На 8 юли Москва се сбогува с отишлия си в началото на седмицата от последствията на тежък Ковид-19 емблематичен кинорежисьор и актьор Владимир Меншов. Поклонението е сутринта в Дома на киното, където се намира и Съюзът на кинематографистите, по обяд е опелото в храм в Красноселския район на руската столица, а следобед е погребението на елитното Новодевичево гробище.
Така никога и не приетият от московските сноби „провинциалист”, който обаче през 1981 г. донася на съветското кино „Оскар” с „пошлата” мелодрама „Москва не вярва на сълзи”, сега, естествено, получава всички заслужени посмъртни почести и славословия. Но приживе Меншов никога не е крил огорчението си, че доста дълго е бил принуден да понася обидни нападки срещу „примитивните” си филми от претенциозни, високомерни и завистливи „интелектуалци”, не помирисвали неговата шеметна и наистина всенародна популярност…
Владимир Меншов е роден на 17 септември 1939 г. в Баку. Точно същата година баща му Валентин Меншов, който е завършил морско училище и първо е работил като помощник-капитан, преминава на работа във фамозния НКВД (Народен комисариат по вътрешните работи). Заради службата на таткото на семейството се налага да се премести от топлия юг в студения север край Архангелск, когато Володя е 8-годишен, а сестра му Ира – 6-годишна. След още три година следва ново прехвърляне – този път обратно на юг, в родния за родителите Астрахан. Местенията лишават момчето от трайна приятелска среда, но затова пък развиват у него страст към книгите и филмите. Ученето му върви и завършва гимназия със сребърен медал. Баща му мечтае да го види военен и дисциплинираният син тръгва да изпълнява волята му – кандидатства в Суворовското военно училище в Минск. Отлично се представя на писмените изпити, но на устния стряска изпитващите с прекалено свободолюбиви разсъждения – и не го приемат. А после стряска и родителите си – заминава за Москва да се явява на изпити по актьорско майсторство във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК). Изобщо не се е готвил и, разбира се, не успява да преодолее всичките изпитни кръгове. Но онова „отъркване” в киносредите не му оставя повече и капка съмнение – иска да се занимава точно с кино и с нищо друго.
След като не успява да влезе във ВГИК от раз, Володя си дава сметка, че трябва да понатрупа разнообразен житейски опит, за да са му по-истински образите, които един ден ще играе. Работи като стругар в завод в Астрахан, като миньор във Воркута, като матрос в Баку. Но успява да издържи и конкурс за спомагателния състав на Астраханския драматичен театър, където започва да се появява в малки роли. И така – три години. Докато през 1961 г. пак отива да щурмува Москва – този път с изпити в актьорската школа на Московския художествен академичен театър (МХАТ). Справя се – приемат го.
Но в процеса на учене усеща, че иска нещо повече, отколкото просто актьорстване. И докато търси какво е това „повече”, на втората година от следването се жени за съкурсничката си Вера Альонтова – и тя „провинциалка”, родом от Архангелск, но пък със „закваска”, от семейство на актьори, расла по-късно в Украйна.
Семейният им живот не е гладък. Живеят по общежития, което не спомага за идилия. Характерите им не са от меките, а и взаимните амбиции за актьорско блесване подхранват егото, а не семейната хармония. Преди да си напаснат острите ръбове и да укрепят семейството си, те се разделят и се събират няколко пъти, включително и след раждането на дъщеря им Юлия през 1969 г. Основният дразнител дълго остава липсата на нормално общо жилище и паричният недоимък – проблеми, с които се справят чак в по-късни години.
За да връзват някак двата края, Владимир като млад баща успоредно с дневните си актьорски ангажименти нощем работи в хлебопекарна. Така че доста добре усвоява трудната част на живота, но и естественото, самоиронично отношение към премеждията. Които и сам съумява да си създава. Например, не мирясва само с актьорска диплома, която получава също като Вера през 1965-та, а след това се заинатява да стане и режисьор. И иска да учи не при кого да е, а при големия Михаил Ром. Единственият вариант това да се осъществи е да направи аспирантура по режисура под ръководството на Ром. През 1970 г. и тази кота е покорена.
Същата година е и кинодебютът на Меншов като актьор във филма „Щастливият Кукушкин” – изиграва съвсем достоверно своето „второ аз” на млад работник.
Втората му кинороля е на председател на колхоз в „Човек на място” през 1972 г. И лавината от роли тръгва. Меншов е изиграл около стотина запомнящи се персонажи на големия екран. Включително и генерал Георгий Жуков, за чийто образ в съветските времена се смяташе за „абониран” все Михаил Улянов. Това, че и Меншов „пробива” във въпросното укрепление, е направо сензационно навремето.
