Бърни Сандърс: Във Вашингтон се оформя опасен антикитайски консенсус

Бърни Сандърс, Foreign Affairs

Безпрецедентните глобални предизвикателства, пред които са изправени Съединените щати днес – климатични промени, пандемии, разпространение на ядрено оръжие, огромно икономическо неравенство, тероризъм, корупция, авторитаризъм – са общи глобални предизвикателства. Те не могат да бъдат решени от нито една държава, която действа самостоятелно. Те изискват засилено международно сътрудничество – включително с Китай, най-многолюдната страна на света.

Ето защо е тревожно и опасно, че във Вашингтон бързо се оформя консенсус, който разглежда отношенията между САЩ и Китай като икономическа и военна борба с нулев резултат. Превръщането на този възглед в преобладаващ ще създаде политическа среда, в която сътрудничеството, от което светът отчаяно се нуждае, ще става все по-трудно постижимо.

Забележително е колко бързо се е променило общоприетото мнение по този въпрос. Преди малко повече от две десетилетия, през септември 2000 г., корпоративна Америка и ръководствата на двете политически партии твърдо подкрепяха предоставянето на Китай на статут на „постоянни нормални търговски отношения“ или ПНТР. По онова време Търговската камара на САЩ, Националната асоциация на производителите, корпоративните медии и почти всички утвърдени външнополитически експерти във Вашингтон настояваха, че ПНТР статутът е необходим, за да се запази конкурентоспособността на американските компании, като им се осигури достъп до растящия китайски пазар, и че либерализацията на китайската икономика ще бъде придружена от либерализация на китайското държавно управление по отношение на демокрацията и правата на човека.

Тази позиция се считаше за очевидно и неоспоримо правилна. Предоставянето на ПНТР, твърдеше през пролетта на 2000 г. икономистът Никълъс Ларди от центристкия институт „Брукингс“, ще „даде важен тласък на китайското ръководство, което поема значителни икономически и политически рискове, за да отговори на изискванията на международната общност за значителни допълнителни икономически реформи“. От друга страна, отказът на ПНТР „би означавал, че американските компании няма да се възползват от най-важните ангажименти, които Китай е поел, за да стане член на Световната търговска организация (СТО)”. Приблизително по същото време политологът Норман Орнщайн от консервативния Американски институт за предприемачество (American Enterprise Institute) артикулира тази теза още по-ясно. „Американската търговия с Китай е нещо добро за Америка и за разширяването на свободата в Китай. Това изглежда, или би трябвало да изглежда очевидно.“

За мен обаче не беше очевидно, и затова помогнах за организирането на опозицията срещу това катастрофално търговско споразумение. Това, което знаех тогава, и това, което знаеха много работещи хора, беше, че ако се позволи на американските компании да се преместят в Китай и да наемат работници там на символични заплати, това ще предизвика надпревара към дъното, ще доведе до загуба на добре платени работни места в Съединените щати и по-ниски заплати за американските работници. И точно това се случи. През следващите около две десетилетия бяха закрити около два милиона работни места в САЩ, повече от 40 000 фабрики бяха затворени, а заплатите на американските работници останаха в застой – въпреки че корпорациите печелеха милиарди, а ръководителите бяха богато възнаграждавани. През 2016 г. Доналд Тръмп спечели президентските избори отчасти чрез кампания срещу търговските политики на САЩ, като използва реалните икономически трудности на много избиратели в своя фалшив и разединяващ популизъм.

Излишно е да се посочва, че, междувременно свободата, демокрацията и правата на човека в Китай не са се разширили. Те са силно ограничени, тъй като Китай се движи в по-авторитарна посока и става все по-агресивен на световната сцена. Сега махалото на конвенционалната мъдрост във Вашингтон се промени от твърде оптимистично отношение към възможностите, които предоставя неограничената търговия с Китай, към твърде ястребско отношение към заплахите, които представлява по-богатият, по-силен и по-авторитарен Китай – развитие, което е един от резултатите от тази увеличена търговия.

