Точно както щатските корпоративни медии „откриха“ правата на афганистанските жени, едва когато САЩ се готвеха за нахлуване през 2001 г., така и позабравеният им интерес се върна с пълна сила, когато американските войски напуснаха страната.
След 11 септември 2001 г. обществеността беше залята с новинарски материали за афганистански жени, облечени в бурки, които се нуждаят от американско освобождение, както и с тържествени репортажи след инвазията. Списание „Тайм“ (26.11.2001 г.) например обяви, че се е състоял „най-големият спектакъл на масово освобождение от времето на борбата за избирателни права“, тъй като „женски лица, плахи и ярки, са излезли от тъмните мазета“, за да стъпчат старите забрадки . В материал на Нанси Гибс, озаглавен „Кръв и радост“, списанието заяви на читателите, че това е „празничен подарък, напомняне за причините, поради които си е струвало да се воюва във войната, отвъд тези за елементарна самозащита“.
Интересът на медиите беше изразено конюнктурен. Между януари 2000 г. и 11 септември 2001 г. във вестниците в САЩ бяха публикувани 15 статии, а по телевизията бяха излъчени 33 репортажа за правата на жените в Афганистан. През 16-те седмици между 12 септември и 1 януари 2002 г. броят им рязко нараства до 93 и 628, след което отново спада рязко (Media, Culture & Society, 9/01/2005).
Изведнъж си спомнихме за жените
Сега, когато САЩ най-накрая изтеглят последните си войски, много коментатори от корпоративните медии поставят жените и момичетата в центъра на анализите си, като например Улф Блицър (CNN Situation Room, 16.8.2021 г.), говорещ за „ужаса, който очаква жените и момичетата в Афганистан“:
“Президентът Байдън заяви, че стои, цитирам го дословно, твърдо, твърдо зад решението за изтегляне на американските сили от Афганистан, въпреки шокиращата картина на хаос и отчаяние, когато страната падна под контрола на талибаните само за няколко часа, а екстремистката идеология на групировката има огромни и изключително тревожни последици за всички в Афганистан, но най-вече за жените и момичетата.”
Този тип рамкиране подтикна ястребски настроените коментатори, които са сред най-честите гости в телевизионните студия, да използват жените като политически инструмент, за да се противопоставят на оттеглянето. Гостът на Блицър – републиканецът Адам Кинцингер, например, заяви:
“Погледнете свободата, която бе отнета на афганистанския народ, когато талибаните навлязоха в Афганистан, или сега, когато навлизат в някои части на Афганистан, и ще разберете колко много свобода са имали те. Погледнете броя на жените, които правят кариера, които са лидери на мнение, които са учени – това никога не би се случило под управлението на талибаните… Опустошението, което виждате днес, е причината, поради която малкото присъствие на 2 500 американски войници беше толкова важно.”
Републиканският сенатор Йони Ърнст с удоволствие даде на Джейк Тапър (CNN Newsroom, 16.8.2021 г.) своето мнение за ситуацията, след като CNN излъчи репортаж за положението на жените:
“Както споменахте, за жените и по-младите момичета това също е много опустошително. Униженията, които те ще изтърпят от талибаните, са просто ужасно, ужасно унижение за Съединените щати под ръководството на президента Джо Байдън”.
“Америка ги спаси”
Подобни анализи се основават на презумпцията, че инвазията и окупацията на САЩ са „спасили“ афганистанските жени. Wall Street Journal (17.8.21 г.) публикува статия на бившата служителка на Джордж Буш-младши Чарити Уолъс под заглавие: „Кошмарът за афганистанските жени се възобновява: Америка ги спаси преди 20 години. Как можем отново да ги изоставим на талибаните?“
Два дни по-късно в същия вестник излезе друга статия за съдбата на жените в Афганистан, в която се обяснява: „След инвазията през 2001 г. американските и съюзническите сили инвестираха много средства за насърчаване на равенството между половете.“
В материал, озаглавен „Най-дългата война: заслужаваха ли си десетилетията на Америка в Афганистан?„, Associated Press (14.8.21 г.) отбелязва, че „някои афганистанци, на които този въпрос е зададен преди зашеметяващата победа на талибаните миналата седмица, отговарят, че отдавна е дошло време американците да оставят афганистанците сами да се справят с делата си“. Статията обаче продължава: „Но една 21-годишна жена – Шогуфа, казва, че двете десетилетия присъствие на американските войски на терен са били от значение за нея.“ След като описва преживяванията на Шогуфа в продължение на пет параграфа, статията завършва с нейното „послание към американците“:
„Благодаря ви за всичко, което направихте в Афганистан“, каза тя на добър, но несъвършен английски. „Другото, което исках, беше да ги помоля да останат при нас.“
Може би най-яростният медиен материал за афганистанските жени бе от Кейтлин Фланаган в „Атлантик“ (19.08.21 г.), озаглавен „Седмицата, в която левите престанаха да се интересуват от правата на човека“. В него Фланаган пише:
“Оставете американските войски да бездействат достатъчно дълго и преди да се усетите, те ще започнат да строят училища и да защитават жените. Открихме истински патриархат в Афганистан и тъй като нямаше какво друго да правим, започнахме да го разрушаваме. Трудно е да се повярва на твърденията, че афганистанските жени са „извоювали“ придобивки в областта на човешките права, като се има предвид колко бързо тези придобивки сега със сигурност ще бъдат отменени. Военните на Съединените щати направиха възможно тези жени да изпитат известна доза свобода. Без нас с това е свършено.”
