Без изход

Андрю Куилти, Intercept, 12.08.2021

През юни приятели и колеги от Афганистан започнаха да искат помощ за напускане на страната. Този тип молби не са нещо ново, но в миналото те бяха отправяни предимно на шега. Сега те бяха сериозни и настоятелни. Хората, които ги отправяха, търсеха не просто по-добър живот, а убежище.

Човекът, стопанисващ къщата, в която живея в Кабул, беше сред първите попитали. Той беше започнал тази работа много преди да пристигна в Афганистан и се беше превърнал в познато лице в една от все по-малкото къщи в Кабул, където гостуващи журналисти, режисьори и изследователи можеха да наемат стая. Бяхме принудени да се преместим два пъти: когато първата ни къща беше унищожена от пожар през 2018 г., както и година по-късно, когато се оказа, че второто място е в предполагаем списък с цели на „Ислямска държава“. И двата пъти управителят на къщата, когото ще наричам Уали, за да защитя самоличността му, се премести с нас, заедно с чистачката, половин дузина патици и двете кучета, които Уали беше прибрал от улицата.

Плащането на сметките за ток, поправката на течащи покриви и купуването на дърва за огрев за група журналисти на свободна практика едва ли може да се смята за работа като „американско подставено лице“, но талибанските бойци в родното село на Уали в селски район северно от Кабул са разгневени, че той работи с чужденци. „Брат ми каза, че не бива да идвам повече в селото“, доверява Уали през юни.

Близостта ни до войната определя колко дълбоко ни засяга тя. Живея и работя като фотограф и писател в Кабул от близо десетилетие, но връзките ми с града са по-скоро чрез приятели и спомени, отколкото чрез семейство или наследство. Докато има авиокомпании, мога да се кача на самолет по всяко време и да замина. Както всички посетители, имам привилегията да живея с чувство на дистанцираност, което винаги ми е позволявало да гледам на събитията в Афганистан като на истории, а не като на живот.

Промяната в динамиката на войната през последните месеци – напускането на американските войски, настъплението на талибаните към столицата, докато правителствените сили се разпадат – промени близостта на много афганистанци към войната. Промени и моята. В рамките на дни провинциалните столици започнаха да падат една по една в ръцете на талибаните. Споразумението от Доха, което определя условията за изтегляне на САЩ, винаги ми е изглеждало като прощален подарък на американците за талибаните. То не дава никакъв стимул за талибаните да спрат военния си напредък. Както ми каза миналата година висш талибански военен командир, прекратяването на насилието от страна на талибаните ще стане само в замяна на пълна капитулация на правителството.

Но дори аз не очаквах, че ще напреднат толкова бързо.

За хора като Уали рисковете, свързани с превземането на властта от талибаните, са реални. Описах обстоятелствата, при които се намира, на талибански източник, с когото редовно разговарям на различни теми – от запознанства с жени до военни престъпления. „Ситуацията е много тъжна“, каза ми той и добави, че Уали има право да се притеснява. Боецът добави, че „това зависи от местната талибанска разузнавателна комисия. Ако те нямат никакъв проблем с него, никой няма да му каже нищо. Талибаните няма да убият всички“.

Един ден през юли, преди изгрев слънце, Уали, съпругата му и трите им деца се наредиха на опашката, която се вие през задните улици към единствената паспортна служба в Афганистан. Те се върнаха там седмица по-късно, за да се наредят на друга дълга опашка за снемане на пръстови отпечатъци и сканиране на ретината.

Получаването на афганистански паспорт е почти гарантирано за тези, които кандидатстват. Но паспортът е толкова полезен, колкото са визите в него, а портите към най-желаните страни сега се охраняват по-строго от всякога. Няколко европейски държави предупредиха изпълнителната власт на ЕС да не спира депортирането на афганистанци в условията на настоящата криза. Но дори паспорт без визи, казаха ми няколко афганистанци, дава усещане за напредък към излизане по официалните канали, независимо дали е реалистично.