През февруари 2020 г. анализаторът от “Брукингс” Брус Джоунс написа, че „възходът на Китай до позицията на втора по големина икономика в света, на най-голям потребител на енергия и на втори по разходи за отбрана, разстрои световните отношения“ и че мобилизирането „с цел да се изправим срещу новите реалности на съперничеството между великите сили” представлява основното предизвикателство “пред американската държавност през предстоящия период“. Преди няколко месеца моят консервативен колега сенатор Том Котън, републиканец от Арканзас, сравни заплахата от Китай със заплахата, която представляваше Съветският съюз по време на Студената война: „Америка отново се изправя срещу мощен тоталитарен противник, който се стреми да доминира в Евразия и да преустрои световния ред“. И точно както Вашингтон реорганизира архитектурата на националната сигурност на САЩ след Втората световна война, за да се подготви за конфликт с Москва, добавя той, „днес дългосрочните икономически, индустриални и технологични усилия на Америка трябва да бъдат актуализирани, за да отразят нарастващата заплаха, която представлява комунистически Китай“. Съвсем наскоро Кърт Кембъл от Съвета за национална сигурност на САЩ, отговарящ за въпросите на политиката в Азия, заяви, че „периодът, който беше широко описан като ангажираност [с Китай], е приключил“ и че занапред „доминиращата парадигма ще бъде конкуренцията“.

Не вярвайте на истерията

Преди двадесет години американската икономическа и политическа върхушка грешеше по отношение на Китай. Днес консенсусното мнение се е променило, но отново е грешно. Сега, вместо да възхвалява достойнствата на свободната търговия и отвореността към Китай, естаблишментът бие барабаните за нова Студена война, като превръща Китай в екзистенциална заплаха за Съединените щати. Вече чуваме как политици и представители на военнопромишления комплекс използват това като поредния претекст за все по-големи бюджети за отбрана.

Вярвам, че е важно да се оспори този нов консенсус – така, както беше важно да се оспори старият. Китайските власти със сигурност са виновни за много политики и практики, на които аз се противопоставям и на които трябва да се противопоставят всички американци: кражбата на технологии, потъпкването на правата на работниците и пресата, репресиите в Тибет и Хонконг, заплашителното поведение на Пекин спрямо Тайван, и жестоката политика на китайското правителство спрямо уйгурския народ. Съединените щати трябва да са загрижени и за агресивните глобални амбиции на Китай. Съединените щати следва да продължат да настояват по тези въпроси в двустранните разговори с китайското правителство и в многостранните институции като Съвета на ООН по правата на човека. Този подход ще бъде много по-надежден и ефективен, ако Съединените щати поддържат последователна позиция по отношение на правата на човека спрямо собствените си съюзници и партньори.

Организирането на външната политика на САЩ  около глобална конфронтация с Китай с нулев резултат обаче не само няма да доведе до по-добро поведение на Китай, но и ще бъде политически опасно и стратегически контрапродуктивно. Бързането да се конфронтираме с Китай има съвсем скорошен прецедент: глобалната „война срещу тероризма“. След атентатите от 11 септември 2001 г. американската политическа върхушка бързо стигна до заключението, че антитероризмът трябва да се превърне във водещ фокус на външната политика на САЩ. Почти две десетилетия и 6 трилиона долара по-късно стана ясно, че националното единство беше използвано за започването на поредица от безкрайни войни, които се оказаха изключително скъпи в човешки, икономически и стратегически план, и които породиха ксенофобия и фанатизъм в американската политика – основната тежест от тях се понесе от американските мюсюлмански и арабски общности. Не е изненадващо, че днес, в обстановка на непрестанно всяване на страх от Китай, в страната се увеличават престъпленията от омраза срещу азиатците. В момента Съединените щати са по-разединени, отколкото са били когато и да било в най-новата си история. Но опитът от последните две десетилетия би трябвало да ни покаже, че американците трябва да устоят на изкушението да се опитват да изградят национално единство чрез враждебност и страх.

