Олимпиадите са измамническа схема и трябва да им се сложи край

Джия Лапе, Джони Колман, Jacobin

Невероятно, но олимпийските игри „Токио 2020“ все пак ще се проведат тази година. Провеждат се въпреки факта, че дни преди церемонията по откриването едва 20 процента от населението на Токио е напълно ваксинирано; въпреки че огнище от COVID-19 засегна повече от петдесет посетители, свързани с Олимпийските игри, включително в самото олимпийско село; въпреки цунамито от ПиАр катастрофи – от съобщения за сексуално насилие на новия стадион, през оттеглянето на креативния ръководител на Организационния комитет на Токио заради това, че е нарекъл една жена „олимпрасе“ (само за да бъде заменен от жена със собствен скандал за сексуален тормоз), до самоубийството на високопоставен счетоводител на Японския олимпийски комитет и обвинения за злоупотреби към официалния композитор на игрите. На фона на всичко това, Международният олимпийски комитет (МОК) призовава жителите на Япония да направят „жертви“, за да гарантират, че игрите ще продължат.

И игрите продължават, въпреки че 83% от жителите на Токио искат те да бъдат отменени; въпреки призивите за отмяната им от страна на японските здравни служители и медицински сестри, които вече се сблъскват с извънредна ситуация с COVID-19 и пълни болници; въпреки че няколко десетки олимпийски спортисти и официални лица са дали положителни проби за COVID-19 и въпреки факта, че много от спортистите не са ваксинирани. МОК продължава все едно всичко е наред, въпреки че е изправен пред най-масовата съпротива и искания за отчетност в историята си; МОК продължава да заплашва всеки спортист, който си позволи да изкаже мнение по време на самите състезания, точно както винаги е правил, като същевременно не прави нищо за фашисткия привкус (и история) на игрите.

Никакви фрази не могат да опишат колосалните гафове, които се случват на всички нива, само и само за да се удовлетворят договори с телевизии и брандове. Разиграващото се там е отвъд хиперболата. Напук на волята на целия свят, Олимпийските игри продължават да се провеждат. Защо? Защото NBCUniversal и другите партньори на Олимпийските игри планират да реализират „рекордна печалба“ от предварително продадените права. Това са игрите, за които МОК и олимпийските поддръжници обещаваха, че ще бъдат най-иновативните, най-устойчивите (каквито определено не са), „най-добре подготвените“ и най-социално отговорните в историята – линия, към която вероятно ще се придържат, независимо колко голям стане броят на труповете.

Тези катастрофални резултати са неразривно вградени в самата олимпийската система – това е нейна характеристика, а не случайност. Не можем да обвиняваме само 2020 година за това. Игрите и техните кукловоди, МОК (който венцехвали военнопрестъпници като Хенри Кисинджър и е бил ръководен от човек, чийто прякор е бил „Робството“), винаги са създавали тези нечестиви състояния на извънредност, точно заради стремежа им да експлоатират спортистите и градовете домакини. Ето защо трябва да им се сложи край.

Произход на съвременните олимпиади

Модерните олимпийски игри са създадени в края на XIX век от аристократа евгенист барон Пиер дьо Кубертен като съпътстваща проява на Световното изложение. Целта им е била да насърчат френския национализъм, като същевременно напълнят джобовете му и тези на вече богатите му приятели. Кубертен е бил зашеметяващо расистки и женомразки настроен човек с усет за шоу и показност. Обявената връзка на игрите с Древна Гърция представлява по-скоро митологизиран маркетингов трик, отколкото историческа достоверност. С времето игрите все по-често се използват като троянски кон за изселване на население, милитаризация на обществата и спекулации недвижими имоти, както и за натрупване на допълнителна власт от страна на силните.

