Като чисто логистичен подвиг, въвеждането на ваксините в някои западни страни е наистина забележително. По повечето други възможни показатели обаче глобалната реакция на пандемията – реакция, до голяма степен формулирана и ръководена от същите тези държави – е катастрофален морален провал. В богатите краища на света постепенно се завръща осезаемото усещане за нормалност – в обширни части на САЩ се възобновява пред пандемичния ритъм на живот, Обединеното кралство се подготвя за премахване на оставащите ограничения и т.н. Основната причина за това е, че масовите ваксинации са ефективни: както по отношение на свеждането до минимум на сериозните заболявания, така и по отношение на ограничаването на разпространението на вируса.
Много хора на Запад вероятно поне бегло осъзнават, че извън Европа и Северна Америка картината изглежда съвсем различно. Дори повърхностен преглед на данните обаче показва колко значителна е пропастта между богатите и бедните страни. Осемдесет и пет процента от всички ваксинации досега са извършени в страните с по-високи доходи, а тези в най-бедните страни са едва 0,3 процента. Според бившия министър на здравеопазването на Еквадор Карина Ванс Мафла, която председателстваше неотдавнашната среща на високо равнище по въпросите на международното сътрудничество в областта на ваксините, в почти сто страни все още не е раздадена дори една доза. Както отбеляза Варша Гандикота-Нелутла от Progressive International след приключването на тази конференция, Европейският съюз вече е успял да сключи сделка за близо 2 милиарда подсилващи дози, въпреки че на други места има спешна нужда от първи дози – най-вече в Африка, до чиито над 1 милиард жители почти не са достигнали ваксини. При сегашните темпове, казва Гандикота-Нелутла пред The Intercept, може да отнеме близо 60 години, за да се постигне глобално ваксиниране – реалност, която тя съвсем правилно приписва на национализма, империализма и расизма.
Неотдавнашни изчисления на Народния алианс за ваксини подчертават колко изкривено е сегашното положение на нещата:
“Държавите от Г-7 ваксинират по средно 4 630 533 души на ден. При този темп ще са необходими 227 дни, за да се ваксинира напълно цялото им население до 8 януари 2022 г., ако се приеме, че всеки получава две дози. Страните с ниски доходи ваксинират по 62 772 души на ден. При този темп ще са им необходими 57 години, за да ваксинират цялото си население – т.е. до 7 октомври 2078 г. – ако приемем, че всеки получи две дози”.
Последиците от този ваксинационен апартейд далеч надхвърлят продължителното затваряне и други прекъсвания на обичайния начин на живот. В момента в бедните страни и страните със средни доходи се регистрират съответно 43% и 42% от смъртните случаи в света, докато в богатите страни те са 15%. Броят на смъртните случаи от COVID в световен мащаб вече надхвърли 4 милиона и има всички основания да се смята, че съотношението ще стане още по-изкривено през следващите месеци, а може би и години.
Въпреки надеждите, че неотдавнашната конференция на Г-7 може поне да даде началото на добре координиран глобален отговор, обещаните от богатите страни 1 милиард дози дори не се доближават до 11-те милиарда, които биха били необходими за ваксинирането на 70% от световното население до края на следващата година. При сегашното положение световните усилия съществуват повече на хартия, отколкото в действителност, като в крайна сметка те все още представляват хаотична смесица от благотворителност и неравномерно производство, доминирано от шепа частни компании, чийто основен приоритет е задоволяването на търсенето на ваксини в развитите страни. Докато тази динамика не се промени, случаите ще продължат да се увеличават в по-бедните страни, а новите варианти на вируса ще продължат да засягат дори напълно ваксинираните жители на Запада. Дори и от гледна точка на тесния личен интерес, реакцията на западните правителства – дори когато животът в Европа и Северна Америка се нормализира – може спокойно да се нарече провал.
Това обаче не е провал на въображението или поредица от невинни грешки, породени от липсата на опит с пандемия от такъв мащаб. По-скоро това е, поне отчасти, провал на привидно демократични политически системи, които са толкова отстъпчиви към корпоративната власт, че не са в състояние и не желаят да осъществяват истинско международно сътрудничество извън логиката на частната печалба. Свободният обмен на технологиите за борба с COVID, споделеният регулаторен и производствен капацитет и координираното в световен мащаб производство биха увеличили броя на наличните дози, биха намалили общия брой на смъртните случаи и биха довели до по-бързото приключване на пандемията във всяко кътче на света.
Ако монополът на “Биг Фарма” не бъде разбит и не се сложи край на ваксинационния апартейд, подобна координация ще остане невъзможна и COVID-19 ще съпътства всички нас още дълги години.
About The Author