Авторката дава за пример пакистанската активистка Малала Юсафзаи, която била обвинила „критиците на войната“ че са забравили за тези неща, и призовала “президента да предприеме “смели стъпки”, за да предотврати катастрофата“.
Подобно отразяване създава впечатлението, че афганистанските жени отчаяно искат американската окупация да продължи и че военната окупация винаги е била единственият начин САЩ да им помогнат. Но в продължение на две десетилетия групите за защита на правата на жените твърдяха, че САЩ трябва да подкрепят усилията на местните жени и местния мирен процес. Вместо това администрациите и на демократите, и на републиканците продължиха да наливат трилиони долари във военните усилия, като подкрепяха военачалници-женомразци и подхранваха насилието и корупцията.
Противно на инсинуацията на Фланаган, Юсафзаи не е поискала от Байдън да продължи окупацията. В статията за New York Times (17.8.2021 г.), в която най-ясно е изложен призивът ѝ, тя иска хуманитарна помощ за Афганистан и за бежанците, бягащи от страната. Всъщност нейната позиция относно ролята на американската окупация за правата на жените (BBC, 17.8.2021 г.) е много по-критична от повечето гласове в американските корпоративни медии. В нея тя казва, че „имаше много малък интерес усилията да се съсредоточат върху хуманитарната помощ и хуманитарната дейност“.
Експертът по правата на човека Филис Бенис разказва пред FAIR (17.02.21 г.), как в разгара на увеличаването на военното присъствие през 2009 г. Малалай Джоя, млад депутат от афганистанския парламент, ѝ е казала, че жените в Афганистан имат трима врагове: талибаните, подкрепяните от САЩ военачалници и американската окупация. „Тя каза: „Ако вие на Запад можехте да премахнете окупацията на САЩ, щяхме да имаме само два“.
Положението на някои жени наистина се подобрява след 2001 г., най-вече в големите градове, където с отстраняването на талибаните от власт се появяват нови възможности за образование, работа и политическо представителство. Но както Шрея Чатопадхяй посочва в Nation (09.0.2021 г.), ангажиментът на САЩ към жените не е представлявал много повече от украса на витрината на войната, като за военни разходи са отделени около 1000 пъти повече средства, отколкото за правата на жените.
Пасивните потребители на корпоративни новинарски медии в САЩ може би ще бъдат изненадани да научат, че според индекса „Жени, мир и сигурност“ от 2019 г., .Афганистан, тогава намиращ се в 19-та година на окупацията на САЩ, е поставен на предпоследно място в света по благосъстояние и овластяване на жените.
Както изтъкват авторите на индекса, афганистанските жени все още страдат от дискриминационни закони на ниво, приблизително еднакво с това в Ирак, а изключително ниският процент на жените, които съобщават, че се чувстват в безопасност, когато се разхождат сами през нощта в своята общност, е с повече от 4 пункта по-нисък от този в която и да е друга страна. Само едно от всеки три момичета ходи на училище.
Грешен вид “помощ”
През 2015 г. 27-годишна афганистанка на име Фархунда Маликзада беше убита от разгневена тълпа мъже в Кабул, след като е фалшиво обвинена, че е изгорила Корана; подкрепяните от САЩ афганистански сили за сигурност наблюдават случващото се безучастно (Guardian, 28.03.2015 г.). Шокиращата история се разпространи по целия свят, но единствената американска телевизионна мрежа, която я споменава в ефир, е PBS, която излъчва кратък репортаж повече от три месеца след убийството, когато афганистанският апелативен съд отменя смъртните присъди, издадени на някои от замесените мъже.
При подготовката на тази статия не открихме Кейтлин Фланаган някога да е писала за Маликзада или за съдбата на която и да е афганистанска жена преди миналата седмица.
Според базата данни Nexis, през изминалата седмица телевизионните новинарски предавания в САЩ са излъчили повече сегменти, в които правата на жените са споменати в едно изречение с Афганистан (42), отколкото през предходните седем години (37).
САЩ не са „спасили“ афганистанските жени с военното си нахлуване през 2001 г., нито с последвалата 20-годишна окупация. Афганистанските жени се нуждаят от международна помощ, но лекомисленото и опортюнистично отразяване в медиите на САЩ тласка към същия погрешен вид помощ, към който те се стремят през последните две десетилетия: военна „подкрепа“, а не дипломация и хуманитарна помощ.
В продължение на повече от 20 години корпоративни медии можеха да се вслушват сериозно в афганистанските жени и техните проблеми и да насочват вниманието към техните собствени усилия за подобряване на положението им. Вместо това тези медии за пореден път доказват, че правата на афганистанските жени ги интересуват само когато могат да бъдат използвани в подкрепа на империализма и военнопромишления комплекс.
About The Author