Изберете на сляпо което и да е издание на игрите и ще откриете, че то също съдържа своя собствена версия на тези вечни теми и опустошителни реалности. Игрите в Сейнт Луис през 1904 г. може би са най-трудните за изучаване, тъй като оттогава насам олимпийските шефове се опитват да ги заличат от официалния разказ по редица причини, включително едно събитие, наречено „Дни на антропологията“. В него организаторите са докарали хора от коренното население, за да се състезават срещу благородниците. При тези състезания „диваците“ е трябвало да имитират своите бели съперници, така че богатите западняци да могат „да демонстрират присъщата малоценност на коренните народи по света“.

Лос Анджелис е домакин на игрите през 1932 г., в разгара на Голямата депресия. Провеждането на тези игри е замислено от магната в областта на недвижимите имоти Били Гарланд и реакционните, подкрепящи предприемачите шефове на петте големи вестника в Лос Анджелис, които обещават да поставят града „на картата“, рекламирайки го като тропически рай за средната класа. Те са разглеждали игрите такива, каквито са в действителност: възможности за спекулативни сделки с недвижими имоти и политически услуги. Лобиралите за игрите построяват първия мегахотел в града (и днес, където и да се провеждат игрите, винаги има необуздани спекулации с хотели) и полагат основите на институции като Полицейската академия на Лос Анджелис (олимпийските игри винаги означават и повече полиция).

Една олимпиада, за която МОК остава странно неразкаян, са нацистките игри през 1936 г., на които е въведена щафетата с олимпийския огън, и които Адолф Хитлер и неговите пропагандатори използват, за да увеличат влиянието си в страната и по света. (Тези игри наскоро си навлякоха гнева на Мемориалния музей Аушвиц, след като през 2020 г. МОК публикува в Туитър архивни материали за нацистката олимпиада; по-късно организацията се извини за туита, но, странно, не и за дългогодишното си сътрудничество с Хитлер). Расизмът, както и политиката в по-широк план, е нещо, чието съществуване МОК пламенно отказва да признае: протестите на атлети винаги са били забранени в устава на МОК.

Със засилването на работническата класа в САЩ и Европа се засилва и лявата опозиция срещу Олимпийските игри. През 1920 г. Социалистическият работнически спортен интернационал (SASI) официално поставя началото на работническото спортно движение. До 1928 г. в него членуват над 2 милиона души.

Първата работническа олимпиада се провежда през 1925 г. във Франкфурт. Виена е домакин на втората през 1931 г. Тази олимпиада привлича 250 000 зрители и 80 000 участващи спортисти – повече спортисти и зрители, отколкото на Олимпийските игри в Лос Анджелис през 1932 г. През същата година в Чикаго членовете на Комунистическата партия стартират своя собствена контраолимпиада. През 1937 г., точно преди избухването на Втората световна война, в Белгия се провежда третата и последна работническа олимпиада. След войната е създадена Международната федерация за работнически спорт като наследник на SASI.

Но през десетилетията след Втората световна война организираният труд все повече се отдалечава от усилията за съпротива срещу Олимпийските игри и преминава на страната на олимпийския пропаганден ентусиазъм.

От 80-те години на миналия век насам проблемите, свързани с олимпийските игри, постоянно се увеличават по размер и обхват. Игрите в Лос Анджелис през 84 г. стават модел за полицейщината, която вече е станала нещо нормално във всички градове в САЩ. Приветствената от Роналд Рейгън олимпиада превръща целия град в игрална площадка за началника на полицията на Лос Анджелис Дарил Гейтс, станал легендарен със своята бруталност. В навечерието на игрите Гейтс, който ще се оттегли от поста след бунта за Родни Кинг през 1992 г., получава пълна свобода да задържа всички членове на банди – било то потвърдени или само заподозрени. (В един момент почти половината от всички чернокожи мъже в Лос Анджелис на възраст под двадесет и пет години са регистрирани в базата данни за банди на полицията на Лос Анджелис, благодарение на Гейтс).