Повечето от тях вероятно ще се опитат да поемат по коварни пътища на запад, качени в претъпкани пикапи за дълго пътуване през пустинни гранични райони, през планински проходи, към Иран и по-нататък към Турция и, ако е възможно, отвъд. Много от тях в крайна сметка ще рискуват опасно пътуване с лодки към Европа. През юли най-малко 30 000 афганистанци вече напускаха страната всяка седмица. Марго Баарс, заместник-директор на Международната организация по миграция в Афганистан, ми каза, че тази цифра „вероятно ще се увеличава“, заедно с вътрешното разселване. „Преди това това бяха предимно млади мъже“, каза Баарс. „Сега това са семейства. Това е отчаяние.“

С помощта на бивши съквартиранти вече бях започнал да събирам малък куп документи, свидетелстващи за работата на Уали през годините. Консултирах се с двама приятели, които са работили като съдии в европейски съд, произнасящ се по молби за убежище. Те се съгласиха, че тези доказателства могат да му помогнат да получи статут на бежанец. Но бе малко вероятно подобни неофициални връзки с чужденци ще убедят посолството на някоя западна държава да му издаде виза.

………

Отдавна съм изгубил бройката на бомбените атентати, които съм отразявал в Кабул. На тези зловещи сцени срещах афганистански фотографи и журналисти, работещи за международни новинарски агенции и местни издания, някои от които ми станаха приятели, а други впоследствие бяха убити или ранени, докато отразяват такива нападения. Обикновено научавах за това, докато скролвах в някоя група за съобщения и попадах на снимка на лицата им, стърчащи от яките на сините бронежилетки, покрити със сив прах, или чрез паникьосано телефонно обаждане. Общувах с тях в професионалното им качество, точно както с фотографите, отразяващи скучни пресконференции и спортни събития у дома в Сидни. За афганистанските журналисти обаче бомбите бяха не само истории – за тях те означаваха смъртта на техни сънародници, а често и на техни близки и приятели. Бях наблизо, когато бомба уби повече от 100 души в един свеж зимен ден през 2018 г. Връзвах импровизирани турникети около разкъсани крака и усетих оголения мозък на мъж върху дланта си, докато помагах да го пренесат до близката болница. След това един уличен продавач изля вода върху ръцете ми и наблюдавах как разводнената кръв се стича на паважа.

В продължение на 20 години войната засягаше непропорционално силно афганистанците в селските райони, които по-рядко имат официални връзки с правителството и като цяло са по-слабо образовани и по-консервативни. Цивилните в тези райони са свикнали да се ориентират в променящите се фронтови линии и сложната динамика на бойното поле, както и с по-екзистенциалните страхове от смърт и разселване поради наземни офанзиви, въздушни бомбардировки и нощни набези. В много случаи, освен първоначалното насилие, необходимо на талибаните, за да поемат контрола и да приложат суровото си тълкуване на шериата или ислямското право, тяхното пристигане беше просто формалност. Афганистанците в селата също така виждаха най-малко ползи от водената от САЩ интервенция.

Това, което се промени с прибързаното напускане на американските сили и военновъздушни сили, е кои афганистанци се сблъскват с насилието на талибаните и правителството, както и с екзистенциалните въпроси, които то поставя при липсата на международна защита. След като фронтовите линии се преместиха към провинциалните столици, онези хора, които са живели под контрола на талибаните или близо до фронтовите линии преди началото на офанзивата през май, почти със сигурност живеят по-спокойно, отколкото когато и да било след 2001 г., защото техните села вече не са бойни полета. За афганистанците в градовете и особено в Кабул, войната се усещаше само чрез отделни бомбени атентати, макар че те бяха големи и кървави. Отчасти поради концентрацията на медиите в столицата, отразяването на новините може да направи Кабул да изглежда вечно в пламъци. В действителност Кабул рядко е приличал на военна зона за повече от няколко часа. (Изключение прави хазарейското шиитско население на града, което от 2015 г. насам е обект на безмилостни нападения, предполагаемо от страна на „Ислямска държава“).

След 2001 г. градските жители на Афганистан се радваха на възвръщане на обичайните свободи, възможности за развитие и, след като войната се отдалечи достатъчно, на привиден мир. Те подкрепяха реда след 2001 г. главно по прагматични причини: той им даваше надеждна заплата при работа в администрацията, полицията или армията, с която могат да построят дом или да създадат семейство. По-циничните използваха международните средства, изпирани чрез различни публични, неправителствени и бизнес структури, за да натрупат състояние и власт. Имаше и идеалисти, които виждаха потенциал и надежда в новото начало, както и бежанци и изгнаници, които се завърнаха у дома, отхвърляйки религиозния фанатизъм, оспорвайки консервативните културни норми и прегръщайки прогреса. Сега те имат най-много какво да губят.

