През 2016 г. бе публикуван доклад, установяващ, че намесата на британските, френски и американски въоръжени сили в Либия през 2011 г. “не се е основавала на точна информация”.
Докладът също така посочва, че военните действия, които уж бяха за защита на цивилното население от властта на Муамар Кадафи, са се “плъзнали в посока опортюнистични политики за смяна на режима”, резултатът от което е бил “политически и икономически колапс, междуфракционна и междуплеменна война, хуманитарна и мигрантска кризи, повсеместно погазване на човешките права, разпространение на оръжия из целия регион и разрастване на ИДИЛ в Северна Африка”.
Това обобщение на войната в Либия, която започна преди точно десет години, не е направено от някоя антивоенна организация или пък от някой от 15-те британски депутата, които се противопоставиха на интервенцията през 2011 г. Това са думи на Комисията по външните работи на британския парламент, а документът бе озаглавен “Либия: Проучване на интервенцията и колапса, и бъдещите външнополитически варианти за Обединеното кралство”.
И въпреки тази тежка присъда на междупартийната комисия, днес либийската катастрофа продължава да се представя като положителен пример за либерален интервенционизъм, тъй като политическата върхушка в Лондон и Вашингтон продължава да се опитва да реабилитира идеите, които бяха така дискредитирани след Иракската война през 2003 г.
Във Великобритания тези опити за реабилитация са част от течащите в момента дискусии за мястото на страната в света, и са съчетани с плановете на правителството за увеличаване на военните разходи и разрастване на ядрения арсенал.
В добавка към това, както посочва антивоенната организация Stop the War Coalition, темата за Либия е свързана и с течащите вътрешни дебати в Лейбъристката партия и по-широкото лейбъристко движение каква трябва да бъде тяхната позиция по външната политика. Групата Open Labour например е сред онези, които настояват, че британската левица трябва да скъса с “анахроничната фиксация върху Ирак”. В този дискурс – който по същество е за реабилитация на империалистически конфликт – често се твърди, че войната в Либия е много различна от войната в Ирак през 2003 г.
Това не е нова гледна точка. По време на войната в Либия писателят Виджай Прашад отбеляза, че „циниците във Вашингтон, Париж и Лондон използват Либия като начин да отмият петното от иракското приключение на Буш“. Но всеки сериозен анализ на двете войни показва много повече прилики, отколкото разлики.
Един очевиден общ фактор е това, че въпреки възраженията на онези, предвождащи войните, и двете интервенции очевидно се свеждат до плановете на външни сили да наложат смяна на режима в избраните от тях цели. Втори общ знаменател е това, че контролът над петрол и други природни ресурси бе централна мотивация за тези планове.
В деня, в който падна Триполи, вестник New York Times излезе с показателното заглавие “Започва боричкането за достъп до либийското нефтено богатство”. Огромните запаси от петрол в Либия, отдавна ценени от Запада, защото са най-големите в Африка и се намират невероятно близо до Европа, вече бяха отворени за бизнеса на чуждестранни инвеститори.
И както е при всички имперски интервенции, усилията да се осигурят печалби за мултинационалните корпорации идват далеч преди всякакви опити за реконструкция, като възстановяване основна инфраструктура или осигуряване на обществени услуги. През 2012 г. имаше дори информации от източници на терен, че някои сили от НАТО и свързаните с тях компании не плащат нищо за петрола, който вземат от Либия.
Геополитическите измерения също бяха от първостепенно значение и при двете инвазии. Англо-американските опити за контрол над Близкия Изток не са нищо ново, а през последните десетилетия се наблюдава нова надпревара за контрол над Африка. Както журналистът Сумъс Милн написа през 2011-та, нахлуването в Либия имаше за цел и да отрови развиващата се по онова време “арабска пролет”, а конкретно за Франция бе и опит за затвърждаване на избледняващата ѝ имперска сила в Северна Африка.
Последната и най-важна прилика между двете войни е това как начина, по който бяха водени, доведе до огромни щети за страните, които бяха техни жертви. Също като Ирак, в Либия имаше огромен брой цивилни жертви. При над 20-те хиляди бомбардировки тип “шок и ужас” редовно бяха удряни големи градове и цивилна инфраструктура. Пред декември 2011 г, статия на New York Times предупреди за голям брой “непризнати жертви” на конфликта – “огромен брой цивилни жертви, които НАТО отказва да признае или разследва”.
Правозащитната организация Human Rights Watch отчита, че стотици хора са убити само при бомбардировките на град Сирт, и критикува остро НАТО за отказа да разследва убийствата на цивилни при въздушните си бомбардировки. Amnesty International от своя страна предупреди, че НАТО не обръща внимание на случващото се с чернокожите мигранти и граждани на Либия, които след инвазията станаха обект на безмилостни кампании за масово задържане, линчове и други зверства.
На фона на усилията на Борис Джонсън да препотвърди имперската упоритост на британската външна политика, си струва да се отбележи, че и двете войни бяха изключително непопулярни сред британското население – но това не спря управляващите по онова време правителства.
Това е нещо, на което хората в лявото движение имат дълг да се противопоставят. Не можем да позволим престъпленията на тези незаконни войни за петрол и плячкосване да бъдат забравени, и трябва да сме готови и да се мобилизираме срещу бъдещи повторения.
Игнорирането на империалистическото минало е гаранция за бъдещо възпроизвеждане на тези катастрофи: за да избегнем нова Либия, трябва безстрашно да отстояваме принципите на социалистическия, антивоенен интернационализъм, основан на ценностите на мира, самоопределението и справедливостта.
*Мат Уилгрес е национален организатор на Arise – фестивал на левите идеи на Лейбъристката партия
About The Author