По време на игрите в Сеул през 1988 г. бяха извършвани повсеместни нарушения на човешките права, включително затваряне на бедни хора, инвалиди и хора без жилища в жестоки затворнически лагери далеч от очите на обществеността. Барселона 1992 улесни огромното заграбване на земя, което проправи пътя за продължаваща, ускорена джентрификация и туристизация на града. Атланта 1996 беше поредната демонстрация на жестокост към бедните, запомнена повече с медийния цирк около охранителя Ричард Джуел, отколкото с разрушаването на обществени жилища или кампанията срещу бездомните.

Около 1,5 милиона жители бяха преместени заради Пекин 2008. Заради Рио 2016 домовете на 77 000 души във фавелите бяха изравнени със земята, за да направят място за стадиони, които стоят празни след края на игрите. Хора все още биват изселвани заради лъжи, свързани с проектите за олимпийско развитие в Източен Лондон за 2012 г. Да не забравяме и фиаското в Сочи 2014 г., където местните власти тероризира жители, заподозрени, че са ЛГБТ. Това не доведе до осъждане от страна на МОК, който заяви, че единствената защита на човешките права в Олимпийската харта е за самите спортисти и членове на организацията. Древна гора, смятана за свещена от много южнокорейци, беше изсечена за Пьонгчанг 2018, за да се освободи място за ски писта, която ще се използва два пъти.

МОК е уплашен

Заради всеки цикъл на игрите страдат и десетките хиляди спортисти, работници и доброволци. Спортистите във всички спортове, много от които деца, са подложени на свръхексплоатация – психологическа, физическа, сексуална и икономическа. Собствената реформаторска инициатива на олимпийските игри SafeSport реално не е направила нищо за докладваните от десетилетия случаи на злоупотреба със спортисти.

Експлоатацията на работниците извън игралното поле е също толкова повсеместна. По време на олимпиади се увеличават се репресиите срещу неформалната икономика – от уличните търговци до секс работниците. От около 100 000-те доброволци, необходими за Токио 2020 (мнозина от които наскоро напуснаха), до ненужната смърт на строители на олимпийски съоръжения, които бързат да спазят строгите срокове, експлоатацията от всякакъв възможен вид се увеличава в годините преди всички олимпийски игри. Малките бизнеси биват съсипани, тъй като градовете са пренастройват така, че да обслужват само големите световни марки. Профсъюзите са подкопани от олимпийски спонсори като Airbnb, тъй като жилищните сгради се превръщат в незаконни де факто хотели (без синдикализирана работна ръка). Оказва се, че Олимпийските игри са ужасни за труда и не „носят работни места“, а щетите от тях далеч надвишават ползите.

Така стигаме до Токио 2020. През 2013 г., само две години след опустошителния ядрен взрив/земетресение/цунами във Фукушима, Япония бе “наградена” с Олимпийските игри през 2020 г. Игрите бяха рекламирани от дясното японско правителство като събитие, отбелязващо „завръщането“ на страната от кризата. Проблемът е, че регионът на Фукушима не се е възстановил и дори има пренасочване на ресурси от там за подготовката на игрите. Междувременно Япония е натрупала разходи за Олимпиадата в размер на над 26 млрд. щатски долара, спрямо първоначалните прогнози за около 7 млрд. долара.

Оперативните бюджети на олимпиадите са до голяма степен художествена измислица и не представят реалистично съвкупността от ресурси и инфраструктурни финансови бездни, нужни за провеждането на игрите. Освен това те не отчитат годините на прахосване на държавни ресурси, които никога не са били включени в отчетите. Сумата, с която последните японски олимпийски игри в Нагано през 1998 г. са надхвърлили бюджета, никога няма да бъде известна, защото документите бяха унищожени, преди одиторите да се доберат до тях. Става дума за суми, които могат да разрушат цели икономики, както стана в Монреал 1976 и Атина 2004. Управляващите просто предпочитат да ги игнорират.

Периодът между избора на град за домакин на игрите и самите игри се е удължил почти двойно след 2013-та. Мястото на игрите през 2032 г. – Бризбейн, Австралия – ще бъде обявено без обичайните фанфари, защото вече почти никой град не иска да кандидатства за тези събития. През последното десетилетие броят на кандидатурите, които са били провалени от референдуми или друг вид обществен натиск, се увеличава рязко. Сред огромната част от градовете просто липсва желание да влизат в процеса по кандидатстване.