Част от тази група също така представлява една от страните в сблъсъка на взаимна неприязън с необразованата, селска работническа класа, която градските жители са склонни да разглеждат като съучастници на талибанските бойци. Обратно, много афганистански селяни негодуват срещу жителите на градовете и държавните служители, които според тях (правилно) са се възползвали непропорционално от съществуващия след 2001 г. ред.

Въпреки че повечето ми приятели и колеги в Афганистан са от градовете, винаги съм бил съпричастен към селските общности, които обикновено се отнасят с презрение и към двете страни във войната. В началото на това лято обаче започнах да усещам, че симпатиите ми се изместват към градските афганистанци, тъй като войната неумолимо се приближаваше. „Това вече е различен вид война, напомняща на Сирия или Сараево в недалечното минало“, заяви наскоро пред Съвета за сигурност на ООН Дебора Лайънз, главният представител на ООН в Афганистан.

Промяната на атмосферата в Кабул бе бърза. Когато 1 май, датата, на която международните сили трябваше да се изтеглят съгласно Споразумението от Доха, дойде и отмина без обещаното от талибаните насилие, изпитах непознато чувство на облекчение. Но знаехме, че това не може да продължи дълго. Шегата на един приятел, който не се беше бръснал от няколко дни като подготовката за идването на талибаните, често изискващи от мъжете да носят бради, вече не изглеждаше уместна. Започнах да чувствам по-голяма вина от обикновено, когато исках от афганистанските си приятели да говорят на английски. Поздравих един приятел, след като чух, че се е влюбил, знаейки, че партньорката му е решила да напусне страната, докато той не би го направил без братята и сестрите си. Просълзявах се, говорейки с местни приятели по време на летните вечери – такива, които преди бяха безгрижни поводи, но сега започнаха да приличат по-скоро на окончателно прощаване със страната, каквато я познавахме. На едно събиране седях с кръстосани крака на тревата с две жени, едната работеща в сферата на образованието, а другата в ООН, докато те описваха конфликта между желанието си да останат и да продължат да работят и това на родителите си, които са видели какво се случва с младите, напредничави жени при кръстопътните точки на предишни конфликти.

Аз и колегите ми чуждестранни журналисти, които живеят в Кабул, започнахме да се смущаваме, когато журналистите, пристигнали специално, за да отразяват напускането на САЩ и НАТО, казваха, че се чувстват „развълнувани“ да бъдат тук. Оглеждах се наоколо, за да се уверя, че никой от афганистанските ми приятели не е наблизо.

Дискретните разговори за успеха или неуспеха на молбите за виза на афганистанските приятели се провеждат ежедневно. Правителствата на САЩ и Великобритания наскоро обявиха разширяване на критериите за влизане в страната на афганистанци, които са работили заедно с техни граждани. Френското посолство също осигури визи за няколкостотин души, работили с френски организации, което предизвика надпревара в кандидатстването. За тези, които не отговарят на изискванията на въпросните програми, но имат десетки хиляди долари на разположение, се предлагат турски разрешения за пребиваване за всеки, способен да си закупи имот. Други, чиито скъпоструващи молби за виза за същата страна са били отхвърлени, плащат на спекуланти по няколко хиляди долара, за да им осигурят виза, или се обръщат към чуждестранни приятели да подадат молба до посолствата от тяхно име.

Тези усилия рядко успяват. Представител на една от европейските държави в Кабул ми каза, че те са „изключително рестриктивни“. Дори служители и членовете на техните семейства от делегацията им в Кабул не получавали визи.

…….

Олющен стенопис на стената на афганистанската паспортна служба изобразява редица прегърбени фигури, които се спускат към ръба на скала, очертана като силует на фона на мразовито небе. До тях е изписано съобщение на езика дари: „Не рискувайте живота си и този на семейството си. Миграцията не е отговорът.“

Когато посетих службата една сутрин миналия месец, мъж на име Хабибула ми каза, че чака на опашка с трите си малки деца от 5 ч. сутринта. Той нямал конкретна причина да се страхува за своята безопасност или за тази на семейството си, но искал да бъде подготвен, в случай че се наложи да напуснат. „Ситуацията се влошава“, казва той. „Няма надежда за бъдещето. Ако талибаните поемат контрола, не знаем каква образователна система ще разрешат“. Много държавни служители имат двойно гражданство, казва той, и затова нямат стимул да решават проблемите на страната. „Ние не им вярваме“, казва той. „Ето защо хората в Кабул се подготвят по някакъв начин да напуснат.“

Друг мъж – Абдул Джамил, ме дръпна настрани. Той ми каза, че има четири деца и представи документ, в който се посочва, че е „потвърдил службата си“ като шофьор в логистична компания на летище Баграм, най-голямата американска военна база в Афганистан, от която в началото на юли последните американски войски се изтеглиха под прикритието на тъмнината, без да уведомят афганистанските си партньори. „Получавам телефонни обаждания и текстови съобщения. Не знам кой го прави, но продължават да ми изпращат съобщения: „Ти си работил с американците и аз ще те убия”“, разказа той.