Амбицията му обаче все повече е да прави авторско режисьорско кино. И през 1976 г. дебютира и в това амплоа – с филма „Разиграване”, уж с „ученическа тематика”, но всъщност с морални проблеми за цялото общество.
А следващият му филм, излязъл в края на 1979-та, е днес вече станалият класика „Москва не вярва на сълзи” – доста повече от просто историята на три „провинциалки”, „покорили” столицата всяка по свой начин и преоценяващи резултатите от „покоряването” 20 години по-късно. Филмът печели с човещината си, с мекия хумор, с несъвършените, но симпатични образи на хора, които умеят здраво да работят, да стискат зъби, да издържат на битови неволи, да хитруват, да играят, да мечтаят, но искат и да бъдат щастливи – хора, в които всеки тогавашен съветски човек може да разпознае себе си и близките си.
Именно това е „пошлият” филм, заради който по Меншов се сипят толкова заклеймявания и обиди – и то не от някакви началници и цензори, а от „интелектуалци”, възмутени от „занижените художествени критерии”, „лошия вкус”, „примитивизма”. И изискващи по събрания направо да се забранят прожекциите на лентата, за да не сваля „художественото ниво” на публиката…
Но самата публика е на друго мнение. „Москва не вярва на сълзи” става истински зрителски хит. Гледат го 90 милиона души в 250-милионния по онова време СССР. Хората излизат от една прожекция и веднага отиват да си купят билет за следващата – гледат фирма по 10-20 пъти, репликите на героите стават поговорки и идиоми. А най-големият удар по критиците на Меншов става присъждането на филма на „Оскар” за чуждоезичен филм през 1981 г. Общо взето простичкият сюжет, реализиран обаче много професионално от режисьора Меншов и от отличния актьорски състав (сред който в главната роля блести жена му Вера Альонтова), се оказва силно въздействащ и за Американската филмова академия. Но кой знае дали и за всички американци… Казват, че по-късно, когато президентът на САЩ Роналд Рейгън се готвел за първата си среща с перестройчика Михаил Горбачов, гледал 7 пъти „Москва не вярва на сълзи”, за да разбере какво искат руснаците. Но така и не проумял нито странната за него действителност на екрана (заводи, общежития…), нито за какво се тръшкат героите в продължение на две серии…
А що се отнася до „Оскара”, Меншов всъщност научил за него от новините по телевизията и дори си помислил отначало, че са му скроили майтапчийски номер. Не отива и на церемонията – на нея се повява служител на съветското посолство, който получава статуетката от името на съветската държава. А самият Меншов я взима в ръце чак през 1988-а, когато му я връчват заедно с руската национална кинонаграда „Ника”…
Другият станал всенародно любим в СССР филм на Владимир Меншов също е от „принизяващите” – той пък е комедия за емоциите на селските жители в необятната Рус. Кръстен е „Любов и гълъби” и е сниман през 1984 г.
Както и по-голямата част от съветското население, Меншов също приема отначало с въодушевление перестройката на Горбачов. В многобройни по-късни свои интервюта описва тогавашното общо усещане, че онзи строй се е изчерпал – и то не заради друго, а заради избилите класови противопоставяния на „те” и „ние”. „Те” – „онези горе”, „началниците”. И „ние” – „долу”, „бачкаторите”. Управление, допуснало такова разделение, е било обречено, смята Меншов.
Но в същото време той не приема разпадането на СССР. Убеден е, че е трябвало да се търсят решения и поправяне на грешките, а не всичко да се срутва. Категоричен е, че в съветския начин на живот е имало много положителни страни, които е трябвало да бъдат съхранени.
За „прехода” от началото на 90-те, съпроводен с безогледно разграбване на бившата държавна собственост, бандитизъм, авантюризъм и преобръщане на моралните ценности, руснаците си имат и израз – „дивите години”. Именно тях онагледява и Меншов в своята гротескна и абсурдистка комедия от 1995 г. „Пълна лудница” (в оригинал – „Ширли-мырли”).
През 2000 г. Меншов снима и по-камерната история „Завистта на боговете”, чието действие се развива през 1983 г. Но никой от тези „постперестроечни” филми не достига популярността на „Москва не вярва на сълзи” и на „Любов и гълъби”. Самият Меншов е убеден, че зрителите, народът, най-точно усещат силата и непреходността на едно или друго произведение на изкуството, независимо какво си мисли авторът или професионалната критика.