По-добър път напред

Администрацията на президента на САЩ Джо Байдън с право отчита възхода на авторитаризма като основна заплаха за демокрацията. Основният конфликт между демокрацията и авторитаризма обаче не се случва между държавите, а вътре в тях – включително и в Съединените щати. И ако демокрацията иска да победи, тя няма да го направи на традиционното бойно поле, а като докаже, че демокрацията действително може да осигури по-добро качество на живот за хората, отколкото авторитаризмът. Ето защо трябва да съживим американската демокрация, като възстановим вярата на хората в правителството, задоволявайки дълго пренебрегваните нужди на работещите семейства. Трябва да създадем милиони добре платени работни места, за да възстановим рушащата се инфраструктура и да се борим с изменението на климата. Трябва да се справим с кризите, пред които сме изправени в здравеопазването, жилищното настаняване, образованието, наказателното правосъдие, имиграцията и много други области. Трябва да направим това не само защото то ще ни направи по-конкурентоспособни спрямо Китай или която и да е друга държава, но и защото ще отговори по-добре на нуждите на американския народ.

И макар основната грижа на правителството на САЩ трябва да е сигурността и просперитетът на американския народ, трябва да признаем, че в нашия дълбоко взаимосвързан свят нашата сигурност и просперитет са свързани с хората навсякъде по света. За тази цел в наш интерес е да работим с други богати държави за повишаване на жизнения стандарт по света и за намаляване на гротескното икономическо неравенство, което авторитарните сили навсякъде използват, за да изграждат собствената си политическа власт и да подкопават демокрацията.

Администрацията на Байдън настоява за въвеждане на минимален корпоративен данък в световен мащаб. Това е добра стъпка към прекратяване на надпреварата към дъното. Но ние трябва да мислим още по-мащабно: за глобална минимална заплата, която ще укрепи правата на работниците по света, ще даде на милиони хора шанс за достоен живот и ще намали възможностите на мултинационалните корпорации да експлоатират най-нуждаещото се население в света. За да помогнат на бедните страни да повишат жизнения си стандарт, докато се интегрират в световната икономика, Съединените щати и другите богати страни трябва значително да увеличат инвестициите си в устойчиво развитие.

За да може американският народ да просперира, другите по света трябва да вярват, че Съединените щати са техен съюзник, и че техните успехи са наши успехи. Байдън постъпва правилно, като предоставя 4 млрд. долара в подкрепа на глобалната инициатива за ваксини, известна като COVAX, като споделя 500 млн. дози ваксини със света, и като подкрепя отмяната на патентните права върху ваксините в рамките на СТО, което ще даде възможност на по-бедните страни сами да произвеждат ваксини. Китай заслужава признание за стъпките, които е предприел за осигуряване на ваксини, а Съединените щати могат да направят още повече. Когато хората по света видят американското знаме, то трябва да бъде прикрепено към пакети с животоспасяваща помощ, а не към безпилотни самолети и бомби.

Създаването на истинска сигурност и просперитет за работещите хора както в САЩ, така и в Китай, изисква изграждането на по-справедлива глобална система, която поставя човешките нужди над корпоративната алчност и милитаризма. Предоставянето на още милиарди долари, взети от данъкоплатците, на корпорациите и Пентагона, като същевременно се разпалва фанатизъм, няма да допринесе за постигането на тези цели.

Американците не трябва да бъдат наивни по отношение на репресиите, незачитането на човешките права и глобалните амбиции на Китай. Силно вярвам, че американският народ има интерес от укрепване на глобалните норми, които зачитат правата и достойнството на всички хора – в САЩ, Китай и по целия свят. Опасявам се обаче, че засилващият се двупартиен стремеж към конфронтация с Китай ще върне назад тези цели, и рискува да подсили авторитарни, ултранационалистически сили и в двете страни. Той също така ще отклони вниманието от общите интереси на двете страни в борбата с истински екзистенциални заплахи като изменението на климата, пандемиите и разрушенията, които би донесла една ядрена война.

Изграждането на взаимноизгодни отношения с Китай няма да е лесно. Но има много по-добри варианти от нова Студена война.