Парламентарните избори на 4 април 2021 г. преминаха при тотално отсъствие на дебат около социалните политики. Традиционно, фокусът беше върху „борбата с корупцията“ и „съдебната реформа“, докато теми като данъчната система, ниските пенсии, тоталното оттегляне на държавата от здравеопазването – тоест нещата, които поставиха страната на сегашната ѝ траектория на развитие – бяха затикани някъде в бележките на партийните програми, доколкото изобщо такива бяха публикувани навреме.
Отсъствието на формации, които да поставят тези проблеми в основата на програмата си, и крахът на БСП, която поне номинално се ангажираше с тях, поставят много важен въпрос: нима вече всички са приели за даденост, че България не може да бъде нищо друго, освен модел на неолиберална икономика без солидарни институции? Нима фактът, че в България неравенството на доходите е най-високо в ЕС, не притеснява никого освен шепа “крайно” леви активисти?
Фактите водят към подобно съждение, но само на пръв поглед. Макар и да не го назовават, по същество повечето хора имат простичко желание: да живеят „по eвропейски”, тоест с високи доходи, сигурност, качествено здравеопазване и образование, високи пенсии. Поставени така, нещата изглеждат абсурдни – как така се стремим към европейските стандарти, когато социалните ни политики са толкова далече от практиките в Западна Европа?
Десните интелектуалци казват, че именно предлагайки фискално конкурентна среда и минимални пречки за бизнеса, ще можем да привлечем необходимите инвестиции и ще генерираме икономически ръст. Данните от началото на века обаче сочат, че ниските данъци са се изчерпали като генератор на ръст. Всъщност е много вероятно именно този модел да възпрепятства бъдещето икономическо развитие на страната.
Високите нива на растеж и преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) в първите години на 21 век служеха като доказателство за успеха на тези политики. От 2001 до 2007 г. ръстът на БВП на глава от население в България е средно 6.95%, докато средното за развитите европейски икономики е 2.08%. Тоест в този период България расте 3.3 пъти по-бързо от Западна Европа.
Фигура 1: Нива на икономически ръст в България, Източна и Западна Европа. Данните за реален БВП на глава от население са на Световната банка. Зелената линия е средният ръст на Хърватия, Чехия, Естония, Унгария, Литва, Латвия, Полша, Румъния, Словакия и Словения. В групата на Западна Европа са включени Австрия, Белгия, Дания, Германия, Ирландия, Испания, Нидерландия, Поргтугалия, Финландия, Франция и Швеция.
След кризата от 2008 г. обаче нивата на прираст замират. Между 2010 и 2019 г. ръстът в България спада до средно 3.02% на година, докато в Западна Европа средният ръст е 1.53%. Тези данни означават, че ако тенденцията отпреди 2008 г. се беше запазила, България щеше да настигне по доходи западна Европа около 2027 г. Със сегашните нива на растеж, това настигане би станало едва през 2074 г.
Можем да си зададем следния въпрос: как така десет години след финансовата криза България не успява да се върне към предишните си нива на ръст? Кои са системните фактори, които определят това забавяне?
Отдясно често чуваме аргументи за минимална държавна намеса и още по-ниски данъци от сегашните. Сякаш прекомерното участие на държавата е единственото нещо, което спъва икономическия ръст.
Тази позиция обаче не е съвместима с икономическите данни. Делът на държавните разходи в БВП за периода 2010-2019 г. е 36.7%, докато в периода на висок ръст 2000-2007 г. той е 38.4%. Всъщност от 2016 г. насам делът на държавното харчене не надвишава 35% с изключението на 2019 (36.3%). В същото време данъците върху доходите, печалбите и ДДС остават непроменени. Социалните осигуровки от своя страна спадат от над 40% в периода преди кризата до малко над 30% след 2009 г.
Данъчното бреме всъщност спада за периода на управление на ГЕРБ (против твърдението, че ГЕРБ е фискално либерална партия), но нивата на прираст (в сравнение със Западна Европа) така и не се завръщат до тези преди кризата. И въпреки тези провали на фискалния консерватизъм, лявото в България (както и в повечето страни от Източна Европа) не се ангажира достатъчно с тези проблеми.
Защо е необходимо да захвърлим модела на минимална държавна намеса?