От полицията ме предупредиха да не снимам. Помолих да ме пуснат вътре в паспортната служба, за да поискам разрешение от директора, за когото носех писмо от Министерството на вътрешните работи, но полицията не ме пусна да мина. След два часа, когато полицаите, които бяха блокирали влизането ми, ми обърнаха гръб, аз и няколко мъже се втурнахме под бариерата и изчезнахме в тълпата.

Отвън опашките бяха търпеливи и подредени, но вътре цареше хаос. Намерих директора Муслима Амини, заобиколена от няколко полицаи, които напразно се опитваха да удържат кандидатите за паспорт. Вътре имаше сякаш хиляди хора: чакаха на огромната опашка, седяха отчаяно в жегата или избягваха размаханите приклади на претоварените полицаи с надеждата да преминат поредната стъпка от процеса.

В 10 ч. сутринта един млад мъж ме заговори на английски. „Дойдох около 3:30 ч., но все още чакаме“, каза той над шумотевицата от гласове, която отекваше от стоманения покрив. „Тези, които имат връзки, влизат вътре, ще си направят биометричните данни и ще получат паспортите си. Тези, които нямат връзки, ще чакат на опашката дълго време. Сега казват, че някои хора трябва да се приберат у дома и да се върнат след Курбан Байрам“.

Попаднах на служител, който години наред ми помагаше при кандидатстването за виза. Той каза, че всеки ден повече от 5000 души подават заявления за паспорти. „Ситуацията излезе извън контрол“, каза ми той над гласовете, които крещяха за вниманието му.

…..

Прекарах юни в летене от една провинция в друга, за да работя по фотографски задачи, които бяха договорени седмици по-рано и нямаха много общо с бързия напредък на талибаните.

В малката столица на провинция Бадгис – Кала-и-Нау, където се надявах да илюстрирам сушата, обхванала северозападната част на страната, работих с местен радиожурналист, чиято съпруга и трите ѝ дъщери бяха дошли от Херат, на три часа през талибанската територия на юг, където живееха в своеобразно меко изгнание, откакто сигурността в родния им град се влоши преди няколко години. В петък – първият ден от ислямския уикенд – вместо да отидем с кола до предпочитано местно място за пикник извън града, което вече не беше безопасно, ние се присъединихме се към групи мъже и деца с велосипеди на рядко използваната летищна площадка в града.

Недалеч от там, в местната радиостанция, две млади жени, колежки на журналиста, се подготвяха за предаване. „Имам 1000 долара, за да обновя студиото“, каза ми журналистът, който помоли да остане назоваван, защото се страхува, че работата му може да го превърне в мишена на талибаните. „Но чакам да видя какво ще се случи.“

Две седмици по-късно талибански бойци навлязоха с мотоциклети в Кала-и-Нау, освободиха десетки затворници от градския затвор и водиха престрелки с правителствените сили по улиците. Нападението дойде толкова ненадейно, че журналистът, с когото общувах по телефона, беше успял само да се подслони в дома на приятел със семейството си, където нямаше да бъде заподозрян, че се крие, ако талибаните превземат града.

До следващата сутрин правителствените сили бяха успели да отблъснат талибаните. Не искайки да рискува повече, журналистът и семейството му тръгнаха по отдалечена магистрала под контрола на талибаните с надеждата да стигнат до Херат. Студиото в Кала-и-Нау беше непокътнато, но в близкия район Кадис, който талибаните също вече бяха взели, студиото на медията му е било разбито.

На 1 август той ми писа от Херат, че „ситуацията се влошава от ден на ден. За щастие, аз все още съм добре.“ След като талибаните превзеха Херат няколко дни по-късно, той ми каза, че е в безопасност, но „всички медии са спрели дейността си“ и не знае какво ще се случи по-нататък.

