Ще се финландизира ли ЕС?    

Посещението на комисаря по външната политика на Европейския съюз Жозеп Борел в Русия предизвика същински фурор в общността. След категоричния отказ на руския външен министър Сергей Лавров да обсъжда въпроса с Алексей Навални, се очакваше уверен отговор, с който ЕС да докаже на дела, а не само на думи и в декларации, подкрепата си за правата на човека и върховенството на закона. Борел не предложи санкции срещу Русия или срещу граждани на Руската федерация, даже напротив – пред Лавров той направи всичко възможно да потвърди желанието на Съюза да избегне конфронтация с Русия.

За мнозина цялата случка изглеждаше унизителна. Социалните мрежи бяха засипани от коментари за това как Европа вече е подвластна на Русия. В Европарламента бе поискана оставката на нефелния Жозеп Борел, а Лавров, като че ли в изблик на странна триумфална приповдигнатост, не просто не смекчи тона си в следствие на разговор с европейския си колега, а дори каза, че ако Русия иска мир, то тя трябва да се готви за война.

За да разберем политиката на Европа спрямо Русия трябва да обърнем поглед към далечната 1939 г. Тогава, през месец ноември, избухва кратката, но изключително кръвопролитна Зимна война между Финландия и Русия. В навечерието на Втората световна война, Финландия отказва да предаде част от територията си на Съветския съюз, която трябва да послужи за подсигуряване на намиращият се едва на 30-на километра от границата Ленинград. От страх финландците да не позволят германска атака по земя през собствената си територия, Сталин решава да удари превантивно. СССР влиза във войната с мисълта, че тя ще е кратка и сравнително лесна. Финландия по онова време е аграрна страна, бедна и рядко населена с хора, които нямат висока военна подготовка.

Войната обаче се оказва много по-скъпа и за двете страни. Зимата в карелското плато е люта, руските танкове напредват бавно в дълбоките преспи, а финландците намират изключително евтини и ефикасни начини да се справят с превъзхождащите ги сили. Карат ски из гората, позиционират се в клоните на дърветата и чакат руснаците да спрат за почивка, при което убиват единствено най-висшестоящите, оставяйки останалите в паника и хаос. Така войната се точи още половин година, до разтопяването на ледовете.

В рамките на военните действия над 70 хиляди финландци губят животите си (при общо население 3.7 милиона!). Стотици хиляди остават без домове. Хиляди деца биват изпратени в Швеция без родителите си. От руската страна щетите са умопомрачителни – над 300 хиляди загинали и ранени. Въпреки всичко, войната завършва с успех за Финландия. Макар да се налагат определени отстъпки по отношение на земите във финландска Карелия, Сталин оттегля войските си и се отказва от амбициите да превзема цялата страна. Снема и доверието си от марионетното правителство, наричащо се „Финландска демократична република“. Онази война приключва с подписване на Московския мирен договор на 12 март 1940 г.

Но после идва по-голямата. На 22 юни 1941 г. Хитлер напада СССР и разгръща немската операция „Барбароса“, при която германски самолети излитат от финландски летища, а финландски войски се включват в сраженията. Така едва 15 месеца след почти тоталния разпад на Финландия, страната доброволно влиза във военни действия отново. И този път губи. Жертвите отново са десетки хиляди. През септември 1944 г., когато Червената армия вече настъпва срещу хитлеристите, на Финландия се налага безусловно да приеме исканията на Съветския съюз. Руснаците искат 600 милиона долара в репарации (намалени до 300 след натиск от Великобритания), както и територия и концесии за експлоатация на пристанища и мини. Финландия предава и всички германски войници на територията си на СССР. Въпреки тежката загуба, Финландия остава една от малкото страни загубили войната, но запазили независимостта си.