Процесът на догонване на богатите държави от страна на по-бедни в икономиката се нарича конвергенция. Условията за успеха на този процес не са установени напълно. Класическата икономическа теория казва, че стига частната собственост и свободният поток на капитали да са гарантирани, по-високата възвръщаемост на инвестициите в бедните страни би гарантирала евентуалната конвергенция.
Забавянето на конвергенцията на България и други източноевропейски държави обаче поставя тази теза под въпрос. Важно е да се отбележи, че други страни, например Мексико, Бразилия и Южна Африка, имат подобен опит на първоначално догонване и последвало забавяне – феномен, познат като капан на средните доходи.
Какво трябва да направим, за да не попаднем в този капан? Няколко скорошни изследвания показват, че неравенството има ключова роля за икономическия ръст и процеса на конвергенция. През 2014, проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) открива, че икономики, в които неравенството намалява, растат по-бързо от страни с увеличаващо се неравенство. Например между 1990-2010 нарастващото неравенство в Мексико е намалило БВП с 10%, а в САЩ и Великобритания с 6-9%.
Някои проучвания в тази област сочат, че основните канали, чрез които по-голямото равенство укрепва икономическия ръст, са увеличената покупателна способност на хората в неравностойно положение и увеличените инвестиции в образование. От своя страна, данъчните облекчения за най-богатите членове на обществото между 1965 и 2015, не са довели до по-висок ръст според проучване от Лондонското училище по икономика и политически науки от 2020.
На фона на тези резултати е притеснително, че неравенството на доходите в България е най-високо от страните членки на ЕС. Евростат измерва неравенството чрез съотношението на доходите на най-богатите 20% от населението към най-бедните 20%. В България през 2017, това съотношение е 8.2 при средно за ЕС от 5.1.
Това ниво на неравенство не е просто съвпадение. То е породено от конкретни политики – регресивната данъчна система (дължаща се на максималния осигурителен доход), както и ограничените разходи за социални програми.
За десницата тези нива на неравенство не са проблем. Напротив, те са двигател на икономическия прогрес, защото създават стимул за работа и отговорност. Силно вероятно е обаче именно това неравенство да спъва икономическия ръст. Конкретните начини, по които то забавя растежа са много, но тук ще се фокусирам върху неравенствата в образованието, тъй като е вероятно те да са най-важният фактор за спирачка пред дългосрочен ръст.
България е страна с високо неравенство на образователните показатели и относително слабо общо представяне в Програмата за международно оценяване на ученицитe (PISA). Според доклад на Световната Банка, анализиращ данните от PISA, през 2012, българските ученици изостават средно с една година от учениците в страните от ОИСР. В същото време, взаимовръзката между оценката на теста по четене на PISA и социално-икономически показатели – пол, етнос, и социален статус – e най-силна в България измежду всички преходни икономики в проучването. Социалните показатели определят близо 33% от оценката на българските ученици, докато в Естония, например, същите показатели обясняват само 17% от оценката.
Докладът посочва като причина за това разделение сегрегацията в българските училища. Разделението на различни образователни пътеки става на възраст 13 години – далеч по-рано от страните в ОИСР. Около тази възраст родителите, които могат да си го позволят, започват да отделят големи средства за частна подготовка на децата си. За деца на родители, които нямат необходимите средства, постъпването в елитно училище е сравнително по-трудно. По този начин на тези деца ефективно се отказва достъп до обществени образователни ресурси на сравнително ранна възраст.
Тази сегрегация концентрира образователния капитал върху малка група ученици. Проблемът се изостря от ограниченото харчене за образование – по данни на Евростат държавните разходи за образование в България са средно 3.6% от БВП между 2011 до 2019 г., при цели 4.8% за ЕС. В реално изражение това са стотици милиони левове. От преходните страни в доклада на Световната банка, държавните разходи на ученик са по-ниски само в Сърбия, Казахстан и Румъния.
Така кръгът се затваря – ниските данъци водят до недостатъчно инвестиции в образование, които комбинирани със силно селективната система, ограничават образователните ресурси за голяма част от населението. Това обяснява явлението при което български ученици редовно се класират високо на Международната олимпиада по математика, но функционалната неграмотност е 40% сред 15-годишните българи.
Не е трудно да се направи връзката между слабите образователни показатели и бавния икономически ръст. Образователната система създава порочен кръг, в който неравенството генерира малък брой елитни кадри за сметка на мнозинството ученици. Това създава липса на висококвалифицирани кадри и следователно по-слаб икономически растеж, който от своя страна допринася за повече неравенство в образователната система.