В Лашкар Гах, столицата на провинция Хелманд, един приятел се опитваше да избяга със семейството си от града в същия ден, в който частна болница бе частично разрушена от афганистански военен самолет, защото според правителството там са се укривали талибански бойци. (Персоналът на болницата оспорваше това.) „Добре съм“, каза ми той чрез WhatsApp, но „положението е критично“.

Този приятел, който работи в международна хуманитарна организация, се надяваше да стигне до Кандахар, откъдето да хване полет за Кабул. Но летището в Кандахар бе повредено от ракетен обстрел и бе затворено за полети. Той реши да се върне и тръгна на запад през пустинята до безлюдната, брулена от ветрове провинция Нимроз. От там той и семейството му се качват на полет на 2 август, дни преди талибаните да нахлуят и да поемат контрола над столицата на провинцията почти без съпротива.

……

По време на друга задача през юни придружавах френската журналистка Солен Шалвон до провинция Бамиян в Централните планини на Афганистан във връзка с материал за археологията. Бамиян е известен с извисяващите се статуи на Буда от VI и VII век, които са били разрушени от талибаните преди американската инвазия през 2001 г. Населението му е съставено предимно от хазарейци – шиитско малцинство, дълго време тормозено от талибаните, но през последните 20 години Бамиян неизменно бе едно от най-мирните места в страната.

Дори там обаче настроението се бе променило. Талибаните все още не бяха навлезли в провинцията, но контролираха всички пътища за влизане и излизане. По-възрастните жители, които си спомнят бруталното им нахлуване през 2000 г., кланетата и унищожаването на Будите, преценяваха дали да вземат оръжие или, както се казва в Афганистан, да се скрият в планините.

Екскурзоводът от Бамиян, с когото се бях запознал през 2015 г. и с когото оттогава често работих и се сприятелих, отхвърли предложението ни да се върне с нас в Кабул със самолет. Той каза, че не може да остави майка си. Преди 21 години тя е избягала с други хора към планината Баба, един от най-високите върхове, които се виждат от централната долина на Бамиян, с невръстния тогава екскурзовод на ръце, когато талибански куршум я улучил в крака. В продължение на седмици тя не можела да намери медицинска помощ; кракът ѝ гангренясва и в крайна сметка го губи. Сега тя е вдовица и разчита почти изцяло на сина си, за да оцелее.

Седмица след като Шалвон и аз се върнахме в Кабул, районите, граничещи с Бамиян, започнаха да падат под властта на талибаните. Нашият приятел ни каза, че е опаковал имуществото на семейството и планира да замине на запад към по-лесно защитимата долина Якавланг. До 10 юли паднаха два района в северната част на Бамиян. Посред нощ на 12 юли той ми изпрати съобщение, за да ме уведоми, че не може да спи. Контролен пункт на 30 мили на север е паднал в ръцете на талибаните. В продължение на един ден след това обажданията и съобщенията от мен и Шалвон останаха без отговор. Той бе поел риска да шофира през контролираната от талибаните територия, опасявайки се, че ако бойците го разпознаят на контролно-пропускателния пункт, няма да му позволят да премине заради работата му с чужденци. Накрая благополучно стигнал до Кабул заедно с майка си, съпругата си и двете им невръстни деца. На следващия ден те се присъединяват към опашката в паспортната служба.

През следващите седмици част от превзетата от талибаните територия в Бамиян бе отвоювана от правителствените сили, а екскурзоводът и семейството му обмисляха дали да се върнат у дома. По същото време неговата тъща и още няколко роднини бяха кандидатствали за ирански визи. Тя казала на дъщеря си – съпругата на екскурзовода – че визите им са издадени, но това се оказало лъжа. Групата им пътувала до Нимроз, на границата с Иран, където по телефона признали на роднините си, че заявленията им са били отхвърлени. Вместо това са наели контрабандист и планират да преминат в Иран без документи. „Те ми казаха: „Всичко е наред и много хора са тук и отиват в Иран““, казва екскурзоводът. „Но това не беше така.“

Рано сутринта те достигат стената, разделяща двете държави, на задната седалка на пикап, претъпкан с други кандидати за убежище. Контрабандистът е изглеждал несигурен, но казал на групата да тръгва. Някой друг щял да ги вземе от другата страна и да ги отведе по-навътре в Иран.

Само на няколко крачки отвъд границата иранските сили за сигурност стрелят по тълпата. Много от бежанците са уцелени, включително тъщата на екскурзовода. Половин час по-късно тя умира.