Това удължаване на периода от време между цикъла на наддаване и самото събитие също е обезпокоително – силите, които стоят зад изселванията, насилието и милитаризацията в даден град могат да действат още по-мащабно. Но тази преждевременност показва и нещо друго: МОК се страхува. Те губят участници и се опитват да си осигурят колкото се може повече игри. Вредата от провеждането им е твърде очевидна, за да бъде пренебрегната, и съпротивата срещу игрите става нещо обичайно.

Игрите „Токио 2020“ също така бяха силно подкрепени от японската частна индустрия за сигурност. Олимпийските игри в Токио през 1964 г. се характеризират с масово преместване на хора и са стимул за създаването на двата японски частни охранителни гиганта – ALSOK и Secom. Днес ALSOK и Secom са два от основните спонсори и благодетели на „Токио 2020“. Те са прекарали последното десетилетие в лобиране за създаване на ново законодателство за наблюдение и полицейска дейност, което ще бъде използвано за много повече от Олимпийските игри, и което ще спомогне за нормализирането на използването на новите полицейски технологии за следене и контрол.

Тези процеси винаги са насочени на първо място срещу срещу бедните, тъй като хората без жилища биват изтласквани извън обществения поглед; парковете и други ценни културни пространства са заличавани и превръщани в търговски; а страната като цяло бива предавана в ръцете на МОК и корпоративните марки, полицията, политическите и предприемаческите интереси, които те обслужват. Съществена част от всяка олимпиада е сериозната ерозия на демокрацията в даден град или регион в периода преди церемонията по откриването.

Всичко това беше още преди ковид, преди Олимпийските игри да станат последното голямо събитие в света, което да бъде отложено или отменено през 2020 г.; преди японското правителство да замаже реалността на пандемията в опит да успокои загрижеността за общественото здраве и преди да пренасочи безброй ресурси от справянето със здравна криза към олимпийския проект.

През последните шестнадесет месеца, когато МОК се отказа от всякакви претенции за загриженост за спортистите, страната домакин или световното обществено здраве, по-голямата част от планетата Земя получи истинска представа за това, което Олимпийските игри винаги са били: несъвместими с достойния свят, в който се опитваме да живеем. Не е нужно да се замисляме твърде много за Олимпийските игри, преди магията да изчезне. Хората зад завесата са просто комитет от застаряващи, жадни за власт наднационални олигарси. Игрите са тяхното двуседмично парти, осъществено от политици и предприемачи, които искат да джентрифицират и милитаризират градовете си.

Някои предлагат Олимпийските игри да се провеждат на постоянно място, но това би обезсмислило олимпийския проект. Олимпийските игри са и винаги са били инструмент за предприемачески проекти, извличане на пари и социално прочистване. И игрите, както и спортистите, са само реквизит, който позволява на богати хора с връзки – заинтересовани от неща, които нямат нищо общо с принципите на единството и спортното майсторство – да поемат контрола. В нито един момент МОК или който и да е от участващите в процеса не е показал и най-малкия намек, че това са институции или начинания, способни на преговори или реформи.

Не можете да реформирате Олимпийските игри. Олимпийските игри ни показват нагледно какво представляват и какво са представлявали винаги.

Тъй като призивите за отмяна на Токио 2020 (а вече и на Пекин 2022) стават все по-силни, трябва да поискаме и премахването на МОК и на Олимпийските игри такива, каквито ги познаваме. Не „къде“ е основният проблем на Олимпийските игри. Става дума за „защо“ и „при чии условия“. Ако можем да си представим международно спортно събитие, което да се контролира от общността и работниците, а не от намерението за печалба, не би трябвало да има значение къде се провежда то. Дотогава Олимпийските игри не трябва да бъдат никъде.