Други системи като здравната и пенсионно-осигурителната също генерират подобни динамики. Например, според доклад на Европейската комисия от 2020г., частните директни плащания за здравеопазване в България са сред най-високите в ЕС – тоест у нас на хората най-често се налага да доплащат от своя джоб, ако искат да получат здравна грижа. Това несъмнено води до високи разходи и непокрити нужди сред хората в неравностойно положение, които освен очевидния морален проблем, допълнително оказват вредно влияние върху човешкия капитал.
Както примерът с образованието показва, проблемите са комплексни и само увеличение на разходите не би гарантирало по-добри резултати. Въпреки това е ясно, че постигането на по-високи стандарти идва със своята цена и ангажирането на повече обществени ресурси е необходимо условие за укрепването на човешкия капитал и гарантирането на икономически ръст.
Заключение
Опасенията, че всяко държавно харчене би задушило икономическия ръст, са мит. Големите нива на ръст в Европа и в Щатите през 20 век не са възпрепятствани от растящите нива на държавни разходи – във Великобритания и САЩ до 1980-те данъците върху най-високите доходи достигат 90%, но това не пречи на възстановяването след Втората световна война, докато нарастването на неравенството от 80-те насам довежда до по-ниски нива на ръст.
Крайно време е лявото да захвърли неолибералните възгледи за ролята на държавата в икономиката. Опасенията за вредното ѝ влияние са базирани на идеи, които не са подкрепени от емпиричната реалност.
Предизборната програма на БСП е съвместима с представените тук аргументи. Партията се постави открито за въвеждането на прогресивно облагане, увеличаване на пенсиите и образователни реформи като изравняване на финансирането на учебни заведения. Сривът в подкрепата за БСП обаче означава, че тя едва ли вече може да бъде платформа за въвеждането на такива реформи, или поне не без подкрепата на други формации.
За да бъде запълнен вакуумът вляво, партии, които се ангажират със социална политика, трябва да поставят тези теми в основата на програмата си. Проблеми като съдебна и избирателна реформа са важни и имат принос за дългосрочното развитие на страната, но намаляването на неравенството има много по-директен ефект в живота на огромна част от българите и пряко действие върху икономическата активност.
Факт е, че би било трудно за една отделна държава да въведе прогресивни мерки, особено когато икономиката ѝ е сравнително малка в световен мащаб. Отдясно веднага поставят аргумента, че при по-високи данъци всички инвестиции биха отишли при страните, които остават фискално консервативни.
Но това не трябва да служи за защита на неолибералния икономически модел. Фискалната конкуренция е вредна за всички, защото би продължила да задушава инвестициите в човешки капитал, да генерира все повече неравенство и да спъва икономическия растеж. За да преодолее тези проблеми, лявото движение в страните от Източна и Централна Европа трябва да се ориентира към обща програма. Ползите от прогресивното облагане и разширяването на социалните програми могат да бъдат по-лесно възприети, ако левите партии имат общи идеи за това кога и как да се въведат тези политики.
Това е вторият урок за лявото в България – БСП или която и да е друга партия, би увеличила политическата подкрепа за такива промени, ако координира програмата си с други партии от региона. Очевиден пример е Румъния – там също плоският данък е 10%, но за разлика от България, той е обект на много по-оживен политически дебат. Ако левите партии в България и Румъния работят за координирано въвеждане на данъчна прогресивност в двете държави, е вероятно да съберат повече политическа подкрепа за това.
Десните партии също не трябва да игнорират аргументите за ограничаване на неравенството. „Демократична България“ например призовава за образователни реформи, но конкретните политики, които предлага, включват ограничение на държавните разходи до 33% от БВП (при сегашно ниво около 36%) и премахване на корпоративния данък за реинвестирани печалби. Тези политики допълнително биха ограничили ресурсите за социални програми.
Фискалният консерватизъм в България и в Източна и Централна Европа като цяло, е изчерпан като източник на растеж. Поддържането на регресивна данъчна система и демонтирането на солидарните институции възпрепятстват икономическото развитие на България. За да бъде променена тази траектория на развитие, е необходима силна политическа воля и международно съдействие. Първата стъпка в тази посока обаче е поставянето на дебата за ролята на държавата в икономиката на преден план в общественото пространство.
About The Author
