През 1992г. в своето прословуто есе „Краят на историята?“ икономистът Франсис Фукуяма обявява, неизненадващо, края на историята. Идеята е простичка – ако разглеждаме развитието на човечеството по логиката на диалектиката на Хегел, западната либерална демокрация е завършекът на дългия ни път на социално, индивидуално и обществено развитие. Кулминацията, логично за наблюдателя от ранните години на 90-те, е падането на берлинската стена и сриването на Съветския съюз – две събития, които демонстрират превъзходството на евроатлантическия модел в последния „сблъсък“ с единствената алтернатива. Основната теза се състои около това, че повсеместната либерализация на човешката организация е неизбежна именно заради факта, че е абсолютният пик на развитието в тази насока.
Франсис Фукуяма сгреши. Разпадът на СССР не беляза края на главоболията за либералната хегемония, даже напротив – след Студената война западният консенсус започна своята естествена ерозия. Без идеологически враг, който да играе ролята на балансьор, икономиката на свободния свят се изроди в уродлив рейгънизъм, който смаза традиционните профсъюзи и доведе до нива на социално неравенство, които не са виждани по света от времето на Френската революция. Повече от всякога нефтът стана основен двигател на външната политика и Близкият Изток плати цената за това. Американската военнопромишлена индустрия избуя до мащаби, надминаващи дори времената на съревнованието със социалистическия блок. Междувременно корпоративният лобизъм се зае с фундаменталното изменяне на облика на националната държава, за да превърне света в игрище за собствените си цели и амбиции.
Всичко това са дадености на модерния свят, с които, ще не ще, всеки гражданин е наясно дори на подсъзнателно ниво. Всеки от нас усеща, че има нещо много нередно във всичко това. Че нещо гние в самата душа на Запада. Но симптомите са много и разнородни, и не ни позволяват да фокусираме точно какво е това нещо, което разяжда държавите ни и ни прави уязвими. Дали е страшният популизъм, който надига глава из цяла Европа и се е превърнал във враг номер едно на либералните анализатори, които категорично отказват да приемат, че е възможно обикновеният човек да се чувства разочарован от развоя на новата история на света? Или пък става въпрос за външна намеса от страна на агенти на хаоса като Китай и Русия, които искат да раздробят Запада?
Наскоро в статия за Дойче Веле проф. Евгений Дайнов оптимистично декларира бавната смърт на десния популизъм. Като виден критик на всякакви подобни движения той разглежда този процес като завръщане към рационалността и правилния ход на европейското (и атлантическо) развитие. Но дали може изобщо да се говори за подобен отлив?
„Победата“, както преди 30 години, се обявява преждевременно. Не само че тя не е настъпила, но и няма гаранции, че ще настъпи – всъщност изобщо няма подобни подобни изгледи. Тръмп най-сетне си отиде от Белия дом, но тръмпизмът ще продължи да броди из широките поля на американската политика. Дали ще се всели в потенциалната Патриотична партия, за която бившият президент е говорил не веднъж? Или пък просто ще се превърне в основен двигател за трансформацията на републиканците към нещо ново и по-радикално. Събитията могат да се развият по хиляди начини, но реалността е една – това политическо течение нито започна с Тръмп, нито ще завърши с него.
Бившият президент обаче се оказа силно лице за движението. Дори на родната сцена се появиха множество „млади консерватори“, които възприеха всички елементи от западния десен дискурс и ги пренесоха в България, в много случаи без въобще да ги натаманяват към нашенската действителност. Може би най-страстната защита на Тръмпизма, както и най-ясната заявка, че него ще го проима и без самия Доналд Тръмп, дойде от бившия конституционен съдия Георги Марков. Като изключим пионерския патос на Марков, постът му във Фейсбук е полезен доколкото очертава ясно рамките и параметрите на младия десен популизъм в цяла Европа. И той изобщо не се изчерпва с Фидес на Орбан.
Тази година ще бъде първото изпитание. Изборите първо в Холандия, а по-късно и в Германия, ще покажат до каква степен десният популизъм е в състояние да инкасира електорални победи на фона на хаотичната ситуация по света. След сериозния подем през 2015 г. голяма част от тези политически формации се самоунищожиха и се раздробиха на множество по-малки субекти. И въпреки това в редица държави се наблюдава ново надигане. Геерт Вилдерс в Холандия отново се превръща в заплаха за управляващата партия на Март Руте, особено ако се вземе предвид и потенциалният съюзник на Вилдерс в лицето на партията Форум за Демокрация, която спечели най-много места в регионалните избори през 2019 г., въпреки че в момента социолозите ѝ дават чувствително по-малки шансове.
В Германия изборите традиционно са доста по-предвидими. Управляващите християндемократи получиха сериозен кредит на доверие около началото на пандемията за сметка на почти всички опозиционни партии, включително и крайнодясната Алтернатива за Германия. И въпреки това изборите в страната са изключително важни и ще ни предоставят първи поглед към Германия след Меркел.
Родната сцена също може да предостави някои изненади. Има такъв народ на Слави Трифонов дава заявки за мека евроскептичност и консервативно-патриотичен уклон. Ако ГЕРБ се явят на изборите в коалиция с ВМРО и НФСБ, както наскоро загатна Ангел Джамбазки, съществува много силна вероятност страната да тръгне в притеснителна за либералния наблюдател посока. Не бива да се подценява и партията на Костадин Костадинов Възраждане, която е открито националистическа, проруски настроена и доста добре финансово подплатена, макар да не е ясно точно как и откъде. Възраждане провежда силна кампания още от началото на миналата година, когато протестът им пред министерството на регионалното развитие и благоустройството фокусира обществения гняв по отношение на водната криза. Наскоро бе регистрирана и крайнодясната партия ЧЕСТ на Симеон Костадинов, но е твърде рано да се коментира какъв е нейният потенциал.
Истинските предизвикателства обаче са другаде. Във Франция по всички личи, че партията на Марин льо Пен ще се превърне в първа политическа сила на предстоящите избори. В Италия назрява крайнодясна коалиция между Северната лига на Матео Салвини, Италиански братя на Джорджа Мелони и Форца Италия на Берлускони. Фламандската националистическа партия Влаамс Беланг остана на второ място на парламентарните избори през 2019г., но според социологическите проучвания вече води пред всички останали и с времето единствено увеличава преднината си. Финландската Финс Парти е в управлението вече от няколко години. И така нататък.
Другото голямо попадение, което въодушевява либералните коментатори понастоящем, е политическата дейност на руския опозиционер Алексей Навални и сериозната гражданска съпротива, която се консолидира около отравянето и ареста му. Но Навални трудно би могъл да се впише в матрицата на приемливостта в Западна Европа. Той е яростен националист и върл противник на мюсюлманската миграция, като по време на едно изказване дори нарича мюсюлманите „хлебарки“. Опълчването му срещу тоталитарния режим на Путин е похвално, но алтернативата, която той представя не е това, на което оптимистичните демократи като проф. Дайнов би следвало да се надяват.
Пожелателните интерпретации на пресни събития в политиката са вредни. Вредни са основно защото ни подтикват към бездействие по силата на това, че някакви невидими сили тласкат нещата в правилната посока. Били те правилата на пазара или пък абстрактният „здрав разум“ на електоралната маса. Няма как да има универсална дефиниция за здрав разум при настоящите нива на поляризация в обществата ни. Икономическото неравенство е непреодолимо препятствие и докато го има него, ще има и екстремизъм. И в двете посоки.
