Индексът за зелени стимули (GSI), изготвен от Vivid Economics и Finance for Biodiversity Initiative, прави оценка каква част от финансовите пакети, приети от най-големите икономики в света, са насочени към зелено възстановяване от пандемията. Вероятно не е изненадващо, че водещите икономики не инвестират достатъчно, в резултат на което само подсилват негативните тенденции за околната среда.
Съединените щати например вече са изхарчили 900 млрд. долара за стимулиране на икономиката, а президентът Джо Байдън наскоро подписа указ за “справяне с климатичната криза в страната и в чужбина”. Той също така върна Вашингтон в Парижкото споразумение, от което се изтегли предшественика му Тръмп. Въпреки това резултатът на САЩ в GSI индекса остава негативен. Мерките за възстановяване от ковид кризата нанасят повече вреди, отколкото ползи за околната среда – и Парижкото споразумение не предотвратява щетите.
В светлината на това, докладът на GSI подчертава важността на дискусията дали големи програми като Парижкото споразумение за климата и целите на ООН за устойчиво развитие – за които ни се казва, че са най-добрите пътища към облекчаване на настъпващата климатична катастрофа – са наистина толкова прогресивни, колкото претендират да са.
Парижко споразумение за климата
По време на Конференцията на ООН за изменението на климата през 2015 г. знаковото Парижко споразумение за климата бе подписано от почти всички държави. Това изглеждаше като истински глобален отговор на изменението на климата и свързаните с него негативни ефекти. Подписалите се ангажираха да се стремят значително да намалят глобалните емисии на парникови газове в опит да ограничат нарастването на глобалните температури до 1,5 градуса по Целзий.
Но споразумението е изпълнено с проблеми. На първо място е факта, че то не включва ясни, правно обвързващи цели за емисиите на развитите държави. Вместо това то позволява на страните доброволно да определят собствените си обещания за намаляване на емисиите, без никакви инструменти за налагането им. По този начин споразумението дава на най-замърсяващите страни възможността да заобикалят действителните климатични действия и контрол.
Развитите капиталистически страни могат да правят частични климатични обещания, като в същото време правят “зелено препиране” на замърсяването си пред широката общественост. Тази тенденция се вижда в дългосрочната цел за нулеви емисии, вписана в Парижкото споразумение. Тя е забулена в правни условности и в крайна сметка се свежда до неясно предположение, че подписалите страни би трябвало да постигнат нулеви нетни емисии някъде между 20160 и 2018 г.
Парижкото споразумение не включва никакви промени в основните политики за декарбонизиране на икономиката. И най-важното, то изобщо не засяга слона в стаята – капитализма. Очевидно е, че стремежът да се поддържа икономическа система, изградена върху експлоатирането на околната среда и безкраен неустойчив икономически растеж, е допринесъл най-много за изменението на климата. Тъй като в Парижкото споразумения няма и един ред, който да споменава последиците от капиталистическите и неолиберални политики, подписалите го всъщност се опитват да постигнат невъзможното – да достигнат заложените цели за намаляване на емисиите, докато същевременно продължават да следват вредните си икономически цели.
Цели за устойчиво развитие
Този неуспех да се признаят присъщите противоречия между капитализма и околната среда е дълбоко заложен в опитите на капиталистическите държави да определят някакви многостранни ангажименти за смекчаване на климатичните промени. Целите за устойчиво развитие на ООН са една от най-известните от тези глобални платформи за координирани политики.
На осмо място в този списък с цели е “Достоен труд и икономически растеж”, и по-конкретно насърчаването на “приобщаващ и устойчив икономически растеж, пълна и продуктивна заетост и достойна работа за всички”. Аргументът на капиталистите е, че увеличаването на нивата на икономическа активност води до по-добри заплати и просперитет на работниците. Знаем, че това е невярно твърдение. Нарастващата капиталистическа икономика работи само за запазване на парите и просперитета в джобовете на малцината най-богати, и както вече бе споменато, води до влошаване на климатичните проблеми.
Целите за устойчиво развитие олицетворяват стремежа на капиталистическите държави да минат номер с половинчат прогресивизъм, защото се страхуват от истински трансформативни промени. Целите на ООН се задоволяват с предложения за меки реформи и са твърде далеч от необходими радикални политики като четиридневна работна седмица или демократична собственост върху бизнесите. Според този модел климатичните промени са проблем, който би могъл да бъде решен чрез развиване на технологии. В него е заложено убеждението, че подобряването на тези технологии ще позволи неустойчивият икономически растеж да продължава безкрайно.
Към целите за устойчиво развитие се поддържа индекс, класиращ страните според тяхната способност и поети ангажименти за постигане на въпросните цели. Проучване на Университета в Лийдс показва, че държавите с най-висок резултат в този индекс са и тези с най-високо потребление, значително надхвърлящо нивата, допустими според модела на планетарните ограничения на Рауърт. Това означава, че оценяването на екологичната устойчивост на държавите по тези показатели е подвеждащо и може да доведе само до изостряне на климатичните промени.
Една причина за това е тежестта, която се отдава на различните цели: едва четири от тях са свързани с устойчивостта на околната среда, докато останалите са фокусирани върху социалното развитие. Богати държави, които вече разполагат с прилична социална инфраструктура, могат да използват това, за да компенсират лошото си представяне по околната среда и пак да са на отличници според индекса. Така по-бедните страни се оказват виновни заради слабите си общи резултати, докато на богатите им се разминава с абсолютния минимум усилия. Този въпрос е особено важен като се има предвид практиката на богатите държави да прехвърлят най-замърсяващите си индустрии в Глобалния Юг.
Път напред
Климатичните промени наистина представляват глобално предизвикателство, което изисква глобален отговор, така че не трябва да отхвърляме като напълно безсмислени неща като връщането на САЩ в Парижкото споразумение. Докладът на GSI показва, че предвижданият от администрацията на Байдън пакет стимули за 1.9 трлн. долара има потенциал за позитивен ефект върху околната среда, ако значителна част от средствата бъдат насочени към зелена икономика. Левицата обаче трябва да се стреми към изграждане на силно глобално движение, което да посочва и критикува противоречията, залегнали в климатичните споразумения и цели, които ни се пробутват като евангелия от правителствата и медиите.
Съществуват алтернативни методи на оценка, които дават по-голяма тежест на социалните и екологичните предизвикателства, омаловажавани в индекса за Целите за устойчиво развитие. Един пример за това е икономическият модел на Кейт Рауърт, озаглавен „Безопасно и справедливо пространство за човечеството“. Използвайки подобни модели, страните могат да работят за изграждане на стабилни социални фундаменти и борба с неравенствата във всички сфери, като в същото време осигуряват висококачествени зелени работни места. Само с такова икономическо преформатиране замърсяването и потреблението могат да бъдат под прага, който околната среда може да издържи. Праг, чието преминаване ще донесе опустошителни последици.
Вече съществуват видими движения на млади хора, демонстриращи желание за революционизиране на системата, в която живеем. Основаните на пазара преки пътища, с които държавите се опитват да заобиколят реалното поемане на отговорност, няма да свършат работа – за спасяването на света ни е необходима системна промяна.
About The Author
