Вече шест десетилетия призракът на Алжирската война тегне над френската политика, дебатите за имиграцията и отношенията с Алжир. Еманюел Макрон, първият президент на страната, роден след края на бруталния колониален конфликт, изглежда по-решен от който и да е от предшествениците си да “гледа историята в очите” и се зарича да “излекува раните на миналото”. Но ако призраците на Алжирската война продължат да оформят разговора за идентичността на Франция, това ще се дължи най-вече на решението на политическата класа да продължава да отдава на конфликта – и неговото наследство – огромна роля.
Войната, бушувала от 1954 до 1962 година, отново стана център на политическия дебат във Франция тази година заради публикуването на дългоочаквания правителствен доклад, който трябваше да посочи пътища за преодоляване на разломите, които продължават да съществуват по тази тема както в страната, така и от другата страна на Средиземно море. Авторът на доклада, известният историк Бенжаман Стора, предлага редица символични мерки, като например връщането на Алжир на меч, принадлежал на герой на съпротивата от 19 век. Други негови препоръки включват по-добро разбиране и образование за войната и френската окупация на Алжир, която датира от 1830 г.
Елисейският дворец заяви, че ще предприеме “конкретни действия” на основа на доклада, като се започне със създаване на “комисия за паметта и истината”. Но, в съответствие със заключенията на Стора, отхвърля идеята за каквото и да е официално извинение за колониалното минало на Франция. Макар това заявление да папагалства позицията на консерваторите, Макрон и Стора веднага бяха атакувани от крайната десница, като членове на партията на Марин льо Пен Национален сбор осъдиха “поредния сигнал за слабост” и опит за обявяване на “война на паметта” срещу французите.
Такива заявления показват какъв разкол продължава да създава този въпрос във Франция и днес. Алжирската война бе един от най-бруталните конфликти в историята на деколонизацията. Стотици хиляди алжирци и около 25 000 френски войници изгубиха живота си. От решаващо значение е, че при избухване на насилието в алжирските земи живеят един милион европейски заселници (т.нар. pieds-noirs, “черноноги”), което допринася за нежеланието на Париж да отстъпи. Войната представлява спирала от жестоки бунтовнически и контрабунтовнически тактики, като Алжирският фронт за национално освобождение ескалира терористичната си кампания, а френските военни систематично използват изтезания за смачкване на съпротивата. Войната свършва чак след като президентът Шарл дьо Гол, който първоначално е надеждата на френските хардлайнери, предприема болезнената стъпка да преговаря за мир с бунтовниците и да сложи край на френската окупация.
Оттогава различните групи, засегнати от конфликта, са култивирали собствени спомени, често противоречащи си едни с други. Към края на 1962 г. Във Франция живеят два милиона ветерани от войната, над един милион репатрирани “черноноги”, 150 000 харкиси (алжирци, сражавали се на страната на французите) и техните семейства, както и половин милион алжирски имигранти – чийто брой ще се удвои през 80-те.
Стора изчислява, че около седем милиона души, живеещи в момента във Франция, имат някаква връзка с алжирското минало на страната. Много малко от тях изглеждат доволни от неговия доклад, което се отнася и за хората в самия Алжир.
Кристиан Фенек, президент на асоциацията Racine Pieds-Noirs, се оплаква, че “Франция е паднала в капана, заложен от алжирските власти”. Според него Стора се опитва да угодничи на Алжир със символични мерки, които на практика “вървят в посоката на покаянията и извиненията”. За 58-годишния мъж, чиито родители са напуснали Алжир преди да бъде роден, френската държава избягва по-смислени дебати, като този за “катастрофалното” управление на конфликта от страна на дьо Гол.
Видна организация, представляваща харкисите, също разкритикува препоръките на Стора да бъдат игнорирани дългогодишните им искания като например признаване на отговорността на Франция за разоръжаването и изоставянето на тези бойци на милостта на националноосвободителния фронт в края на войната, както и за задържането на тези, успели да преминат Средиземно море, в лагери с мизерни условия.
В Алжир повечето реакции също далеч не са ентусиазирани. Макар да не споменава изрично доклада, говорителят на правителството призова Франция да признае “колониалните си престъпления”.
В подобен дух се изказа и Моханд Уамар Бенелхадж, генерален секретар на влиятелната организация на ветераните от войните за независимост, по чиито думи повечето предложения в доклада са “дребни подробности”. “Френската армия нахлу в нашата страна и извърши безброй зверства. Ние бяхме лишавани от собственост, експлоатирани, поробени. Нищо от това не е подчертано в доклада”, казва той. Бенелхадж настоява, че единственото, което би имало значение, е нещо, което Елисейският дворец никога не е бил склонен да направи: пълно извинение за целия период на френската окупация.