С напредъка на промените в постсъветска Русия режисьорът става и все по-критичен към тях, като най-много го възмущава усърдното внушаване на всички нива колко непоносим и еднозначно черен е бил животът в някогашния СССР. Меншов открито и многократно заявява, че следва убежденията си и затова редовно гласува за Комунистическата партия на Руската федерация. В по-късни години в медиите се появяват много публикации, че той подкрепа „Единна Русия” на президента Владимир Путин и дори бил станал неин член. Но Меншов винаги уверява в интервютата си, че всички партии се опитват да го притеглят към себе си, като той не може да отговаря за твърденията им.
Факт е обаче, че тази година следващата социалдемократическа линия „Справедлива Русия” включи Меншов в челната петорка на своите кандидати за предстоящите парламентарни избори в страната. Това стана на партийния конгрес в края на юни, на който обаче режисьорът не се появи. Беше съобщено, че е диагностициран с Ковид-19, но го карал в лека форма в домашни условия.
Уви, оказа се не толкова лека… Чак след смъртта му се разбра, че всъщност Меншов дълго отказвал да влиза в болнично заведение, а когато се съгласил, очевидно вече е било късно, защото е имал сериозни смущения в дишането вследствие на развитата пневмония. В болницата се опитали да му помогнат с апарат за дишане, но накрая не издържало сърцето…
По същото време в болница е и съпругата му Вера Альонтова – и тя с Ковид. Няма яснота дали въобще ще може да отиде на погребението на мъжа си…
В памет на Владимир Меншов предлагаме тук някои извадки от негово обширно интервю, дадено още преди 10 години за „Литературная газета”. В тях доста контрастно се оглеждат убежденията му и човешката му същност:
„…Струва ми се много важно да се проведат дълбоки социологически изследвания, да се похарчат за това много пари и да се определи в какво състояние се намира нашето общество. Дано да се разбере какво иска народът, какви са предпочитанията му, от какво недоволства…
На младини силно впечатление ми направи фразата: „Тълпата – това не е народът. Пушкин – ето това е народът”. Е, да, звучи ефектно. Но сега си мисля: защо все пак на тълпата, на масите им се отказва да изразяват народния манталитет? А Пушкин именно затова е гений, защото е съумял най-ярко и мощно да излази духа на народа. Макар че той несправедливо е описал за руския бунт като безсмислен и безпощаден. За безпощаден – разбира се, но безсмислен… На мен много повече ми допада позицията на Блок, който в метежите, в бунтовете, в революциите вижда разчистване на историческите сметки, внезапно изправяне на пружината, притискана в течение на много десетилетия, дори векове.
Като разсъждаваш за народа, неизбежно навлизаш в областта на размитите понятия, на законите, които е невъзможно да се формулират. И някак подсъзнателно разбираш, че по някакъв начин всичко, което става наоколо, се филтрира от народните маси и изкристализират убеждения, митологични представи. Постепенно се формират възгледи, придобиват устойчива форма – за еди-кой-си управник, за цял исторически период или за конкретно събитие. На повърхността на обществения процес може да кипят спорове, да бълбукат страсти, но паралелно, някъде в дълбочина се формира кристал – непоклатима гледна точка, на която вече не може да се повлияе. Този процес засяга всичко – и изкуството включително…
…Преди време прочетох в спомените на жената на Роберт Рождественски как цял живот са се счепквали Евтушенко и Вознесенски, не на шега, а съвсем сериозно, доказвайки собственото си право да се смятат за най-добър поет на втората половина на ХХ век. И просто ме жегна нейното резюме по този повод: „А се оказа – Висоцки…”
…”Любов и гълъби”, безспорно, стана народен филм, той е приет от всички социални групи, обединява дори комунисти и либерали. По-интересна е историята с „Москва не вярва на сълзи”. Този филм сякаш е свързан с точно определено време. Включва реалности от изчезнала епоха, която вече е слабо разбираема за днешните млади хора. Но по странен начин този филм се превръща в матрица не само на съветския, а на руския народен живот.
А филмът се роди сякаш от лек повей на ветрец, не беше резултат на някаква сериозна подготовка. По онова време повече ме интересуваше социалното, политическото кино. Бях още във ВГИК, когато написах сценарий за игрален филм със заглавие „Да е докаже” и подзаглавие „По мотивите на книгата на Ленин „Левичарството – детска болест на комунизма”. Когато сценария бе прочетен от моя учител Михаил Илич Ром, той ме покани у дома си, затвори вратата на кабинета и каза: „Володя, ако ти си искал да докажеш, че си способен и даже талантлив човек, ти си успял. Но за да избегнем сериозни неприятности, този сценарий повече на никого не го показвай”.