Тежката национална катастрофа показва на финландския народ, че няма как да игнорира съществуването на Съветския съюз. По време на Зимната война (1939-1940) Финландия не получава съществена подкрепа от нито един от съседите си. Великобритания и Франция по някои сведения даже стигат до там, че лъжат за плановете си да подкрепят военните усилия на страната с големи свои контингенти само и само да удължат войната във вреда на Съветския съюз. Италия праща стари оръдия. Германия оказва материална подкрепа, а Швеция единствено съдейства за евакуирането и подслоняването на деца-сираци. Последвалият сблъсък по време на Втората световна война пък изолира Финландия от другите западни държави. Тя остава малка, неразвита и самотна до гигантския СССР.

Това, което следва, е така нареченият процес на „финландизация“. Установяват се близки, топли дипломатически връзки с Москва. Финландски политици редовно ходят да се срещат лично с руските си колеги. Научават идеален руски, съблюдават всяка тяхна традиция. След края на войната доброволно провеждат показни дела срещу цялото действащо правителство, което е сътрудничело с нацистите. Присъдите са леки, а затворниците живеят в уют, като след излизането им отново им се позволява да се кандидатират. Но символичното значение на този жест е огромно.

Финландия поема ангажимент и да запази Съветския съюз като свой основен търговски партньор. През годините на Студената война, когато страната преминава през огромна индустриална и технологическа революция и постепенно се сближава със западния свят, Финландия продължава да изнася стоки към СССР, както и да изкупува огромни количества продукти съветско производство – основно коли и други технологии. Финландия става основен вносител на западни стоки в Съветския съюз. И тогава, както и днес, Финландия предпочита да запазва мълчание, когато стане въпрос за критики към Москва.

Това е доктрината Паасикиви-Кеконен, кръстена на президентите Юхо Паасикиви (1946-1956) и Урхо Кеконен (1956-1982), която буквално спасява Финландия и гарантира съществуването ѝ като държава. Тази линия е водеща във външната политика на страната поне до 1985 г. и остава валидна в някаква степен и след това. В дадени моменти мъпросната доктрина изисква дори ограничаване на демокрацията – Кеконен получава извънредно удължаване на своя президентски мандат, а често вестници и книги, които критикуват СССР, биват цензурирани или вадени от обръщение. Финландия стои максимално близо до своя довчерашен враг, просто защото знае, че конфликт с него би бил катастрофален.

Да се върнем на модерната ситуация в Европейския съюз. Вътре в състава на ЕС има редица политически сили, които по една или друга причина са в открита опозиция на всеки опит за противопоставяне на Русия. Например Матео Салвини, бивш вицепремиер на Италия, отдавна е против санкциите срещу Русия, а Марин льо Пен, която има сериозни шансове да спечели следващите президентски избори във Франция, има топла връзка с Москва. Отделен е случаят на Унгария, а извън състава на НАТО, но в географската сфера на Европа, има и страни като Сърбия, които са твърди съюзници на Русия. Широк консенсус при конфронтация няма как да има. Дали за това е виновна някаква огромна кампания за руска намеса във вътрешната политика на ЕС или не, фактическото положение към момента е такова. Отделен е и въпросът за руския газ, който далеч не е излишен на страните от Централна и Западна Европа.

Директен „горещ“ конфликт, който да е нещо повече от размяна на думи и санкции между Русия и САЩ, няма как да има, колкото и реториката да наподобява тази от Студената война.

Европа фактически е сама по отношение на големия си, агресивен съсед.. Западните общества нямат нито настоящата способност, нито потенциала да представят обединен фронт, способен да застраши реално съществуването на Русия. Именно затова Европа предприема толкова предпазлива политика по отношение на Кремъл, особено през последните 4 години, когато в Белия дом се подвизаваше президент-изолационист, който бе по-съсредоточен с вътрешните въпроси на Америка.

И не, това не е оправдание. Всеки морален компромис в този случай е трагедия. Трагедия е, защото по телевизорите си гледаме как невинни руски граждани биват пребивани и отвеждани в черни бусове от маскирани полицаи без отличителни белези, а единственото, което сме способни да направим по въпроса, е да пишем гневни декларации и да се чудим защо Евросъюза е толкова слаб. Но истината е, че геополитиката на 20-ти век се завръща и рано или късно ще трябва да се примирим с факта, че спокойният начин на живот, характерен за най-продължителния мирен период в човешката история, е към своя край.