Зеленски върви по стъпките на Порошенко 

Вероника Сушова-Салминен, transform-network.net

Украйна и нейното политическо развитие отдавна са само маргинална тема за водещите медии. Информация за Украйна се появява спорадично, въпреки че повечето от проблемите на Украйна от 2014 г. насам не са решени. Крим продължава да е под фактическия контрол на Руската федерация. Конфликтът в Източна Украйна не е разрешен, а Минските споразумения от 2014 г. и 2015 г. не се прилагат на практика. В страната не се наблюдава икономически подем и Украйна остава зависима от западните донори, което силно ограничава нейния суверенитет. Ендемичната корупция не е премахната, олигарсите не са напуснали украинската политика, а вместо това продължават да изкривяват украинската политическа система.

“Обичайното състояние” бе възобновено и за президентската институция, оглавявана от Володимир Зеленски. Актьор по професия, той беше избран като алтернатива на Петро Порошенко, който от “политик на мира” се превърна в точно обратното. На поста си Порошенко, европейски „либерал“, се превърна в украински националист и консерватор, който в крайна сметка впечатли само избирателите в западната част на страната и разчиташе на механизмите на конфликта, за да „реши“ вътрешнополитическите проблеми на страната. Сега Зеленски изглежда върви по стъпките на своя предшественик, когото победи на президентските избори през 2019 г. с обещанието да промени отношенията с Русия и с рускоговорящите украинци в южната и източната част на страната, и да се справи с конфликта в Източна Украйна. Зеленски обедини иначе често регионално разпокъсаната Украйна и се радваше на висока подкрепа за сравнително дълъг период от време. Но две години като президент на страна с отколешни проблеми, които не могат да бъдат решени без радикална системна промяна, взеха своя дан.

Въртене в кръг

Има три основни причини, поради които Зеленски се оказа в този коловоз. Първата е, разбира се, продължаващата криза на украинската държава и икономика, която се задълбочи от пандемията. Втората е ситуацията в украинската политика, при която една по-прагматична политика по отношение на Русия, която би съответствала в по-голяма степен на сигурността и икономическите интереси на страната, не успява да се реализира. Третият фактор е промяната в Белия дом, от която Украйна планира да се възползва. Всичко това се усложнява от политическата неопитност на Зеленски и липсата на идеологическа опора (както е обичайно за подобни политически проекти).

Проблемите на Зеленски на вътрешния фронт съвсем не са изненадващи. Сравнително високата му популярност спадна до около 22%, а политическата му партия (тире “проект”) „Слуга на народа“ се класира на четвърто място в януарските социологически проучвания, което е сериозен спад за партия, спечелила парламентарно мнозинство на последните избори. По този начин Зеленски се оказва изправен пред потенциален сценарий, който познаваме още от времето на президента Виктор Юшченко. Дори и при Юшченко хората имаха огромни надежди, че страната, т.е. съществуващото статукво, ще претърпи реформи. Поради тези предадени надежди той получи едва около 5% от гласовете на избирателите на следващите президентски избори. Първата Оранжева революция в Украйна се оказа не чак толкова славна. Втората доведе до война.

Напоследък Зеленски залага на политика на сочене с пръст на вътрешните и външните врагове, с надеждата да увеличи намаляващата си подкрепа (проучванията през април показват, че тази му тактика е сравнително успешна). По отношение на вътрешната политика, освен по-нататъшното повишаване на таксите за комунални услуги, политиката му е насочена към отслабване на политическите опоненти чрез по-нататъшно засилване на настоящия конфликт. С други думи, той се стреми да елиминира „проруските сили“, които днес са в политическа опозиция и се радват на значителна подкрепа сред избирателите. В януарските социологически проучвания политическата партия „Опозиционна платформа – За живот“ се класира пред партията „Слуга на народа“. Както е обичайно в Украйна, партията е свързана с украински олигарх, в случая Виктор Медведчук, политик с много добри връзки с Кремъл.

През февруари цел на Зеленски станаха три опозиционни телевизионни канала, свързани с Медведчук. Те бяха част от медийните платформи на “Опозиционна платформа” и са собственост на депутата от партията Тарас Козак. Държавата наложи санкции както на Медведчук, така и на Козак. Телевизиите получиха етикета  „проруски“ и бяха обвинени, че излъчват „пропаганда“, а след това просто бяха изключени, като този ход беше оправдан с необходимостта от борба с руското влияние върху информацията в Украйна. Освен това журналистът и блогър Анатолий Шарий и неговата партия „Шарий“ (която обаче има само между 2 и 3 % подкрепа според социологическите проучвания) също  се оказаха под прицела на властите, вероятно превантивно. Шарий, който получи политическо убежище в ЕС още преди “евромейданските” протести, открито критикува развитието в Украйна след 2014 г. (което изглежда е табу) и днес украинските служби за сигурност го обвиняват в държавна измяна заради предполагаемото му участие в руска дезинформационна кампания срещу Украйна. Вътрешнополитическата борба, която се води чрез много хлъзгавите понятия „пропаганда“ и „проруско влияние“, т.е. фактическото ограничаване на свободата на словото, обаче е само един от аспектите на неотдавнашната политическа промяна на Зеленски.