Това очевидно няма шанс да се случи в обозримо бъдеще – причините за което са много показателни за дебелата сянка, която войната все още хвърля над френската политика.
След края на въоръжените сблъсъци, конфликтът бързо е заметен под килима в официалния държавен наратив, като през следващите десетилетия управляващите оставят върху въпроса това, което историкът Пиер Видал-Наке нарича “възглавница на мълчанието”. Официално случилото се в Алжир дори не бива наричано “война” във Франция чак до 1999 г. – това бе “войната без име”. Тази амнезия свършва в началото на този век, в голяма степен благодарение на нова поредица изследвания, поставящи в центъра на вниманието най-неудобните аспекти от конфликта, особено използването на изтезания от страна на френската армия. В страната започва да се говори за войната както никога преди това, като в онзи момент водещите политически фигури с нетърпение се включват в дебата. Тогавашният президент Жак Ширак откри паметник за загиналите френски войници и харки, но също така говори за миналото, което „не можем да забравим, нито да отречем“ при знаково посещение в Алжир.
Но макар темата вече да не бе такова табу, тя стана по-податлива на политическа манипулация, особено от страна на десницата. Дълго време подхранването на носталгията по “Френски Алжир” идваше от крайностите в политическия спектър, най-вече партия Народен фронт, която по-късно се ребрандира като Народен сбор. Но в средата на 2000-те години мейнстрийм консерваторите от Съюз за народно движение решиха да привличат същите избиратели и започнаха да възпроизвеждат същия разказ.
Първият ясен знак за тектоничното политическо разместване дойде през 2005 г. с приемането на закон, прокаран от дясното мнозинство, изискващ училищните програми да отделят внимание на “позитивната роля на френското присъствие в чужбина”, макар тази формулировка по-късно да бе премахната. Две години по-късно Никола Саркози водеше кандидат-президентска кампания под лозунга “без покаяние” и настояваше, че Франция не трябва да се срамува от колониалното си минало, и че е морално задължена към “черноногите” за тяхното страдание.
“Зад това упорство по отношение на Алжир се крие дебат за националната идентичност, за това каква трябва да бъде Франция”, казва Пол Мирин, изследовател в Института за политически изследвания Sciences Po.
Още преди да стане президент, Макрон се опита да определи каква трябва да бъде Франция, отново като заложи на Алжирската война. Като кандидат през 2017 г. той описа колонизацията като “престъпление срещу човечеството”, а година по-късно, вече като президент, призна широкото използване на изтезания екзекуции без присъда от страна на френските сили по време на конфликта. В по-общ план Макрон се стреми да използва разказа около Алжирската война, за да оформя дебата относно имиграцията във Франция – дебат, който кипи още от размириците, избухнали през 2005 г. в имигрантските градски гета, известни като “banlieues”.
Но макар левицата също да използва темите за Алжир и колонизацията за собствения си дневен ред, например за да подчертава древните връзки между Франция и имиграцията от Северна Африка, публичните дискусии, в които Макрон се намесва, до голяма степен продължават да бъдат рамкирани от десницата. Консерваторите настояват, че преподаването за доброто, направено от френската колонизация, ще помогне за интеграцията на имигрантската младеж, макар самите те рядко да дават Алжир за пример. Днес “без покаяние” си остава фундаментален закон във френската политика: Елисейският дворец внимателно потвърди това дори след публикуването на доклада на Стора, показвайки че не иска да рискува да отблъсне десния електорат.
Макрон се придържа към тази линия и като слага прекалено силно ударение на ролята, която алжирските травми играят в днешна Франция. В своя реч за ислямисткия сепаратизъм и радикализация от миналия октомври, той спомена Алжирската война сред факторите, които според него допринасят за отхвърлянето на френските ценности от някои членове на имигрантската общност.
Моментът, в който идват докладът на Стора и тези поредни усилия на Франция да се пребори с колониалната си памет, съвсем не е случаен. Докладът бе поръчан на фона на масовото недоволство срещу полицейското насилие и расизма, което бе подобно на случващото се в Съединените щати. Събитията от 1954, 1957 или 1962 г. съвсем не бяха приоритет за излезлите да протестират. Но за Макрон са – което подчертава степента, в която френската политика, начело с десницата, но съвсем не ограничено само с нея, все още е подвластна на призраците на алжирската война.
“Главното политическо действие на Макрон след масовите протести не бе да реформира полицията, а да поръча доклад за Алжирската война. Такъв отговор може и да е по-лесен от реформиране на службите за сигурност, но също така демонстрира трайната убеденост, че Алжирската война продължава да трови френското общество”, казва Пол Мирин.
About The Author