Това много ме разстрои. Та аз нямах никакви антисъветски намерения. Сценарият излезе полемичен, но и „Левичарството – детска болест на комунизма” е много полемична. Тя написана по повод Бресткия мир (неизгодно сключен от Съветска Русия през 1918 г., но дал възможност на новата власт да оцелее – б.р.), в нея са събрани аргументите „за” и „против”, които тогава са се обсъждали в партийните среди. По същество цялата партия, целият ЦК не са приемали Бресткия мир, но Ленин е бил непоколебим… Много ме интересуваше този конфликт, но тогава се оказа невъзможно да се реализира подобен материал…
…Сценарият на „Москва не вярва на сълзи” в сравнение с този глобален замисъл изглеждаше дребнав, слабоинтересен, беззъб. Но той ме накара да си спомня биографиите на на познати, роднини, трудови епизоди от собствения ми живот… Извадих тефтерчетата, в които бях записвал думички, изрази, удачни шеги. За мое щастие, работническата класа бе не онази враждебна и проста общност, която се опитват да изобразят сега някои интелигентстващи режисьори. Съгласно версията на съвременния кинематограф работническата класа е нещо крайно маргинално, дивашки напиващо се, не обременено с интелект. Така ни представят хората, които стоят до стана, изливат стомана, събират хляба… А аз обичам тези хора, аз се научих да ги разбирам, да ценя техния хумор… Ние сме позабравили истинския руски хумор, а това е удивително явление. Руският хумор в по-голяма степен е насочен към себе си, а не съм околните…
Когато правех този филм, никакви наполеоновски планове нямах. Безпокоях се главно да не се изложа. Нали „Москва не вярва на сълзи” беше първата ми „пораснала” лента сред „Разиграване”. Зрителският успех се оказа зашеметяващ и напълно неочакван за мен.
…Сега виждам, че вече са се задействали факторът на времето и факторът на кристализацията. Виждам, че народът си е избрал този филм. При това никой не е лансирал филма, не е имало лобисти-интелектуалци, напротив, критиците убеждаваха зрителите: който харесва филма, е неразвит човек, няма вкус…
Нека звучи нескромно, но именно с тези филми – „Любов и гълъби” и „Москва не вярва на сълзи” – аз ще остана в паметта… Ясно е и друго – „Пълна лудница” и особено „Завистта на боговете”, направени с къде по-професионална ръка, не попаднаха в този фонд на народното кино, не са кристализирали. Колкото и да ми е мъчно, трябва да го констатирам.
…Навремето ми беше непонятна неистовата ненавист към „Москва не вярва на сълзи” от страна на елитната интелигенция. Те просто не можеха да намерят думи, за да изразят степента на своето презрение към филма и към простаците, които го гледат. Доста по-късно осъзнах природата на тази ненавист. Тя е абсолютно социална. Седейки по кухните, интелигенцията се разбра помежду си, че тук, „в тази страна”, не може да се живее. И аз съм участвал активно в подобни разговори, но аз все пак мислех как нещата да се поправят и да станат по-добри!
Четеш днес мемоарите на апологетите на перестройката, на онези, които можем да смятаме за победители, и се удивляваш: тях просто ги е втрисало от ненавист към собствената им страна. Те твърдят, че са отхвърляли системата, но между редовете им прозира: те се отхвърляли Русия, отхвърляли са нацията, която се е примирила с безобразния социален строй. Разбира се, те не можеха да се съгласят с филм, който доказва: тук може да се живее, може да се направи кариера, може просто да бъдеш щастлив.
Ето така в средата на 80-те съветската система вече не беше готова да отговаря на предизвикателствата на времето. Назря смяна на парадигмата в общественото развитие. Но перестройката, за наше нещастие, беше оглавена от дребни фигури, те сведоха всичко към връщането на Русия в лоното на така наречената европейска цивилизация. Свой собствен път те не се наеха да търсят…
Най-подлото във всичко това е несправедливостта на станалото. Страната беше разрушена от онези, които градяха кариери върху дисертациите си за неизбежността на постояването на комунизма. По някакво чудо случайни хора се оказаха богаташи. Сега те решават съдбините ни, че и обясняват как по-рано всичко било неправилно. Макар че са натрупали милиардните си капитали върху онова, което беше построено в съветско време!…
Но аз разбирам – път обратно няма. Може и да има много недоволни хора, но те вече не искат да се връщат в СССР. Човек е готов много неща да пожертва за правото да отиде на почивка в Турция или Египет.”
About The Author