Зеленски очевидно иска да заздрави политическите си връзки, като заложи на новия обитател на Белия дом Джо Байдън. Тактиката, която е избрал, също идва директно от наръчника на неговия предшественик Петро Порошенко. Напоследък от украинска страна все по-често се чуват призиви за необходимостта от реформиране на „Нормандския формат“ и на Минския мирен процес. Леонид Кравчук, украински представител в Тристранната контактна група за Украйна, обяснява това с необходимостта да се започне с „сигурността“ в Донбас, и след това да се продължи с политическо решение. Кравчук многократно обвиняваше руската страна за провала на преговорите за Донбас. По-рано тази година бяха подновени обстрелите на фронта в Донбас, за които Украйна твърди, отговорност носят единствено Русия или местните „терористи“. Мащабното дислоциране на руски войски в близост до границата с Украйна също предизвикаха спекулации за готвена инвазия, които не се потвърдиха. Съвсем наскоро Зеленски изрази надежда, че САЩ ще се присъединят към „Нормандския формат“ и процеса в Минск, за да могат ЕС, САЩ и Украйна да се борят заедно „за демокрация и свобода срещу един авторитарен режим“. В добавка украинският президент поиска „ясен сигнал“ от Байдън относно членството на Украйна в НАТО.

„Кримската платформа“, нова украинска инициатива, която има за цел да върне Крим на Украйна, също е част от тези усилия. Тук Украйна разчита на подкрепа не само от Запада, но и от Турция на Ердоган. Правителството на Зеленски продължава да подкрепя продължаващата милитаризация на Черно море и подготвя поредното военно учение в тази област с НАТО през втората половина на годината. Като част от ухажването на администрацията на Байдън, украинското правителство предприе и някои ходове срещу Китай във връзка с поглъщането на украинската фирма “Мотор Сич” от китайски инвеститори. Украинската служба за сигурност прекъсна събранието на акционерите и сделката не се състоя.

Натискът, свързан с езиковия въпрос, също не е отслабнал: в многоезична Украйна развитията след “Евромайдана” водят до репресивна украинизация. С това бе свързано едно от обещанията, дадени от Зеленски, най-вече към избирателите му в източните и южните части на страната, където руският език (макар и малко по-различен от този, който се говори в Русия) е майчин за голяма част от населението. В Украйна руският език вече е обявен не за езика на Гогол, а за „език на агресора“ и публичната му употреба е наказуема. Например член на Харковския областен съвет, който по време на заседание говори на руски език, защото в момент на раздразнение „не е успял да намери подходящите думи на украински“, бе изключен от партията на Порошенко „Европейска солидарност“. Впоследствие той поднесе извинения “на цялото общество” задето е говорил руски публично.

Между другото, ситуацията в Украйна контрастира с политиката на новия „революционен“ президент на Киргизстан Садир Жапаров, който се издигна до тази позиция в резултат на поредната (трета) революция в централноазиатската държава. Словашкия експерт Петер Юза отбелязва, че преди свое посещение в Москва, новият президент Жапаров  „се противопостави на промяната на статута на руския език в страната (тънък намек към Узбекистан и Казахстан), който не е само инструмент и средство за междуетническо общуване в рамките на Киргизстан. В по-широкия постсъветски контекст това е и (съвсем ясна и недвусмислена) препратка към президента на Украйна, който (както и цялата страна) е погълнат от безцеремонен национализъм, който цели насилствена украинизация на рускоезичното население, което – съвсем основателно – му се противопоставя.“

Рискове и липса на алтернативи 

Разбира се, „новата“ политика на Зеленски крие и рискове за него. Те включват по-нататъшно продължаване на конфликта в Донбас с потенциално опасни последици за мира в Европа. Но има и други големи рискове, макар че те да са по-малко сериозни от войната. Един от основните потенциални проблеми е, че промяната на курса на Зеленски застрашава властта и влиянието на друг украински олигарх – Игор Коломойски, който се считаше за движеща сила зад влизането на актьора в политиката. Санкциите срещу Козак и Медведчук и спирането на три телевизионни канала са опасен прецедент за него, особено предвид коментарите на Зеленски, че влиянието на олигарсите в Украйна може да бъде елиминирано чрез „конфискуване на телевизиите“, т.е. чрез ограничаване на влиянието им в медиите.

За Коломойски обаче проблемите възникват най-вече от избирането на Джо Байдън за президент на САЩ, тъй като той участва в кампанията срещу сина на Байдън – Хънтър, т.е. срещу избирането на Байдън. Първият изстрел от Белия дом вече дойде: на Коломойски бяха наложени санкции и той няма право да влиза в САЩ. Въпреки това Коломойски все още упражнява значително влияние чрез парламентарната фракция „Слуга на народа“ (с между 20 и 30 депутати са “негови”), което потенциално представлява сериозен проблем за президента и неговия контрол върху украинския парламент.

Заедно с Володимир Зеленски, и цяла Украйна също се върти в кръг. Ако развитието на събитията продължи в тази посока, голяма част от украинските избиратели ще затвърдят мнението си, че който и да бъде избран днес, утре ще се окаже същия като другите, т.е. също толкова лош.

*Вероника Сушова-Салминен е чешки историк и политически анализатор. Живее във Финландия. Притежава докторска степен по историческа антропология от Факултета по хуманитарни науки на Карловия университет. Нейните изследователски области са история и политика в Централна Европа и Русия през XIX и ХХ век. Тя е редовен политически коментатор в няколко чешки вестника. Автор е на книга за управленските политики Русия по времето на Путин, публикувана през 2015 г.