросът не е в правото на евреите да създадат нация или дори да се стремят към родина“, а дали тази родина има „правото“ да съществува въз основа на лишаването от собственост и продължаващото отричане на демократичните права на палестинците.

Корените на „прогресивен, но не и за Палестина“

Отказът палестинците да се от тези основни права доведе до това, че движението за бойкот, дивестиции и санкции (БДС) попадна под прицела на поддръжниците на Израел. През 2005 г. голяма коалиция от над 170 палестински организации на гражданското общество призова за бойкот и санкции, „докато Израел не изпълни задълженията си да признае неотменимите права на палестинския народ на самоопределение и не спази изцяло предписанията на международното право“, като:

1. Прекратяване на окупацията и колонизацията на всички арабски земи и премахване на Стената [гигантската разделителна бариера, построена от Израел през Западния бряг].
2. Признаване на основните права на арабско-палестинските граждани на Израел за постигане на пълно равенство.
3. Зачитане, защита и насърчаване на правата на палестинските бежанци да се завърнат по домовете и собствеността си, както е предвидено в Резолюция 194 на ООН.

Ако Израел не беше етнонационалистическа държава, тези искания щяха да са съвсем елементарни: демократични права на гражданите, край на продължаващата десетилетия окупация, международно признато право на бежанците да се завърнат по домовете си. Нещо повече, призивът за БДС представлява изрично ненасилствена стратегия. Каквато и колебливост да съществува сред либералите по отношение на правото на потиснатите хора да се съпротивляват с всички необходими средства, ненасилствените тактики на БДС за отстояване на техните искания за неотменими права би трябвало да допринесат за това прогресивните хора да нямат никакъв проблем с тази кампания.

Но всяко от исканията на БДС, и особено последните две, фундаментално подкопава способността на Израел да поддържа еврейско демографско мнозинство. „Повдигането на въпроса за палестинските бежанци и арабските граждани на Израел“, отбелязват Хил и Плитник, „беше съзнателна индикация, че призивът [за бойкот] няма да се съсредоточи само върху оплакванията, чиито корени са в израелската окупация на Западния бряг и ивицата Газа след 1967 г., а ще говори за целия палестински въпрос“.

И все пак прогресивната политика в САЩ изглежда е достигнала своя предел при „Зелената линия“ – линията на примирието, която обозначава установяването на Израел върху палестинска земя преди Израел да окупира Западния бряг, Газа и Голанските възвишения през 1967 г. В някои либерални среди може да е допустимо да се подкрепят правата на палестинците, живеещи в окупираните територии на Западния бряг и Газа (поне докато тези права не се сблъскат с правата на еврейските заселници да ядат сладолед “Чери Гарсия“) или да се призовава за двудържавно решение въз основа на тези граници (колкото и неудачно да е това решение). Но поставянето под съмнение на основите на израелската държава, изградена върху етническо прочистване, продължаваща колонизация и отказ на демократични права, със сигурност е забранено.

Дискусията защо нещата стоят така и какви са историческите корени на явлението „прогресивни, с изключение на Палестина“, не заема основно място в книгата. Произходът на „прогресивен, но не и за Палестина“ вероятно се крие в дългогодишната слабост на американската левица по въпросите на външната политика, както и в подхлъзването на работническото движение към национализма през 40-те години на ХХ век. Животът в корема на имперския звяр поражда трудни политически предизвикателства, още повече че политическата визия на левицата толкова често е била ограничавана от това, което е приемливо за ръководството на Демократическата партия. Двете най-големи партии в Съединените щати са на едно мнение за целта на американската имперска хегемония по света, макар понякога да се разминават в тактиката.

Темата за Израел и Палестина, в частност, е двойно по-замъглена от парализиращата тежест на Холокоста и активното манипулиране на наследството на Холокоста от страна на пропагандните служби на израелската държава. През 1988 г. покойният палестински интелектуалец Едуард Саид се оплаква от общото отношение на американската левица: „Комбинацията от невежество, пиетет към лицемерните клишета за Израел като бастион на демокрацията, и това, че е място за оцелелите от Холокоста, ограничава реакцията на американската левица както в политически, така и в интелектуален план до изумителна степен.“

Днес продължаващата ескалация на израелската бруталност, промените в общественото мнение в САЩ и нарастващият разрив в Демократическата партия трябва да се приемат, както твърдят Хил и Плитник, като признаци, че „настоящият политически момент е узрял за излизане извън границите на ортодоксалния политически дискурс, който дълго време поставяше всеки призив за подкрепа на палестинските права като изключение от прогресивните ценности“. Вече не е възможно да бъдем „прогресивни, но не и за Палестина“. Всъщност никога не е било.